И този път за участие бяха пристигнали най-добрите състезатели в света, най-малко десет суперзвезди, трийсетина просто звезди, а останалите — обикновени звездички, но пламтящи от най-ярка дързост и честолюбие. До старта бяха допуснати всичко 99 коли. „Сто минус единица“ — това бяха рекламните цифри за фланелки, якета, цигари, напитки… На огромния паркинг пред „Югоизток“ разноцветните коли от всевъзможни марки проверяваха спирачките и воланите си, постепенно заемаха местата си на стартовата линия, откъдето цялата ревяща маса щеше да се втурне към фриуея. Зад стартовата линия вреше и кипеше многохилядна тълпа. Трибуните около статуята на Лейтенанта бяха препълнени с елегантна публика. Вертолети на различни телевизии висяха над площада. „Антика ралито“ отдавна вече се бе превърнало в нещо като национален празник на Крим. То обединяваше всички и същевременно изостряше съперничеството между етническите групи: татарите, естествено, искаха да спечели татарин, англокримчаните залагаха за своите, вревакуантите, тоест руснаците, разчитаха на своите герои и така нататък… През последните години на „Антика рали“ побеждаваха международни „тигри“, като присъстващите сега Били Хънт и Конт Портаго.
Колата на Били Хънт, белозъб красавец с меден слънчев тен, също се казваше хънтър, тоест „ловец“. Трудно беше да се определи коя марка е била взета за основа на това чудовище. По корпуса й се мъдреха знаците на различни фирми: „Алфа-Ромео трансмисия“, „Спирачки «Порше»“, „Мустанг карбуратор“… и за всеки подобен знак фирмите отрупваха Хънт с огромни премии, но на него изобщо не му дремеше за парите. Били беше истински фанатик на автомобилния спорт, или както казват в Москва, обсебен. За всяко отделно състезание той лично конструираше своите „ловци“, като поръчваше на фирмите различни части по собствени чертежи. Животът извън автомобилните състезания минаваше за Хънт като някаква поредица от мъгливи миражи. В него се влюбваха световни красавици, като например милионерката супермодел Марго Фицджералд, и той снизходително приемаше любовта им, но едва отразили медените дни, списанията се виждаха принудени да описват разриви: хубавиците не изтърпяваха главозамайващия живот на Хънт, а той, без да се замисля, би ги сменил всичките срещу една свещ за автомобилен двигател. Между другото Бил неслучайно наричаше своите кобилки „ловци“. На всички състезания той си избираше жертва, лидер, започваше да го преследва, залепен за опашката му, вбесяваше го с безкрайното си плътно следене, а накрая, малко преди финиша „поваляше звяра“.
Конт Портаго, мършав и надменен младеж (впрочем вече беше навършил 36), беше състезател със съвсем друг стил. Той сякаш не забелязваше никого от сребърносивото си „испано-сюиза-фламенко“, сякаш се бореше само с времето, вълнуваше го единствено скоростта и само едва-едва кривеше тънките си кастилски устни, когато някой „се плетеше в краката му“. На последните няколко състезания именно той се бе оказал плячката на „ловеца“ Хънт, но въпреки това сякаш не го забелязваше и никога не коментираше пораженията си. Личният живот на Конт оставаше загадка за пресата.
Лучников седеше зад волана на своя питър, който вече бе на стартовата линия, и спокойно наблюдаваше как репортерите се усукват около хънтъра и фламенкото. Средствата за масова информация бяха наобиколили и него. Сензация беше дори фактът, че 46-годишният издател на влиятелен вестник изобщо участва в състезанието. Другата, май още по-голяма сензация бяха надписите по колата му: „СОС! Съюз за обща съдба! Присъединете се към Съюза! СОС!“ Няколко души се надпреварваха да му задават въпроси, навираха в устата му микрофончета, но Лучников ги отместваше с длан и спокойно пушеше цигара. Естествено, загадъчно се усмихваше. Това беше нещо необходимо — една загадъчна усмивка.
