мен. Винаги всичко. И за горката ми майчица, която гледа колкото може по-рядко да се обажда от Свердловск, за да не засекат едва доловимия й акцент, и за всичките ми роднини по тази линия. Какво пък, трябва да приема боя с открито забрало.
— Майка ми — каза той, като стана и хвърли пухкавия пешкир в шезлонга, тоест разголвайки се напълно и леко наведен към Степанов. — Майка ми, Анна Макаровна Сискина…
— Сискинд — Степанов се изкиска, макар да си пролича, че го е хванало шубето, че ужасно се страхува от плесница, защото няма да отвърне със същото, не знаеше как се държат тук в такива случаи. — Анна Марковна Сискинд… ама вие какво така, Марлен Мих…
— Та, казвам, майка ми ме е научила не да усуквам, а да давам отпор на самозабравили се нахалници, дори и на откачилите на тема „черна сотня“…
Безстрашната ръка замахна, а позорно трепналата буза се прикри с лакът, тоест плесницата фактически се състоя, макар за щастие не съвсем, защото тъкмо навреме се намеси ленивият бас на „видната личност“:
— Я се ебете в гъза, момчета — избуча тя. — Я зарежете тия навици да четете белогвардейски вестничета в банята… Амче ние с тия вестничета направо фамилията ще си разкатаем. Не бива така, Олеша, не бива… — мек, ласкав упрек към Степанов, сякаш той бе донесъл „белогвардейския“ вестник, а не Кузенков по молба на самата „видна личност“. — Ама и ти, Марлуша — ласката в гласа май понамаля, но все още я имаше, да, имаше я. — По-добре следващия път да ни донесеш „Сваляча“ да погледаме женски, да ги сравним с нашите…
Тук наричаха „Сваляч“ руския вариант на „Плейбой“, който прочутият Хю Хефнер издаваше на Острова, разбира се, не без участието на „Компания Куриер“, всъщност именно Лучников бе донесъл от поредното си московско пътешествие думичката „сваляч“ като аналог на „плейбой“. Навремето Марлен Михайлович, наблюдателят за Острова, който съответно имаше в сейфовете си и това издание, донесе „Сваляча“ във финската баня и предизвика страхотен взрив от живителни мераци. Ех, списанийце, това се казва списанийце! Да можеше да си го имаме за вътрешно ползване, не за масите, естествено, народът не бива да се разсейва, но за ръководството е много полезно.
Всички избухнаха в смях, много доволни. Конфликтът бе изгладен, но все пак се бе състоял и това беше много важно — един състоял се, но изгладен конфликт даваше безброй възможности за размисли и предположения.
На това място, не щеш ли, „видната личност“ съвсем се затвори в себе си, стана и се запъти към изхода, като по този начин сложи край на днешното заседание и остави всички в недоумение.
Темата „Сваляч“ бе приключена, смехът секна и всички започнаха да се разотиват по домовете си, сериозно недонапарени.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Земляци
Една сутрин в пентхауза на „Куриер“ звънна телефонът и Таня, май за пръв път през цялото това време, вдигна слушалката. Обикновено в отсъствието на Андрей тя изключваше цялата система за връзка с външния свят, с което донякъде дразнеше любимия си: не можел, видите ли, да научи как тя я getting along93 там.
Тази точно сутрин тя забрави да изключи системата, освен това машинално вдигна слушалката, сякаш си беше в Москва, и взе, че се натресе тъкмо на ужасяващо обаждане:
— Татяна Никитична? — изрече плашещо познат мъжки глас. — Привет, привет!
— Господин Востоков ли е? — смотолеви извънредно недружелюбно Таня.
— Охо, и с Востоков ли сте се запознали вече? Браво — каза гласът. — Добра работа.
— Кой се обажда? — попита грубо Таня, макар вече да бе разбрала кой се обаждаше.
— Ами Сергей е, Танюша — изключително приятелски заговори полковник Сергеев, който, колкото и да е странно, се казваше точно така — Сергей Сергеев. — Съвсем се изгуби, маце.
— Без мацета — изръмжа Таня.
— Ох, какво да те правя — изкиска се Сергеев. — Все същото таралежче си.
— Без таралежчета — кресна Таня.
