десантници! Много чевръст, бе! Не знае, видите ли, и не ще никого да знае лидерът на човешките маси, съвременният фараон! Знаеш, страхуваш се, луташ се объркан, страх те е дори от съседа ти през два стола. Впрочем може би от съседа най-много от всичко на света.
Марлен Михайлович продължи:
— Всъщност няма завой. Има само известно увлечение по идейките на нашите дисиденти, на новата емиграция, типично идеалистическа рефлексия. Главният редактор на „Руски куриер“ Лучников, несъмненият лидер на движението, не се страхува от куршума на вълчесотниците, но се страхува от презрителния поглед на някой джазмен или художник, от московските си приятели от младини. Именно с това се обяснява известната промяна в осветляването на съветския живот на страниците на „Куриер“.
Той направи още една пауза, преди да произнесе заключителната фраза от своето съобщение, фразата, която едва вчера му се бе струвала опасна, а сега беше станала двойно, тройно, извънредно много по-опасна под стеснените очички на „крайно неприятния“.
— Аз съм дълбоко убеден, че преди решителните събития на Острова съучениците, опасявайки се, че ще бъдат обвинени в предателство, искат да покажат на своето население така наречената истина за съветския начин на живот, искат нациите, свикнали с един от най-високите в света жизнени стандарти и с условията на една от най-откритите буржоазни псевдодемокрации, да са напълно наясно накъде са се запътили, като гласуват за присъединяване към великия Съветски съюз. Без този епитет, другари, името на нашата страна не се употребява сред широките маси на Острова. Сигурен съм също, че следващата стъпка на съучениците ще бъде атака срещу прогнилите институции на стара Русия, срещу Запада, а също така една силна полемика с националистите яки.
Като имам предвид тази сложна ситуация, аз бих предложил в настоящия момент да се въздържим от окончателно решаване на проблема, да не сваляме ръка от пулса и да продължаваме едно предпазливо, но все по-засилващо се наблюдение над събитията и хората.
Марлен Михайлович затвори папчицата и известно време седя, загледан във фалшиво крокодилската повърхност с три релефно отпечатани римски цифри в ъгъла — XXV.
— Ще има ли въпроси към Марлен Михайлович? — попита „видната личност“.
— Бе то въпросите са много, ох, много — пропя „окащият“. — Започнем ли да питаме — ще осъмнем тук.
— Марлен Михайлович — изведнъж меко го повика „крайно неприятният“.
Марлен Михайлович дори леко трепна и вдигна очи. „Крайно неприятният“ го гледаше с любезна, някак светска усмивка, демонстрирайки, че гледа на него по друг начин, че го е разгадал, проумял го е, разбрал е играта му и сега Марлен Михайлович за него е „не-свой“, поради което именно е достоен за любезна усмивчица.
— Вие, Марлен Михайлович, естествено, разбирате колко много въпроси имам към вас — любезно каза той. — Безброй въпроси. Огромно количество ясни и неясни… — пауза — въпроси. Естествено, вие превъзходно разбирате това.
— Готов съм за всякакви въпроси — каза Марлен Михайлович. — И бих искал още веднъж да подчертая, че най-важното за мен е решението на партията. Историята е показала, че понякога специалистите грешат. Партията — никога.
По безстрастната физиономия на помощника Марлен Михайлович разбра, че в този момент леко бе преиграл, бе прозвучал леко не-съвсем-на-нужния-градус, но някак си вече му беше все едно.
— Има оформено мнение — каза „затвореният в себе си“. — Да командироваме Марлен Михайлович Кузенков в качеството на генерален консултант на Института за изучаване на Източното Средиземноморие за продължително време. Това ще ни позволи още по-добре да вникнем в проблема за нашата островна територия и да го осветлим отвътре — „затвореният в себе си“ пестеливо се усмихна. — Така именно вие, Марлен Михайлович, ще бъдете сега нашата ръка върху пулса. Непосредствени нареждания ще получавате от другаря… — той каза името на „видната личност“, после благодари на всички присъстващи за участието и стана.
Съвещанието приключи.