И тогава той видя главната сензация на деня — автомобила на граф Новосилцев под номер 87 с екзотичното име „Жигули-Камчатка“. Очевидно от волжкия автозавод в тази кола бе останала само тенекиената кутия, емблемата с ладията и първата част от името, за сметка на това могъщо преобладаваше „Камчатка“, личната камчатка на графа. Автомобилът представляваше кабриолет с една-единствена седалка — за шофьора. За сметка на останалото пространство очевидно бе увеличена мощността на двигателя, там явно бяха разположени някакви нови възли, покрити със стоманен кожух и топлоизолация. Система фарове собствена конструкция, предназначена да прорязва чакъления прах на античния път, красеше предницата. Жигулският корпус бе поставен на шаси, конструирано също лично от граф Новосилцев. Свръхшироки гуми със стърчащи шипове, масивни, ярко боядисани брони, обградили целия корпус на колата и предназначени за разблъскване на конкурентите. Стърчащ изпод задната броня ауспух, напомнящ реактивна дюза. Невиждана до днес система от големи и малки огледала, позволяваща на графа да вижда и надалеч, и буквално пред колелата си. Лучников виждаше това чудовище за пръв път сега, преди старта: Новосилцев на никого не бе показвал колата си, дори на съучениците. Лучников се усмихна. В училище наричаха Володечка Камчатка чак до седми гимназиален клас заради пристрастието му към задните чинове, той вечно се намърдваше някъде там: или преписваше домашно, или дъвчеше хартия, за да се прицели с топчето отвратителна мокра маса в отличника Тимоша Мешков, или майстореше нещо, някаква поредна беля, или пък обратното — нещо твърде мило и забавно, с една дума, живееше най-отзад свой отделен, частен живот и дори май онанираше. После изведнъж този прякор някак мигом се забрави. След една ваканция, прекарана у леля му в Сан Франциско, пъпчивият пакостлив граф се върна в Симфи същински супермен — млад мъж, спортист. Именно тогава се започна — бокс, карате, скокове от кула и автомобилни състезания, състезания, състезания. Тогава графът получи нов прякор — Ново-Сила, примитивно съставен от фамилното му име, но стабилен, дори и сега понякога употребяван от съучениците му.
Обстоятелството, че Володечка изведнъж си бе спомнил детството и онази Камчатка, се видя на Лучников трогателно и уместно. Той му помаха с ръкавици, но Новосилцев не го забеляза. Репортери и папараци се тълпяха около колата му и той явно позираше с украшението на главата си, останало от предишното състезание — нещо напомнящо древен галски шлем с крилца. Лозунги на СОС красяха и неговите странични бордове, но беше трудно да се каже кое интересуваше повече репортерите — тези лозунги, самият граф или новата му кола.
Новосилцев бавно се придвижваше към стартовото си място, като понякога спираше и говореше нещо, загадъчно усмихнат. Наблизо на открита платформа на Ти Ви Миг имаше телевизор и Лучников видя в едър план загадъчното му усмихнато лице, редуващо се с изображението на жигули-камчатката отгоре, от вертолет. Изведнъж графът помоли репортерите да се отдръпнат от колата и демонстрира един от своите трикове — смяната на посоката. Това наистина беше смайващо — тромавата наглед конструкция се завъртя буквално около оста си. Лучников намери с поглед Били Хънт. Той внимателно наблюдаваше колата на Новосилцев. Конт Портаго, естествено, не гледаше никого, пилеше си ноктите и нещо си подсвиркваше.
— Хей, челло! — не щеш ли, чу Лучников весел възглас, отправен към него.
Той видя стърчащата над тълпата глава на сина си Антошка. Антошка си проправяше път към него и размахваше шапка с надпис „ЯКИ!“ Лучников хем се зарадва, хем се засрами. Изобщо не мисля за никого от близките си: нито за сина си, нито за баща си, нито за майката на Антон, която води безсмислен живот в Рим, нито между другото за новата си съпруга, която сега е на трибуните и не помръдва бинокъла си встрани от колата ми. Наистина, съвсем съм „обсебен“ вече, занимавам се само с политиканство, откачил съм по тази проклета Русия, в това отношение Сабаша е прав — станал съм истински „мобил-дробил“.
— Хей, челло! — викаше синът му като на неочаквано срещнат приятел.
Обръщението „челло“ беше влязло в толкова широка употреба, че понякога го използваха дори вревакуантите, макар че повечето от тях решително отхвърляше жаргона „яки“. Беше образувано от обикновената руска дума „человек“. От север обаче, от англокримските селища, припълзяваше феллоу97, а от многобройните през петдесетте години на Острова американски бази като грах се сипеше енергично — грубоватото „мен“. Беше се образувал очарователният хибрид „челлоу-мен“ (на младини Андрей и компанията му се възхищаваха на тази думичка), а после — и „челло“, човекът се бе превърнал в своеобразно виолончело.
Лучников отвори дясната врата и Антон се намърда в колата.
— Атац — каза Антон и продължи да бърбори на яки, явно се фукаше със знанията си.
Лучников не разбираше и половината от този безброй думи, но от другата половина долови, че той, атацът, е страхотен, че „Антика рали“ е яки, че е „холитуй“ (холидей плюс сабантуй, тоест празник) за всички, но да не разчита на виктъри, тоест на победа, ще победи най-силният, фаворитът на яки, двайсет и три годишният Маста Фа със своя двестасилен игъл.
— С игъл или с игла? — попита Лучников и разроши тила на Антон. — Да не си забравил вече руския? Говори на руски.
