по-добре, а преди това се замисли по-хубавичко за себе си.
— Ами защо не попитате Востоков? — Таня дори се озъби, но като зърна лицето си в огледалото, се овладя. — Защото той идва у нас. Те го имат за приятел.
Тя вече разбираше, че Сергеев я разпитва сега за всички тези неща, за настроения и планове именно защото не разчиташе на информацията от Востоков. Сигурно бе долетял именно когато бе разбрал, че Востоков не знае всичко за съучениците, че невинаги гостува у тях, че не е толкова близък приятел. Проумяла тези дълбоки съображения, тя дори се възгордя.
Сергеев изведнъж избухна в почти подигравателен смях, във всеки случай в смеха му прозвуча явно превъзходство.
— Востоков?! — превиваше се той от смях. — Направо ще ме умориш, Татяна! Да питам Востоков? Ха- ха-ха! Ами че Востоков е от
Той престана да се смее също тъй внезапно, със същия великолепен професионализъм.
— Друг е въпросът, че ние знаем всичко за него. А за тебе, Таня, ние знаем най-много от всички, имай го предвид.
— Какво, да нямате предвид снимчиците на Востоков? — Таня дори засъска от злоба.
Нищо не трепна по лицето на Сергеев, но Таня изведнъж схвана, че той може би е стъписан, че може нищо да не знае за „снимчиците“, за яхтата „Елис“.
— Да, снимчиците — каза той с безцветен тон.
— Е, тогава за всеки случай знайте, че ей тонинко не ме е страх от тях — тя показа върху дългия си нокът мизерното количество страх, който изпитва. — Нима смятате, Сергеев, че ние е Андрей имаме каквито и да било тайни един от друг?
Сега вече той явно остана смаян и вбесен и засъска като змей горянин:
— Да не би да искате да кажете, мадам, че и нашите отношения с вас не са тайна за господин Лучников?
— Именно това искам да кажа — смело изтърси Татяна.
— Е, това вече — Сергеев се принуди да издуха цял облак холандски пушек, за да скрие поне за миг объркването си. — Това… вече… Прескачаш в другия лагер? Препродаваш се? Абе ти имаш ли представа, с какво се захващаш?…
В този момент бар „Аничков мост“ изведнъж се изпълни с шум, смях, весели гласове: влязоха цяла тълпа офицери от Главния щаб, петима летци и трима моряци. Всички те насядаха около кръглия бар. Всички познаваха Таня. Обръщаха се и я поздравяваха с вдигнати чашки.
— Татяна Никитична, искате ли да чуете нов виц от Москва?
Тя си взе чашката и отиде на бара. В огледалото изглеждаше много красиво — бляскава лейди, заобиколена от бляскави офицери. Пак в огледалото видя как Сергеев си плати за удоволствията, грижливо прибра „била“95 в куфарчето си (за отчет) и излезе от заведението. Военните тайни на Крим очевидно не го интересуваха.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Витаейки из сферите
Мина една седмица от кавгата в банята, която струваше на Марлен Михайлович, дето се вика, големи нерви. Той всеки ден улавяше върху себе си косите погледи на колегите си: явно слуховете вече бяха плъзнали. Телефоните в кабинета му звъняха много по-рядко и горният етаж просто мълчеше. Все пак обаче от време на време звънваха. „Съседите“ се обаждаха честичко. Съгласувано със „съседите“, бе решено да изпратят на Острова най-компетентния служител от сектор „Лучников“, най-добре самия Сергеев. Той, естествено, не възрази и Марлен Михайлович прекрасно го разбираше. За каквато и отвратителна работа да тръгваш за Острова, там някак живваш — дали се изостря класовото чувство, дали е от всичките тези дребни всекидневни удоволствия на капитализма, а най-вероятно е от климата, слънцето, от онзи особен вълнуващ ветрец. Марлен Михайлович дори замижа, като си представи самия себе си в този момент някъде по крайбрежната улица на Севастопол или на прохода към Ласпи. Именно в момента на замижаването прозвуча звъненето, което бе очаквал през всичките тези дни. „Видната личност“ много официално, сякаш никога не бяха се парили заедно в банята, му каза до двайсет и четири часа да се подготви за среща на такова ниво, че чак дъхът ти да секне. Утре точно в същия час трябва да бъде в онова крило на сградата, за което дори за хора като него се поръчваше специален пропуск. Подгответе се за разговор за настоящата ситуация на Острова, около 40–50 минути, не по-малко, но не и повече, предупреди го „видната личност“.
