— Умолявам ви — повтори Лучников. — Умолявам ви, ако знаете, кажете ми — Памела роди ли?
Танковата колона пое към булевард „Януари“ и задръстената колона автомобили започна леко да се раздвижва. Отзад запищяха клаксони.
— Ще падна на колене пред теб, Мустафа — каза Лучников.
Нотки на съжаление се мярнаха в свирепия глас на новоизпечения ислямски воин.
— През нощта тръгнаха за Коктебел, за Сюрю Кая. Не, не беше родила още — каза той. — Съветвам ви да си вдигате чукалата от нашия Остров — и белите, и червените…
— Благодаря ти, Мустафа — каза Лучников. — Успокой се, приятелю. Не се гневи. Разбери, целият ни предишен живот свърши. Започва нов живот.
Отзад свиреха десетки коли. Лучников седна на волана. В последния момент улови върху себе си погледа на младежа и не видя в него нито презрение, нито гняв, а само кучешка тъга.
— Скачай на задната седалка! — извика той.
Пред тях се беше отворила пролука и питър турбото, ръмжейки в най-добрия си стил, се устреми към Паметника на барон Врангел.
На площада около статуята се виждаха следи от странна битка, по-точно побой: парчета стъкло, парцали от сребристи якета, смачкано от танк фургонче. Край паметника стояха група объркани полицаи. С тревога се взираха към далечния край на безкрайния „Синопски булевард“, където вече се бяха появили фаровете на нова танкова колона. Лучников спря и попита един от полицаите къде са се дянали старите вревакуанти.
— Всички са извозени до различни болници — доста учтиво отвърна полицаят, изведнъж го позна и застана мирно. — Тук здравата ги натупаха, Андрей… получиха травми… ммм… баща ви, Андрей…
— Какво?! — ужасен извика Лучников.
— Не, не, не се тревожете… само ръката, счупена му е само ръката… Приятелите му го прибраха… елегантни хора… да-да-да. Две много елегантни дами с русо-балт… тъй вярно, Андрей, с вашия дядди всичко е яки!
— Сержант, бихте ли ми направили една услуга? — попита Лучников.
— На вас ли, Андрей? Щастие е за мен, Андрей! — добродушната муцуна разцъфна в усмивка.
— Вземете този телефонен номер, обадете се, ако обичате, на господин Хуа и му кажете всичко, което знаете за баща ми. Незабавно да го открие и да го закара в Коктебел. Аз ще бъда там.
— Иеп, capa, иеп — сержантът веднага си запробива път към най-близкото заведение.
Лучников трябваше няколко пъти да обиколи Барона, докато успя да се гмурне в един от тунелите на Подземния възел. Докато обикаляше, не го напускаше мисълта, че трябва да направи още нещо тук, на този площад, нещо, което е забравил, а е необходимо… Да се прекръстя, спомни си най-сетне, пред черквата „Вси светии, възсияли над земята руска“… В последния момент, когато вече влизаше в подземния тунел, успя да хвърли поглед към прозрачното кълбо на черквата и да се прекръсти.
Под земята в оранжевата светлина на безкрайните фенери, както обикновено, летяха стотици автомобили и изглеждаше така, сякаш всичко бе нормално, нищо не се случваше и животът си течеше нормално в тази нормална суперцивилизация.
— Защо сам не потърсиш баща си? — извика му Кристина. Тя май съвсем се бе овладяла и дори бе запалила цигара.
— Защото трябва да прибера Антон! — извика Лучников. — Татко вече се изяви, момчето обаче може да направи доста глупости!
— Определено! — извика някой отзад.
Лучников се извърна и видя свилия се на задната седалка Мустафа. Протегна ръка назад към него и усети под дланта си твърдата мокра буза на момчето.
— Извинявай, Андрей ага — извика Мустафа. — Бях в нервна криза.
Лучников го потупа по бузата и отново отпусна ръка на волана. Кристина радостно се извърна към Мустафа и започна да го целува през седалката.