— Добре де, добре, обаждам се просто така, просто да чуя как си. Между другото неотдавна в Цахкадзор видях Глеб. Ау, голяма работа е станал! Стабилно тласка гюлето, оттатък точката.
— Каква е пък тая точка? — не се сдържа Таня.
— Ами оттатък 21. Ами ти как я караш? Весело ли е?
— Мисля, че не съм се задължавала да ви давам отчет за личния си живот.
— Б-р-р — произнесе Сергеев. — Чак тръпки ме побиват от тона ви. Сякаш се обаждам не в Крим, а в Шпицберген.
— Ама вие какво, от Москва ли се обаждате? — това предположение леко повдигна настроението на Таня.
— От нея, от Белокаменната — кой знае защо въздъхна Сергеев. — Автоматика, Танюша. Скъпо удоволствие, но какво ли не правим, за да напомним на един добър човек за себе си.
— То вас човек може ли да ви забрави.
— Именно, прекрасно, благодаря ти, че не ме забравяш — Сергеев говореше, сякаш увещаваше капризно дете. — Всъщност това беше, приключвам. Да кажа ли много здраве на Глеб?
— Кажете му — неочаквано за себе си скромно и мило помоли Таня.
Сергеев затвори. През първата минута, колкото и да е странно, тя мисли само за своето „мъжленце“. Само споменаването на името му бе предизвикало сладостен спазъм, обзел слабините й и преминал като вълна нагоре по гърба. Тя взе цигара и седна насред стъкления вигвам, който й бе станал омразен.
Востоков познава Сергеев и говори за него с уважение. Сергеев познава Востоков и също има добро мнение за него. Сергеев обаче говори най-спокойно за Востоков по телефона от Москва, а не може да не знае, че ОСВАГ подслушва телефоните на Лучников. Като говори така, той издава Таня, не оставя у „осваговците“ никакво съмнение за организацията, която я държи на въдицата си. Значи… впрочем, какво „значи“ може да има тук… може би… ето това е по-добре… може би този, дето се обади, изобщо не беше Сергеев, а „осваговците“ ловко са го имитирали? Или американците? Или може би Сергеев не се страхува от Востоков? Може би говореше открито, защото цялата информация за Лучников попада при Востоков, който е техен човек? А може би Сергеев има някакъв интерес да я издаде на разузнаването на противника? А може пък… Впрочем не е възможно човек да предвиди всички варианти, така че няма смисъл да се мъчи. Трябва още довечера да каже всичко на Андрей. Та нали той ще разбере, че само заради него тя се „продаде на дявола“, само заради любимия човек се съгласи на тази глупашка и опасна игра, само за да бъде до него, за да сподели с него опасността, за да го предпази. Но защо все още не му е разказала нищо? Защо ден след ден тази откровеност й се вижда все по-немислима? Тогава тя си мислеше — нищо, няма да стане по-лесно, ще му кажа всичко наведнъж и ще се освободя от тежестта. Нима той няма да разбере, че това е било само хитрост от нейна страна, просто трик? В тази постъпка нямаше никаква задна мисъл, никаква, ни най-малка, колкото и да се ровиш в себе си, нищо няма да намериш.
Защо обаче той самият не ме пита за нищо? Тя внезапно почувства остра и сякаш желана неприязън към Лучников. Никога за нищо не я е питал, вкопчи се тя изведнъж в тази нова за нея мисъл, смесена с жал към него. Никога не я е питал за миналото й, за родителите й например или за спорта, за децата, дори за Саша, който спокойно може да бъде негов собствен син. Само я чука и се майтапи, нито една сериозна дума, и така —
И изобщо как се държи той, този самоуверен „господар на живота“, как се държат приятелите му? Колко просто и с лекота си вършат тези свои работи, неща, от които на нормалните хора свят би им се завил? Супермени и най-супер сред тях е Андрей. Той изобщо се чувства непогрешим, никога в нищо не се съмнява, сякаш няма страх от нищо, сякаш дори за миг не се замисля, че около него плетат мрежи всичките така наречени разузнавания, че те може би слушат всяка негова дума и снимат всяко негово движение, че може да са вкарали в леглото му и любимата жена, че може би дори ей онова вертолетче, синьото, дето се слива с небето, дето всеки ден провлачва покрай кулата на „Куриер“ рекламата на някакъв тъп сапун „Алфузов —