Кузенков веднага събра всичките си помощници, каза им, че всички трябва да останат до късно, самият той ще нощува в кабинета си (според ранга заедно с кабинета му се полагаше стая за почивка със санитарен възел), а на сутринта моли всички да дойдат един час преди официалното начало на работния ден.
Трябваше да се подготви пределно стегната, но достатъчно пълна информация с цифрови данни за политическите дейности, армията, промишлеността, търговията, финансите на Зоната на Източното Средиземноморие, организацията „Крим-Русия“, Базата за временна евакуация, ВСЮР, Остров Окей или „гнездото на белогвардейските останки“ в зависимост от това, какво наименование ще предпочетат в задоблачните сфери. Помощниците работеха, телефончетата звъняха, секретарките сновяха насам-натам, а самият Марлен Михайлович не вдигаше глава от бюрото, макар от време на време да се сещаше, че това са абсолютни глупости, за какво са нужни всичките тези цифрови данни, след като единствената цел на съвещанието е да оценят неговата работа като незадоволителна и да го понижат или в най-добрия случай — да го преместят към фланга да се опита отново.
Когато обаче на другия ден видя участниците в съвещанието, той разбра, че нещата не са толкова прости, във всеки случай не са еднозначни. „Видната личност“ изобщо не беше начело тук, наистина тя седеше в изключително изгодна позиция, на една маса, в една редица с трите „най-видни личности“, но спазваше етична дистанция с дължина два стола. На отделна маса в ъгъла на огромния кабинет бяха настанени трима помощници на „най-видните личности“ и един помощник на „видната личност“. Последният приятелски се усмихна на Марлен Михайлович, той беше един от подразбиращите се съюзници, умно момче, доктор на науките. Всички присъстващи стиснаха ръката на Марлен Михайлович, след което му бе предложено да заеме място до главната маса, срещу „портретите“.
Марлен Михайлович седна, постави пред себе си папката и вдигна очи. „Портретите“ го гледаха мрачно и делово, с всяка година белезите на умората и възрастовите изменения все повече им личаха въпреки всичките големи успехи на Системата и Учението в световен мащаб. Погледът на Марлен Михайлович напълно отговаряше на установилата се вътре в това учреждение негласна етика — беше умерено делови и умерено изразяваше сдържаното, но необходимо обожание. Така трябваше. Беше нужна деловитост, съчетана с леко, уж неволно породило се обожание.
Марлен Михайлович си помисли, че всичко това при него не е престорено, не е изкуствено, че при него то е нещо естествено като дишането, че у него просто не може да не се породи това леко трепкащо обожание при срещата с „портретите“, защото за него именно това е срещата с най-важното, с партията, с онова, което е по-скъпо от живота. Това усещане го изпълни с топлината на съпричастността, той се почувства
После разбра, че искреността му е била очевидна за всички и май дори е била оценена. В очите на единия от „портретите“ се мярна нещо бащинско, също не изкуствено, също родено в душата, вероятно защото за тях, за „портретите“, долустоящите другари също бяха един вид символи на великото, могъщо и вечно като сибирската тайга понятие „партия“.
После тази секундна и доловима само със скритите струни на душата размяна на чувства приключи и започна деловият разговор.
Виж сега, другарю Кузенков, събрали сме се да си побъбрим за твоето островче, каза един от „портретите“, който наблягаше на всички възможни места на „о“-то, но въпреки това този заоблен звук не му беше достатъчен. Колко години вече ни е като трън в очите. В Централния комитет получаваме писма от работническата класа — не е ли време значи да решим този въпрос.
Попивайки всеки звук, Марлен Михайлович кимаше в смисъл, първо, че напълно оценява факта, че