Марлен Михайлович излезе в коридора. Леко му се виеше свят и целият от време на време леко потреперваше от преживяното напрежение. „Благодарение на тениса, помисли си отново, съм се научил да свалям напрежението“. Изведнъж го обзе дива радост — да замине за Острова за продължително време, ами че това е късмет, голям късмет! Нищо, че може да е понижение, един вид заточение, но пък трябва да е благодарен на съдбата за този неин подарък. Защото идиотите можеха да го пратят и посланик нейде си в някой Чад или Мали. Не, не, късмет си е, а предаването на „наблюдението“ направо в ръцете на „видната личност“ означава, че това дори не е понижение, че то е просто прехвърляне на целия проблем на по- високо ниво.
„Видната личност“ го хвана под ръка и му прошепна в ухото:
— Радваш ли се, пич? — и с хихикане го сръчка с лакът в хълбока.
— Не крия, радвам се — каза Марлен Михайлович. — Мъдро решение. В този момент за мен ще бъде по-полезно да съм там. Пък и Вера, знаеш… тя ми е умница, много ще ми помогне…
— Не, братче, жена ти там ще ти бъде само бреме — позасмя се „видната личност“. — В гората дърва ли ще носиш? Ех, Марлуша, аз дори малко ти завиждам. Ще взема да се измъкна и аз за седмица, да го ударим малко на живот, а?
Марлен Михайлович погледна в очите „видната личност“ — своя нов пряк шеф — и разбра, че е безсмислено да подхваща въпроса за Вера Павловна и децата, че всичко е вече обсъдено и е решено: „котвите“ на Марлен Михайлович трябва да си останат вкъщи. Какво пък, след случая с Шевченко тревогата на някои другари, дори във връзка с хора с висок ранг, е разбираема.
— Гарантирам, че наистина ще е хубав живот — Марлен Михайлович се усмихна в „бански“ стил.
— Не мога да си го позволя — с искрена досада каза „видната личност“. — Вездесъщата преса. Откачената телевизия. И ти си опичай акъла, ей — строго каза „видната личност“.
— Бъди спокоен — каза Марлен Михайлович.
Стигнаха до края на празния коридор и сега стояха до ръба на дългия зелен килим. Пред тях бяха само бялата стена и бюстът на Ленин, изработен от черен камък, поради което изглеждаше малко странен. „Видната личност“ сложи ръка върху рамото на Марлен Михайлович.
— Колкото до майка ти — Анна Макаровна Сискина, — не е хубаво да я криеш от обществото. Жени като нея, стари кадри на Коминтерна, сега са останали единици.
Марлен Михайлович отвърна на покровителя си с бледа благодарна усмивка.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Старият римски път
Обикновено даваха старта на „Антика рали“ в Симферопол край изворите на Югоизточния фриуей, но до началото на древния път Алушта-Сугдея на спортистите се предоставяше право на избор: можеха да се устремят към междинния финиш по стоманения осемлентов път, прелитащ като стрела покрай най-високия кримски връх Чатър Даг, или, ако искаха, да напуснат фриуея на всяка от десетте отбивки и да си опитат късмета по усуканите пръстени долу. Главната цел на всеки участник беше да изскочи преди другите на стария път, защото там, по неговите серпантини, всяко изпреварване се превръщаше едва ли не в игра със смъртта. Разбира се, на пръв поглед 70 километра прав фриуей са благодат за всеки шофьор, давай газ и това е, но там, на фриуея, между състезателите започваше такава жестока позиционна битка, такова „засичане“, такова маневриране, че мнозина отпадаха от състезанието, понеже се забиваха в мантинелите или един в друг, така че най-хитрите предпочитаха да въртят по завоите на асфалтовия лабиринт покрай Машут Султан, Ангара, Тамак, за да изскочат пред носа на ревящата разноцветна тълпа вече в Алушта и да се устремят направо към Демерджи по самата Антика, повлекли подире си опашка от чакълен прах, който сам по себе си не е никак приятен на съперниците.
Лучников и Новосилцев разработиха хитър план. Графът ще изскочи още при първия рамп96 и ще изчезне от полезрението, а Андрей ще се постарае със своя турбо да намали скоростта на основния поток коли на фриуея, доколкото е възможно, ще засича водачите, ще сменя лентите, неочаквано ще намалява скоростта. Ако графът излезе пръв на „Антика“, нито Бил Хънт, нито Конт Портаго ще успеят да го изцреварят, да не говорим за местните гении.
