all fusion“94, снима с някаква безумна оптика всички предмета във вигвама, всичките тия идиотски листчета на деска, тоест на бюрото, дори може би и кондомчето, което той тази сутрин небрежно хвърли след употребата на теракотения под край ваната, а пък ваната нали виси над главите им; в цялата тая „хавра“ няма нито една стена, само някакви нагъващи се и разгъващи се екрани, никой не може да се оправи с всичките тия бутони, как пък можа да му хрумне да се настани в такава чудесия, само и само да смае света, ах вие, надути типове, ах вие, фукльовци!
Така, след като даде воля на натрупалото се в нея напрежение и изпита от това дори известно удовлетворение, Таня си допуши цигарата, показа кукиш на невинното сапунено вертолетче и тръгна да пазарува.
Ето тези занимания в Симфи все още й доставяха страшно удоволствие и временно я сдобряваха с живота. Свръхизобилието на гастрономическите аркади „Елисеев-Фошон“; лекичкото умиротворяващо движение със сладката телена количка покрай щандовете, отрупани с пъстроцветни опаковки с всевъзможни ястия, през невероятните със свежестта и пикантността си „морски дарове“ и накрая — покрай хавайските ядки „Макадамия“ а най-вероятно едва започвайки с тях; едно движение под съпровода на тиха и изключително приятна музика; Татяна беше готова да идва тук до безкрай. Всяка московска домакиня несъмнено би рухнала в безсъзнание сред тези аркади, за домакините от периферията да те е страх и да помислиш.
Татяна беше „излизаща“ вече от много години и за нея тези припадничави състояния в капиталистическите „манджарници“ бяха отдавна отминал етап. По-рано, в доандреевския живот, тези супермаркети я възхищаваха, но я дразнеха с недостъпността си. Опитай се например да купиш коктейл от скариди, след като той струва колкото тениска „Лакост“. Сега тези разходки бяха абсолютен кеф за нея! Просто не мислиш за пари, дори всъщност изобщо нямаш пари. Подаваш на продавачката, която ти се усмихва още отдалеч, пластмасова картичка на „Симфи-кард“ с някаква перфорация, тя пъха тази картичка в някакъв компютър и готово! Оставяш покупките и пресичаш улицата до бар „Аничков мост“ да вълнуваш събиращите се там за аперитив кримски (или както казват тук, „руски“) офицери. До него се намираше Главният щаб на форсиз и офицерите, рядко галантни и ловки джентълмени, сякаш изобщо недокоснати от процъфтяващия на острова хомосексуализъм, обичаха да се събират тук. Намираш покупките си вече вкъщи — доставени са от коллабоя, тоест от разсилния.
Касиерката върна на Таня картичката, още веднъж широко се усмихна — от това женче винаги лъхаше на „Шанел 5“ — и каза на своя немислим яки, който Таня вече започваше да разбира:
— Ханъм, самван вече чака ю на „Аничков мост“.
— Какво? Кой ме чака? — слиса се Таня. — Никой не може да ме чака там.
Касиерката й се усмихна този път някак особено, някак свойски, ама много, прекалено свойски.
— Френда — каза тя. — Бис — трабла, ханъм. Френдага, кадерле, яки, мем…
Докато пресичаше улицата под заслепяващото слънце, под падащите листа на платаните, Таня, естествено, свърза сутрешното телефонно обаждане с този очакващ я в бара неизвестен френд; най- вероятно Востоков, а може и да е някой от „нашите“, от „Филмоекспорт“ или дори от ИПИ… Изобщо обаче не предполагаше, че на ъгъла под снимката на един от конете на Клод ще види самия полковник Сергеев.
Той изглеждаше като най-обикновен бизнесмен от средна ръка: фланелен костюм, риза на ситно райе, едноцветна вратовръзка, скъпи очила. Спокойно, явно чувствайки се на мястото си, четеше „Хералд“ и то колонката на борсовите индекси, а до него на масата имаше „Куриер“ и „Фигаро“, димеше тънка холандска пурета, чашата с кампари с лед и лимон завършваше образа на наслаждаващ се на тишината и спокойствието (на Таня й се стори, че Сергеев именно се наслаждава) господин. Още не беше станало време за аперитив, офицерите още ги нямаше в бара и само в отдалечения от Сергеев ъгъл нежно си гукаха живописен огромен негър и пухкав младичък блондин. Двамата май бяха художници, единият американец, другият германец, и си прекарваха на Острова нещо като меден месец.
