шампанско, настроението непрекъснато се повишаваше: нищо, нищо, скоро всичко ще се оправи, по дяволите телевизията, и скоро ще видим всичко с очите си, чухте ли, разправят, че довечера щял да пристигне Брежнев.
Внезапно в началото на булеварда зловещо завиха сирени и невероятно мощен и явно съветски глас заповтаря една и съща фраза:
— Колите и пешеходците незабавно да освободят уличното платно! Колите и пешеходците незабавно да освободят уличното платно!…
Столичната полиция започна да разпъжда автомобилите, натикваше ги под платаните, по тротоарите и едва ли не във входовете на сградите.
Накрая по булеварда префучаха около половин дузина броневици амфибии с горящи фарове и виещи сирени. Иззад броните им се виждаха само сини барети, килнати на бръснати тилове.
Възторжените викове на населението не стигнаха до ушите на страшно разбързалите се за някъде войници. В ресторант „Марсово поле“ някакъв чужденец предположи, че поделението се е запътило да „завзема“ Министерския съвет. Околните го засипаха с подигравки. След няколко минути на екрана в ресторанта наистина започна репортаж на Ти Ви Миг от Сенатския площад, където стилно светеше колонадата на Министерския съвет и където нахълта бронираната кавалкада. Предаването отново някак внезапно и нелепо секна. Според северния израз Ти Ви Миг този ден явно „не беше на висота“.
Междувременно в едно от автомобилните задръствания на „Площада на Барона“ бе спряло питър турбото на кримския шампион. В по-обикновен момент той, естествено, щеше да е в центъра на вниманието, но сега всички пътници и шофьори подаваха глава от колите, като се стараеха да не пропуснат появяването на челните церемониални съветски колони.
Кристина изведнъж изгуби своя облик на гъвкава и почти няма любовница телохранителка, която бе придружавала лидера на Идеята през всичките тези месеци. Лицето й беше подпухнало от сълзи, в очите й се четеше страх.
— Андрей, моля те, умолявам те, нека веднага се махнем от тази кола — повтаряше тя. — Всички познават шибаната ти кола. Ей сега ще те арестуват. Сложи тази перука и да бягаме. Тези шибани „комита“ може да те пипнат всеки момент…
— От никого не се крия — надменно отговаряше Лучников. Известната на всички телевизионна усмивка не слизаше от лицето му. Черният пуловер, яката на небесносинята риза, същата сигарилос в ъгъла на устата — предишният рекламен облик. — Ако ми представят заповед за арестуване, ще се подчиня. Ако искат да ме приберат незаконно, ще окажа съпротива.
Тя изведнъж избухна в неудържими ридания. Той се ядоса — каква лигла се оказа това „желязно момиче“. Танка никога не би се унижила с такива хленчове. Самият той едва овладяваше вътрешния си трепет и озлоблението към Кристина му помогна. Той дори леко я стисна за гърлото и я разтърси:
— Избърши си сополите, лайно такова!
— Помисли за мен — ридаеше вече на глас Кристина. — Какво ще правя без тебе? Да бягаме, Андрей! Хайде, поне веднъж помисли за някого другиго! Поне за миг помисли за мен, помисли за друга душа, чекиджия такъв, за малко поне забрави за себе си…
— Ти за самовлюбен маниак ли ме имаш, кучко недна? — заръмжа той. — Според теб за себе си ли направих всичко това, за себе си ли докарах целия този ад?
Междувременно в „ада“ гърмяха оркестри и музика от високоговорителите, рееха се флаговете на всички политически партии в Крим и червените знамена на СССР, мяркаха се засмени лица. Отпред край скулптурата на Барона започна някакво раздвижване: пристигнаха няколко фургона полиция и платформите на Ти Ви Миг.
