не, никаква Държавна дума, така изобщо не съществува)… от Източното Средиземноморие…(дори в такова съобщение да не употребят омагьосаната дума „Крим“, е, това вече беше прекалено)… се обърнаха към Върховния съвет на Съюза на съветските социалистически републики с молба за включване в състава на една от съюзните републики (нова малка лъжа, нова дребна подлост — не, не беше такова обръщението, молбата не звучеше така…). Вчера на заседание на Президиума на Върховния съвет на СССР тази молба бе удовлетворена по принцип. Сега тя подлежи на ратифициране на поредната сесия на Върховния съвет.
За ознаменуване на присъединяването на народите от Източното Средиземноморие към нашето велико социалистическо съдружие Комитетът по физкултура и спорт при Министерския съвет на СССР и ДОСААФ118 решиха да проведат в съответния сектор на Черно море военно- спортен празник под общо наименование „Пролет“. Провеждането на празника е определено за… (вчерашната дата на май). Репортажи за провеждането на празника ще бъдат излъчвани периодично по втора програма на Централната телевизия.
— Достатъчно — каза от своя екран Чернок. — Изключи го.
Членовете на съвета видяха как дежурният офицер подаде на Чернок радиограма. Полковникът отново се усмихна, този път саркастично.
Американците любезно съобщават, че от Одеса към нашите брегове е тръгнала ескадра начело с авионосеца „Киев“, а от Новоросийск — ескадра начело с авионосеца „Минск“.
— Нашите данни се потвърждават — добави невъзмутимият Востоков.
— Чао, момчета — каза Чернок. — Качвам се на вертолета. Доколкото разбирам, вече не съм командващ. Ще си позволя просто да удовлетворя любопитството си. Интересно ми е как са уредени при тях тези работи.
Видеофонът угасна и почти в същия миг всички видяха приближаващ към кулата на „Куриер“ голям зелен вертолет със съветски опознавателни знаци. Той увисна в непосредствена близост до стъклените стени на Лучниковата къщурка. На отворените му врати се бяха стълпили десантници, които внимателно се взираха в рефлектиращите стъкла.
— За вас ли са дошли, Востоков? — попита Лучников осваговеца.
Востоков не отговори.
— Къде е Сергеев? Кога трябва да ни вземат? — попита Лучников. Востоков мълчеше.
На вертолета лумна мощен прожектор. След миг лъчът му се опря във върха на кулата на „Куриер“ и заслепи всички. Няколко мига те се чувстваха като буболечки под микроскоп и ето че изведнъж отгоре се разнесе стрелба с автомат и всички видяха на едно от нивата на вигвама Кристина Парсли с оръжие в ръцете. Вертолетът веднага угаси светлините си и започна да се отдалечава.
— Какво, Андрей, смятате да се отбранявате ли? — попита с кисела усмивка Востоков. — Като Салвадор Алиенде?
— Хвърли оръжието! — злобно извика Лучников на Кристина.
Тя веднага изпълни заповедта.
— Как посмя да стреляш?
Тя седна на пода и зарови глава в коленете си.
— И какво ще правим сега? — попита всички Сабашников. Беше неузнаваем, трудно би предположил човек, че и в този момент играе роля. — Като в компанията на Дубчек — ще седим и ще чакаме специалните служби?
Настъпи дълга пауза, прекъсната в края на краищата от Лучников.
— Петяша е прав — каза той. — Нека поне се потрудят другарите. Да ни потърсят. А ние поне да се поразходим из своята земя за сбогом.
Всички мълчаливо станаха.
След няколко минути от подземния гараж на „Куриер“ без много бързане, запазвайки достойнство, заизлизаха колите на съучениците — русо-балтът на Мешков, беемвето на Беклемишев, мерцедесът на Фофанов, ягуарът на Сабашников, колите на Нулин, Каретников, Деникин и… накрая, прочутият питър турбо на лидера на националната идея Лучников.
