първата редица, където бяха заели места най-запазените, най-юначните наглед. Някои от тях пъчеха гърди с кръстове и медали, перчеха се и съвсем глупашки виреха нос. Лучников-старши със своите полковнишки пагони на юнкерския шинел просто стоеше, подпрян на винтовката, в позата, в каквато вероятно те, момчетата, бяха стояли в паузите между атаките срещу Каховка. Странно изглеждаше редом с него репортерът на Ти Ви Миг със сребристото си яке с фирмена емблема на гърба. В дъното на кадъра над морето от глави, цветя, знамена и лозунги светеха фаровете на бавно приближаваща танкова колона.
Президиумът на Съюза на Белия воин, както е известно, отхвърли решението на Временната държавна дума — чу той спокойния глас на баща си. — Намиращото се тук поделение на Въоръжените сили на Юга на Русия, вярно на клетвата си, застава срещу нахлулата армия на червените.
— Но, професоре — репортерът показа на камерата ухиленото си лице.
— Полковник съм — меко го поправи Арсений Николаевич.
— Извинете, полковник, но нали Генералният щаб и целият личен състав на нашите форсиз приветства сливането си с героичната армия на великия Съветски съюз.
— Ние не сме ви форсиз! — кресна застаналият до Арсений Николаевич плещест старец. — Ние сме доброволци! Руска армия!
— Руската армия смята да се бие, така ли? — попита репортерът.
— Смятаме да капитулираме — каза Арсений Николаевич. — Доброволческата армия капитулира пред превъзхождащите я сили на неприятеля — той се позасмя. — Съгласете се, думата „капитулация“ звучи по- нормално от…
Свръхмощен радиоглас заглуши „ненормалната“ дума.
— Незабавно освободете платното! След пет минути започва преминаването на танкови колони!
Стотици, хиляди коли, застанали плътно една до друга, деляха Андрей от Арсений. Беше невъзможно да си проправи път до баща си, по никакъв начин не можеше да го спаси. Започна хаотично движение, в което сред нестройната глъчка се чу ясно:
— Равнис! Мирно! Ходом марш!
Карето изправи глави и бавно тръгна напред. За последен път Андрей Лучников видя баща си, когато той с доста енергично движение отмести от себе си сребристото яке на Ти Ви Мига.
Сега камерата следеше събитията отвисоко и неочаквано се оказа, че между челните танкове и батальона от старци има нещо като асфалтово езеро, напълно подходящо за историческата процедура на капитулацията. Може би самите Ти Ви Мигове се бяха погрижили за появяването на това пространство, за да снимат „трагикомедията“. За тези фанатици, за тези безумци на спонтанното пряко предаване не съществуваха нито емоции, нито опасности.
Над батальона от „доброволци“ се разпростря доста голямо и съвсем ефективно бяло знаме като знак за капитулация. В предната редица старците носеха сведено трицветно знаме на Русия и няколко полкови знамена.
В един момент камерата се плъзна по младите лица на съветските танкисти. С шлемофоните си те изглеждаха съвсем невъзмутими, само двама-трима бяха леко зяпнали, което, естествено, им придаваше малко глупав вид. Танковете все още стояха и не тръгваха, техните прожектори засилваха светлината от софитите на Ти Ви Миг. Сега невидимият коментатор говореше на английски с такава скорост, сякаш течаха последните минути на финален мач за Световната купа:
— Завладяващо и същевременно доста трогателно символично събитие! Със закъснение от шест десетилетия Бялата армия слага оръжие пред Червената. Погледнете тези треперещи старци, това са същите онези въодушевени младежи от Ледения поход. Колко са останали, къде са се разпръснали техните традиции? Кои са сега и пред кого капитулират?
Старците хвърляха на асфалта пред танковете ръждивото си оръжие и се отдръпваха настрани, където отново се строяваха с вече наведени глави и сключени зад гърбовете ръце.
Изведнъж нещо мигновено се промени. Изчезнаха лицата на танкистите и люковете се затвориха. Насред думата се задави коментаторът. Между танковете се появиха тичащи с готови за стрелба автомати „сини барети“. Без да обръщат внимание на старите белогвардейци, а само избутвайки ги, десантниците се втурнаха към платформите на Ти Ви Миг. Изображението на екрана заподскача. В някакъв момент Лучников видя как двама войници извиваха назад ръцете на момчето със сребристото яке, после всичко стана на пукнатини — бяха ударили с приклад камерата, след това на екрана се появиха три бягащи сребристи якета и преследващите ги десантници. Упоритите фанатици продължаваха да снимат собствения си разгром.