Скоро изскочиха на Източния фриуей и от естакадата видяха разгръщащата се величествена картина на военно-спортния празник „Пролет“. Кой знае защо естакадата беше свободна откъм военна техника и по нея както в скучните дни на независимостта продължаваха да летят разнопородни глутници коли, може би генералите стратези не вярваха в здравината на свръхмощните стоманени подпори. Виж, долу всички пътища бяха претъпкани е танкове, бронетранспортьори и военни камиони, колоните май се движеха доста хаотично, блъскаха се и задълго спираха, образувайки уродливи стада от сиво-зелени животни, сякаш стълпили се за водопой. Навсякъде висяха и прелитаха от място на място многобройни вертолети. Основната им задача в тази местност беше сякаш да координират движението на колоните, но те, изглежда, не се справяха с тази задача, сиво-зелените стада помръдваха едва-едва и растяха ли, растяха, натрупваха се. На местата, където се излизаше от фриуея, се образуваха задръствания от коли. Самият фриуей засега беше относително свободен, във всеки случай турбо питърът без много усилия удържаше скорост сто и десет. От време на време от пустотата, от слънчевото сияние на звена по два изникваха страховити, свистящи двуопашати „Миг–26“. Те минаваха над естакадата и се разтваряха в синевата. Някъде надалече, по на юг, май в района на Баксан или Там Даир, в небето висеше тъмен авиооблак. Там по всяка вероятност кацаше парашутен десант.
Изведнъж по време на поредното прелитане на реактивния патрул се случи сериозна неприятност. Някакъв „Миг“ закачи с крилото си един от висящите над скупчените танкове вертолети. Трудно можеше да се каже какво се случи с „Мига“, защото той изчезна в пълно съответствие със своята абревиатура. Хеликоптерът обаче пламна и рухна. Там, край поредния „водопой“, се вдигна паника, танкове и бронетранспортьори откриха безредна стрелба. За щастие питър турбото бе успяло да подмине опасната зона.
Карачел, Бахчи Ели, Сали, Мама Русская… Те вече приближаваха към изхода за Отузи, от там до „Каховка“ оставаха петнайсет километра.
— Ако намеря Антошка и Памела горе, веднага ще се върна в Симфи да прибера Арсений — започна да размишлява на глас Лучников. — До довечера трябва всички да се съберем и да решим какво ще правим по-нататък…
— Правилно! — радостно извика Кристина. — А през нощта ще избягаме!
— Къде ще избягаме? — попита Мустафа.
— Светът е голям! — ликуваше Кристина. Изведнъж я бе обзел възторг. Внезапно си бе помислила, че може би ще си спомня този ден като едно вълнуващо житейско приключение. — Светът е толкова голям, ей, ти, красиви татарино! Има къде да избягаме! Нали, Андрей? Мълчиш, а? Но нали ще избягаш с нас? Верен си на жертвената си идея, така ли? Руският мъченик няма да избяга с нас, мили Мустафа. Колко жалко, нали? Надявах се, че ще спим тримата, а така ще трябва да спим само двамата, мили ми Мустафа.
Лучников изви очи, видя как Кристина, пресегнала се през облегалката, се целува с Мустафа, и си помисли, че курвите, уви, винаги са му харесвали повече от порядъчните жени и че предпочита ето такава Кристина пред вярната въоръжена пуританка.
В този момент на арматурното табло светна червена лампичка — оставаха му пет литра бензин. Току-що бяха подминали градчето Мама Русская, но на половин километър от градчето имаше сравнително свободен път до един хотел, прилепен към стръмен склон, и там, близо до хотела, се намираха ярките постройки на някакви шопове и заведения, както и бензиностанция на „Есо“, вярно, претъпкана с автомобили.
— Ще трябва да заредим тук — каза Лучников. — Ще напълним резервоара догоре и тубата. Кой знае кога ще можем и дали изобщо ще можем да заредим пак.
Това небивало явление — опашка на бензиностанция — забавляваше всички участници в опашката, всички си разменяха усмивки и разперваха ръце — какво да се прави, историческо събитие, в такъв ден човек може и на опашка да постои. Колата на Лучников беше сред третата десетка. Кристина, неочаквано развеселена и дори някак необуздана, пусна „момчетата“ да си пийнат в близкото заведение и седна на шофьорското място. Такова великодушие, да-да, джентълмени, нов е този век — жената, предвкусвайки любов, угажда на мъжете. Лучников се извърна да я погледне вече на вратата на заведението — да не би да я обзема нов пристъп на истерия? Не, май всичко беше наред. Мисис Парсли (той никога не беше я питал кой е между другото този господин Магданоз) спокойно седеше зад волана и много приятните й кестеняви коси бяха пръснати по раменете.
