Заведението беше пълно с хора. Двете машини за еспресо работеха с пълна пара. Музика и глъчка се смесваха, светеха два телевизора. Москва с патетично — задушевен тон разказваше за живота и труда на жителите и тружениците на някакво населено място, до него гърмеше възстановилият се след симферополския разгром Ти Ви Миг — излъчваха репортажи за арести и обиски в помещението на един от най-старите ялтенски вестници с дясна насоченост — „Руски артилерист“. Посетителите в заведението обсъждаха събитията, всички бяха единодушни, че временното (временното, естествено) задържане на разните там вестникари и телевизионери, както и на лидерите на политически партии е мярка, необходима и умна при провеждането на такова крупно историческо събитие, като военно-спортния празник „Пролет“. Ние, господа, прощавайте, другари, навлизаме в нова, по-напреднала историческа формация, обясняваше някакъв фермер, немец по националност, на някакви безделници от приморски тип. Те кимаха в знак на съгласие. — И трябва да ви кажа, господа, прощавайте, другари, че нашето съветско командване прави тази смяна извънредно внимателно, тактично, дори бих казал — деликатно. Спомнете си с какви жертви е бил придружен този прелом в самата Русия.
Лучников си взе кампари със сода. Мустафа поръча силен джин — вермут „Кокти“.
— Не ми се сърдете — каза той.
— И вие на мен — каза Лучников.
— Кажете, Андрей, вие предполагахте ли, че всичко ще стане именно така? — попита Мустафа.
— Не бях очаквал такива мащаби — каза Лучников.
В заведението влязоха трима съветски войници, три „сини барети“ с автомати на раменете и кинжали на кръста. Разбира се, те за пръв път влизаха в западно заведение и сега явно бяха много смутени, буквално „изгубени“. Като се побутваха и кисело се усмихваха, те вече се канеха да си тръгнат, когато към тях с отворени обятия се устреми мустакатият красив собственик.
— Братя! Господа! Джентълмени! С какво мога да ви бъда полезен?
Всички в заведението бяха радостно потресени от присъствието на новодошлите, всички се извърнаха към тях с толкова мощно радушие, че на войничетата свят им се зави.
— Дринк — каза едното, крехък блондин. — Ще може ли малко вода? — с мъчителни жестове, като подпъхваше автомата си някъде под мишницата, той се опита да обясни на „баровското“ множество цялата скромност на желанието си.
— Жадни сте били, момчета, а? — възхити се собственикът. — Бира „Левинбрау“ ще свърши ли работа?
Войниците изумено и боязливо се спогледаха. За тях вече бе разчистена маса, отваряха се безумно красиви „западняшки“ кутии студена златиста бира. Вече им носеха и хрупкави франзелки, и най-крехка шунка, и огромно дървено блюдо с двайсет вида сирене, а околните ги гледаха с умиление и възхита.
Войниците се почудиха, почудиха, преглъщайки слюнки, докато най-сетне блондинчето каза: „Ей, супер!“ и всичките трима започнаха с невероятна наслада да пият и замезват. Някой им наля по чашка „Метакса“ и войничетата, дето се вика, „съвсем се разкапаха“.
— Приятен апетит — каза собственикът.
Десантниците зяпнаха, чак сега успяха да проумеят, че им говорят на руски.
— Значи говорите по нашенски? — попита блондинчето.
— Ами нали сме си ваши? — извика собственикът. — Ние сме ваши, а вие сте наши! Тук при нас всичко е като при вас!
Войниците се спогледаха и избухнаха в смях.
— При нас няма такива работи! — кикотеха се те. — При нас всичко е различно.
Оказа се, че един от тях е от Кострома, а двамата са от Калуга.
— Сега ще ви изпеем една стара песен, чужденци, слушайте! Я хайде живни, Калуга, развесели се, Кострома!
Скоро цялото заведение пееше стара — оказа се, още фронтова! — песен и всички подаряваха на войничетата за спомен разни дреболии: часовници „Омега“, запалки „Ронсън“ писалки „Монблан“, пръстени с камъчета и тям подобни.
Мустафа наблюдаваше войниците от бара.
— Мразя тези тъпи боклуци — каза той.
— А не бива — каза Лучников и сложи дясната си ръка на рамото на момчето.