— Странна акция на десантното съединение — хриптеше, бранейки се с лакът прочутият коментатор Боб Коленко, лицето му беше окървавено, отзад го избутваше, промушил цевта на карабината си под брадичката му, невъзмутима „синя барета“, но Боб Коленко виждаше прицеленото отнякъде око на оцеляла камера, затова продължаваше да хрипти: — Странна игра. Имитация на атака срещу средствата за масова информация. Вие виждате, господа, това момче ме души с цевта на карабината си. Май взема тази игра прекалено на сериозно…
Най-сетне каналът на Ти Ви Миг спря да излъчва, на екрана остана емблемата му — крилато око.
Разтревоженият собственик на кадилака гледаше Лучников.
— Тези негодници от Ти Ви Миг сигурно са се държали нетактично с нашите войски. Нали, господине?
Той превключи телевизора си на Москва. Оттам показваха в общ план улици на кримски градове, изпълнени с възторжени тълпи. В небето група парашутисти образуваха в забавен скок думата СССР.
Лучников видя, че танковете потеглиха.
— Там е баща ми — каза той на Кристина. — Ще опитам да си проправя път до площада. Седни да шофираш.
Тя трескаво, с някакво жабешко движение се вкопчи в него. Той изведнъж изпита отвращение към нея и точно тогава забеляза как от някаква каравана на петдесетина метра встрани група пияни господа го сочеха с пръсти и се кикотеха. Той им хвърли бегъл поглед, отначало не ги позна, но после ги позна и се вгледа внимателно в тях. Бяха веселите американски кинаджии начело с Халоуей Октопода и сред тях — най-пияният, най-разюздан и най-оскърбителен довчерашен негов московски приятел Витася Гангут. Именно той, а не те, сочеше Лучников с пръст и мръснишки се кикотеше, а като улови погледа му, съвсем се разлигави. Превивайки се от смях, крещеше нещо право към Лучников, като му сочеше плуващите около статуята на Барона куполи на съветските танкове, превиваше се, хващаше се за корема, а после измъкна от джоба на якето си някаква зелена книжка и някак тържествено я показа на Лучников. Американски паспорт, сети се Лучников. Смята, че е недосегаем, свободен гражданин на света, а аз — вече крепостен селянин на Степанида Власиевна. Обърна гръб на кинобандата така, сякаш тя не беше наблизо, свали шапката от главата на Кристина, започна да я гали по косата, да я целува и успокоява.
— Why, baby? Take it easy, easy, easy. I want you. I love you119. Тя се успокояваше, пръстите й отпускаха сакото му, тихо пълзяха по гърдите му… тя дори се усмихна.
Наблизо се мярна някаква сянка, с огромен скок някой се прехвърли през кадилака до тях.
— Лучников, станете! Искам да ви фрасна по муцуната!
Пред него стоеше млад красавец с мургаво, рязко очертано лице — истински яки, с раирана фланелка и бели дънки. Лучников успя да улови полетелия юмрук. Докато двете мускулести ръце се бореха, той се взираше в гневното и презрително лице. Къде беше виждал това момче? Най-сетне си спомни — неговият съперник от „Антика ралито“, носителят на трета награда. Ръката му се отпусна.
— Маста фа! Вие ли сте?
Младежът с демонстративно отвращение бършеше ръката си в дънките.
— Аз съм Мустафа, а не Маста Фа — каза яростно той. — По дяволите това яки! Мамка им на всички руснаци! Всичките сте боклуци! Аз съм татарин! — клокочеща кримска кръв, смесица от англо-руско-татарски изрази, заплюване в краката. — Да знаете, че не ви заплювам в лицето само от уважение към възрастта ви. Нищо друго не уважавам у вас, всичко останало презирам!
— Умолявам ви, Мустафа — тихо каза Лучников. — Къде е Антон?
— За синчето ли си спомни? — злобно се засмя Мустафа. — Къде бяха родителските ви чувства по-рано, сър? Впрочем вие сте една и съща стока, руски свине! Чакайте хазават120!