— Следващия път ще се срещнем вероятно в Потма, в стъкларския завод — каза на сбогуване Сабаша и тутакси все пак не се стърпя, направи се на „декабрист“, а после, почти разплакан, се разсмя. — Странна беше тази връзка със стъклото…
Много бързо се разсъмваше и в момента, когато в небето се появи съзвездието на цяло вертолетно съединение, позабавилият се Востоков забеляза да се приближава фигурата на полковник Сергеев. Този път той беше изцяло униформен, но трябва да кажем, че униформата му стоеше доста странно.
— Разпръснаха ли се? — още отдалече и тихо попита той Востоков.
Звукът на приближаващите вертолети още приличаше на бръмчене на земни пчели, така че тихият глас на Сергеев прозвуча екливо и отчетливо на площада, настлан с цветни плочки, с неговата кинетична и в този утринен час едва полюшваща се скулптура.
Востоков седеше именно в подножието на тази скулптура, олицетворяваща според замисъла на сътворилия я „Устойчивостта на крехкото“. Преметнал крак връз крак и скръстил ръце на гърдите си, той гледаше приближаващия Сергеев. „Любопитно ми е дали лично ще ме застреля, или ще нареди на гадовете от вертолета“, мислеше си той.
Сергеев спря досами него.
— Защо не ги спряхте? Получихте ясна заповед — в гласа му също се усещаше нескрито любопитство и Востоков си помисли, че това свойство не напуска хората от тяхната професия дори в най-критични моменти.
— Как мислите, защо? — надменно попита той. — Не се ли сещате?
— Браво на тебе, Востоков — изведнъж каза московският полковник и, аха, да се пресегне и да потупа колегата си по рамото, но кой знае защо не се реши. — Не се излъгах в тебе, Востоков. Вземай си автомобила и се изпарявай, докато не е станало късно. Най-добрият изход за тебе е да се изпариш.
— Дори и да бях изпълнил заповедта ли? — отново даде воля на непобедимото си любопитство Востоков.
— В такъв случай — още повече — каза Сергеев.
— Яки — каза полковник Востоков. — И аз не съм се излъгал във вас, Сергеев.
Няколко минути преди от първия вертолет да се изсипят отбраните юнаци от спецгрупата на Държавна сигурност, тъмновишневият фолксваген на Востоков успя да завие зад ъгъла на „Куриер“, а после се шмугна в най-близкото тунелче на Подземния възел.
Спец в тези неща, офицерът азербайджанец беше доста разочарован — чехословашкият вариант, при който той, азербайджанецът, бе строил цялото правителство до стената с вдигнати ръце, сега се провали; оказа се, че тук, в Симферопол, другарите не са толкова съзнателни.
По най-горните етажи на небостъргачите по булевард „20 януари“ още с първите лъчи на слънцето се появиха червени и трицветни знамена. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се сгъстяваше тълпата по свръхшироките тротоари на главния булевард на Симфи. Няколко часа по-рано от обикновено се отвориха всички кафенета и барове. Цареше радостна възбуда. Младежта окачваше по клоните на платаните лозунги като „Привет, Москва!“ „Съветският остров поздравява съветския материк!“ „Крим + Кремъл = любов“ и най-оригиналния: „Нека вечно да цъфти нерушимата дружба между народите на СССР!“ Автомобилните реки течаха едва-едва в двете посоки на булеварда. Полицията се изтрепваше да разчиства главната улица на столицата за церемониалното преминаване на частите на родната съветска армия. До осем сутринта обаче в центъра не се виждаше нито един съветски войник. Огромните екрани в баровете и транзисторните телевизори в ръцете на хората излъчваха репортажи на Ти Ви Миг от различни точки на крайбрежието. Този път Ти Ви Миг кой знае защо се представяше не в най-добрата си светлина, предаванията изглеждаха накъсани, секваха внезапно, но и по тях можеше да се съди за грандиозните мащаби на военно-спортния празник. Все пак лигавите телевизионни нахалници явно дразнеха скромните съветски момчета, лицата на тези срамежливци помрачняваха с приближаването на колите на Ти Ви Миг и предаванията кой знае защо спираха. Междувременно московският канал предаваше повторението на снощната програма „Време“, материали за пролетната сеитбена кампания, изказването на временния пълномощен представител на Република Мозамбик във връзка с националния й празник, връчването на наградите на ветераните на въгледобивната промишленост… Народът по Януарския булевард вече мина на