— Извинявай, Таня, че те преметнах — просто и сърдечно каза Сергеев. — Просто си помислих, че първо преди тази среща трябва да ти напомня за себе си, някак да те подготвя психически…
— Както винаги, психически сбъркахте — каза хладно Таня.
Собственикът на бара, без да пита, веднага донесе на Таня чашка мартини и бразилско кафе. Усмихна се приятелски и изчезна.
— Не ви ли е страх да седите тук? — попита Таня. — В съседство се намира Главният щаб.
Сергеев се усмихна, демонстрирайки, че е възхитен от наивитета й.
— Просто обичам това заведение и винаги сядам тук, когато пристигна от моето Торонто.
— От вашето Торонто ли? — позасмя се Таня, но точно в момента забеляза дипломатическото куфарче с още неоткъснатото етикетче „TWA, рейс еди-кой си, Торонто-Симфи“.
Сергеев проследи погледа й и се усмихна, вече съвсем доволен.
— Не можеш да си представиш колко се тревожехме за теб в сектора — той леко сниши глас, макар че тази предпазливост беше май излишна за господин, който говори на чист руски; и обича да сяда в „Аничков мост“, когато долети от своето Торонто.
— Трогателно. Сърдечни хора сте там, във вашия сектор — каза Таня.
— Колективът между другото никак не е лош — кимна Сергеев, — след като Иг-Игнатиев те нападна, някои момчета дори предлагаха решителни мерки спрямо този гад… Добре, че същата нощ те
— Ами той къде изчезна? — попита Таня. — И защо се е обадил на Чернок, а не на своите „осваговци“?
— Защо ти не го попита за това? — в гласа на Сергеев затрепкаха някакви тайни струнки. — Ами че той идва у вас. Нали и той е от съучениците.
— Той е с една година по-малък — промърмори Таня.
— Така ли? — Сергеев дори притвори за миг очи.
Таня разбра, че в този момент му предаде някаква важна информация.
— Зарадвах ли ви? — попита тя. — Получихте информация май.
— Благодаря, Таня — простодушно каза той. — И те моля да зарежеш този ехиден тон. Извинявай, но той не е съвсем уместен, особено тук, в чужбина.
— Ах, значи ние с вас тук сме нещо като земляци — тонът й стана дори още по-ехиден.
— Да, с теб сме земляци тук — изведнъж много строго каза Сергеев. — Истински земляци. Да, искам да получа от теб малко информация. В интерес на общото дело.
— Че какво общо дело имаме ние с вас?
— Безопасността на Андрей — ето това е общото ни дело — каза Сергеев. — Повярвай ми, Таня, моля те, повярвай ми. Разбира се, аз си имам и друга работа, би било глупаво да крия това от теб, защото ти не си глупава — ох, никак не си глупава ти! Но по отношение на Андрей делото ни, Таня, е общо, кълна ти се.
— И какво значи ви интересува?
— Интересува те какво ме интересува? — в гласа на Сергеев се появи метален звук. — Или ми повярва?
— Разбирайте ме, както искате — небрежно подхвърли тя и с жест помоли собственика на „Аничков мост“ да й донесе още една чашка.
Собственикът веднага се появи с чашка на малък поднос. Той приближаваше, но Сергеев сякаш не го забелязваше. Говореше спокойно, без никакво опасение.
— Интересува ме за какво си говорят сега съучениците. Събират се все по-често. Какво е настроението им? Какво планират?
— Автомобилно състезание — каза Татяна. — Готвят се за „Антика ралито“. Граф Новосилцев и Андрей смятат да участват, откачалниците недни.
— Нямах предвид тази глупост — строго каза Сергеев.
— Но те говорят само за тази глупост — каза Таня. — През всичките тези дни дърдорят единствено за своите питъри, ферарита, мазератита, а Новосилцев подготвя, представете си, жигула. Само това се чува наоколо — цилиндри, клапани, спирачки, гориво…
— Я не ми се прави на наивница — Сергеев за пръв път й заговори със заканителен тон. — Спомни си