Лучников наведе глава и стисна с длани слепоочията си, притисна с пръсти очните си ябълки, за да разпръсне захлупващия го облак от мрак. Наистина може би Кристи е права по своему, по женски. Тя ми напомни за баща ми, за когото бях забравил, за внука ми, който може да се появи на бял свят всеки момент и за когото вече бях забравил, тя ми напомня за себе си, която никога не съм запомнял. Забравил съм дори моята Танка, забравих я още тогава, в Москва, тя затова си отиде, забравих единствената си жена и не ме беше грижа за нея, а пък тая, Кристи, никога и не съм я запомнял. Прости ми, Господи, ще си платя за тази безсърдечност, но и тя не е права, та нали през цялото това време мислех не за себе си, а за Русия, за нейния върховен път, за Твоя път, за изкуплението…
Днес, когато напуснаха зданието на „Куриер“, Кристина му напомни за баща му и още от първата телефонна кабина той се обади в „Каховка“. Там вдигна новият библиотекар, бившият министър- председател Кублицки-Пиотух. Каза му, че Арсений Николаевич посред нощ, без да каже нищо на никого, само със своя верен Хуа заминал с ролс-ройса си за Симферопол и той, Кублицки-Пиотух, не може да не свърже това заминаване с общите събития, с които Андрей Арсениевич, естествено, е наясно повече от другите, и макар че лично той, Кублицки-Пиотух, не може да не му бъде благодарен, задето навреме е напуснал безсмисленото правителствено учреждение, не може да не изрази пред него своето недо…
В симферополския апартамент в телефонната слушалка се разрида самотният Хуа:
— Андрюса, слуси се несто узасно… Арсюса излесе от късти със стария синел и взе от мазе старата си пуска…
Сега, скован в автомобилното задръстване на „Площада на Барона“ Лучников не знаеше нищо нито за баща си, нито за сина си. Изведнъж си помисли, че без тях няма да му се живее. Няма да му се живее и без снаха му — златната Памела, и без бъдещия му внук, и без Танкиния Саша, и без самата Танка, и без ей тази жена тук, която толкова го е обичала, както става ясно. В този момент отведнъж цялата история, философия и политика изгоряха като купчина стари вестници и той се усети като някаква торба протоплазма, жалко живо кълбо, вместилище на нещо треперещо, жадуващо за закрила. Така вече се бе почувствал веднъж след финала на „Антика ралито“.
— Внимание! — отново се разнесе над огромния площад могъщ радиоглас. — До всички на булевард „Януари“, на „Синопския булевард“ и на „Преображенская“! Незабавно освободете платното за преминаващите колони.
Тази заповед не се отнасяше за „Площада на Барона“, но и без това беше невъзможно да се изпълни.
Лучников избута гюрука назад и се изправи в колата. Видя приближаващата по „Синопския булевард“ първа колона танкове с вдигнати оръдейни дула и запалени фарове.
— Какво става там? Какво има? — попита той пространството наоколо.
Сега Кристина седеше неподвижно, нахлупила мъжка шапка и скрила очите си с черни очила, а носа и устата овързала с пъстър шал.
— Погледнете екрана, господин Лучников — чу той до себе си съвсем любезен глас. В съседния кадилак също беше вдигнат гюрукът и собственикът му, наглед борсов брокер, любезно му сочеше екрана на своя вътрешен телевизор. — Свидетели сме на историческо събитие, господин Лучников. Събитието, което болшевиките очакваха повече от шейсет години. Окончателната капитулация на Доброволческата армия.
Лучников потрепери от ужас. На екрана всичко се виждаше ясно. В подножието на статуята на Барона се бе строило каре — неколкостотин старци, може да се каже, почти батальон, с разкапващи се от старост дълги шинели, е клинообразни нашивки на Доброволческата армия на ръкавите, с нагърчени пагони на раменете. В ръцете на всеки старец, или може би дори светец, имаше оръжие — трилинейки, кавалерийски ръждиви карабини, маузери или просто шашки. Камерите на Ти Ви Миг обхващаха панорамно треперещата от старост войска или даваха в едър план отделни лица, покрити със старческа пигментация, с паяжинките на склеротични вени, със замътените или, напротив, стъклено просветлените очи над многоетажни торбички… Сгърбени фигури, увиснали кореми, изкривени от артрит крайници… няколко души бяха дошли в строя с инвалидни колички.
— Каква е тази идиотщина, господин Лучников? — попита собственикът на кадилака. — Можете ли да ми обясните смисъла на този фарс?
Камерите се плъзгаха по карето от старци и внезапно едно особено усещане споходи Лучников: това наистина беше армия, а тези развалини бяха воини и всички дефекти, които бе причинило времето на телата им, и амуниции, кой знае защо само подчертаваха това усещане за „войска“. След минута Лучников видя човека, когото не се бе и съмнявал, че ще види в това каре — баща си. Арсений Николаевич стоеше в