— Знам вашата концепция, ага — каза Мустафа, — следях речите ви. Не разбирам. Извинете, аз се прекланям пред вас — човека, спортиста, мъжа, но когато разсъждавам за концепцията ви абстрактно, ми изглеждате като гърбав и злобен урод от подземията на Достоевски…
— Отчасти си прав — проговори Лучников. — Гърбав съм, но не съм злобен. Слушай, Мустафа, ти от кой род си?
— На Ахмед-Гирей — небрежно подхвърли момчето.
— О, сериозно? Гордият хан Ахмед-Гирей? — изненада се Лучников.
— Цялата ни гордост остана в миналото — каза Мустафа. — Баща ми е борсов спекулант. Извади късмет, сега е в Африка. Впрочем как мислите, може ли да се върне? Може би ще стане секретар на райком? Нали има такива прецеденти. Принц Суфановонг…
Изведнъж той прекъсна саркастичната си реч и се загледа зад рамото на Лучников. Той се обърна. Вратата на заведението бавно се отваряше, но зад нея нямаше никого, зад нея имаше слънце, вятър и нещастие.
…Докато бяха пили мартинито и коктито, на бензиностанцията наистина бе съзряло едно нещастие.
Кристина бавно се бе придвижвала към колонката и редът й вече беше дошъл, когато от другата страна приближи масивен форд със задни крила, напомнящи плавници на акула, ръждясал символ на „златните петдесети години“. Кристина внезапно си спомни как като малка в Чикаго — първото място, където бе попаднала с родителите си след бягството им от Полша, се бе възхищавала на тези огромни коли. Сега рядко можеше да се срещне такава, обикновено карана от някой сноб.
Така и излезе — в ръждивата акула седеше от сноб по сноб: висок, прегърбен, с късо кожено яке, бричове и кожени гамаши! Колата беше от средата на столетието, а шофьорът сякаш бе останал още от началото му. За миг той изпревари Кристина и грабна маркуча. Кристина му се усмихна и протегна ръка, сякаш предварително му благодареше за любезността.
— Яж ми оная работа! — каза мъжът и напъха маркуча в утробата на своята кола.
— It’s my turn, sir121 — отново се усмихна тя, но вече леко объркано сви рамене.
— Яж ми оная работа! — повтори мъжа своя не съвсем разбираем поздрав.
Докато наливаше бензин, той гледаше Кристина. Върху очите му падаха два прошарени кичура мазна коса, извънредно странна усмивка оголваше венците му. Отблъскващ господин, каза си тя. Някой от опашката подвикна на руски на отблъскващия господин нещо в смисъл, че не е красиво да се държи така с дами! Тогава онзи се изправи и закрещя, размахвайки свободната си ръка:
— Писна ми от тия чужбински курви! Стига толкова чужбински курви! Където и да влезеш, навсякъде чужбински курви! Стига! Гади ми се! Сега дойдоха нашите! Руските войски дойдоха! Сега ще плюем под опашката на всичките чужбински курви!
После извади маркуча от колата си и насочи мощната бензинова струя към Кристина.
Тя беше потресена и не можеше да помръдне. Бензинът я обливаше от главата до петите, а тя сякаш се бе вкаменила. Изглежда, и всички от опашката бяха потресени от тази нечувана варварщина. Няма сцена на бензиностанцията, статични пози, зинали уста.
Дългунестият маниак междувременно захвърли маркуча — сега струята заливаше седалките на празния питър, — хихикайки, се качи в своя форд, запали цигара (!), хвърли клечката към Кристина и потегли.
В мига, когато вратите на заведението се отвориха, по-точно, в следващия миг, Лучников и Мустафа видяха мятащата се и въртяща се в кръг приказно красива Кристина с пламъци по раменете и бедрата. Странно, в подобни ситуации Лучников винаги реагираше мигновено. Така стана и сега — младият Мустафа остана като гръмнат, докато Лучников смъкна покривката от най-близката маса и се затича към Кристина.
Кристина бе получила пристъп на болкова еуфория. Тя се кикотеше и бягаше от Лучников и от другите си преследвачи. Изглежда, единственото, което разбираше в този момент, беше, че е приказно красива, че
