появи абсолютно същият склон и на него веднъж в годината ще цъфтят лалета и макове, лаванда, пелин и чубрица…“ С усмивка си помисли, разбира се, че според теорията на вероятностите в онези неведоми недра може да се появи и подобен старец сред подобен цъфтеж, но кратко кискане потисна тази усмивка.
Впрочем високият старец с бял пуловер от алпака и яки стари обуща, още съвсем чевръст и вече съвършено добър и чист, което на стари години се случва далеч не с всички, беше напълно достоен за повторение в рамките на теорията на вероятностите.
Тази сутрин спътник на Арсений Николаевич по разходка беше друг един старец, подполковникът в оставка от Марковския полк Филип Степанович Боборико, също като Арсений Николаевич бивш юноша от Ледения поход. Филип Степанович за разлика от Арсений Николаевич беше каба и страдаше от задух. Всъщност той бе излязъл в запаса през 1937 година именно поради влошено здраве, но оттогава ето вече толкова десетилетия я караше някак, с безкрайно пъшкане и скърцане бе основал, развил и предал на децата си дребен, но напълно солиден кораборемонтен бизнес, бе обиколил целия свят. Сега, като пъшкаше, стенеше и от време на време ругаеше Арсений Николаевич, задето го бе въвлякъл в немислима „за нашата древна възраст“ разходка, подполковник Боборико разказваше за миналогодишното си пътешествие до Москва и за насладата, която бе изпитал от концерта на церемониалния оркестър на съветската армия.
— Арсюша, мон ами, повярвай ми, беше невероятно, красиви, стройни като елхички! Как ми лъхна на руска старина! Тамбур-мажорът подхвърляше жезъла, отзад се извисяваха военните символи, флагове като на Семьоновския и Преображенския, нали ги знаеш. Всички музиканти едни такива плещести и мустакати, това е то имперската мощ, ряпа да ядат нашите форсиз, които… е, ще извиняваш, знам, че не обичаш да говоря така, но съгласи се, е годините заприличаха повече на телавивските командоси, отколкото на руска армия, извинявай, Арсюша, ама наистина заприличаха на тези дръзки чифутчета. А какво свирят — нямаш представа! „Морският крал“, „Тотлебен“, „Прощаването на славянката“ и дори една наша, бяла, нямаш представа, Арсюша, свиреха „Марша на дроздовците“ вярно, без думи, но аз пях, Арсюша, пях, седнал в съветската зала, пеех и плачех…
Филип Степанович дори се позатича по пътечката, покачи тежкото си тяло на един камък и като притисна ръка до гърдите си, не без вдъхновение изпя:
Последваха пристъп на задух и продължителна кашлица със свистене, деликатно плюене на храчки в храстите.
— Мили ми Боборико — усмихна се Арсений Николаевич (любопитно е, че дори на младини подполковникът не бе имал прякор, самото му фамилно име се възприемаше като забавно прозвище), — трябва да те огорча: тези твои музиканти дори не са чували за „дроздовците“, а на мелодията на нашия марш пеят своята „По долинам и по взгорьям шла дивизия вперед, чтобы с боем взять Приморье, Белой армии оплот“116. Съгласи се, в поетично отношение този текст явно е по-добър от нашия.
Филип Степанович се огорчи. Огорчено и много сериозно гледаше Арсений Николаевич и той разбираше, че церемониалният оркестър и маршовете са само повод за сериозния разговор, заради който Боборико бе дошъл в „Каховка“.
Бяха минали вече около два месеца от момента, когато Временната държавна дума се бе обърнала към Върховния съвет с молба за включване на Крим в Съюза като шестнайсета република. И досега нямаше отговор, нямаше никаква реакция от страна на Москва, сякаш всичко това беше детска игра, сякаш и самият ОК не беше достоен за вниманието на гигантската Евразия.
— И все пак, Арсюша, във въоръжените сили там тачат руските традиции. Представи си, отидох в Лефортово да търся моя кадетски корпус. Представи си, веднага го намерих. Същите червени стени, бели колони, наоколо почти нищо не се е променило, в зданието е настанена Артилерийската академия, пред входа дежури офицер, строен, стегнат с ремъци, наш, истински, Арсюша, руски офицер. Обърнах се към него и му казах, че съм учил тук като кадет. Представи си, никаква враждебност, представи си, напротив — дружелюбие, уважение…
— Какво искаш да кажеш с това, Боборико? — меко попита Арсений Николаевич. — Кажи си направо най-сетне.
— Искам да кажа, че по света приказват за съветски милитаризъм, но нали ние, руснаците, винаги сме обичали войната, ние… — Филип Степанович съвсем се развълнува, ръцете му се разтрепериха, дишането му стана пресекливо.
— Я да поседнем — Арсений Николаевич настани стария си приятел на един нагрят от слънцето камък.
Огромната чаша на коктебелския залив с всичките му яхти и моторници, с небето над него с два-три хеликоптера, с бреговете му със стъпаловидно подредените къщи и завъртулките на фриуея с префучаващите коли лежеше под тях. Тук, на склона, цареше тишина, чуваше се само цвърченето на близка птица и се усещаше мощният аромат на цъфтящите билки.
— Хайде, Филя, кажи най-сетне, попитай ме — каза Арсений Николаевич.
— Добре — Филип Степанович си пое дъх. — Арсюша, ден след ден ние измираме. Колко останахме вече? И един батальон няма да се събере. Арсюша, при тебе ме пратиха другарите ни. Чувстваме, че те скоро ще дойдат. Та това е безспорно, ще дойдат. И ние на тяхно място щяхме да дойдем, няма друг начин. Кажи ми, можем ли ние, последните доброволци, да гледаме на тях като на наша армия?
Арсений Николаевич не се замисли дори за минута.
— Не, това не е наша армия — каза той.
В топлата майска вечер на откритата веранда на литературния ресторант „Набоков“ Антон Лучников свиреше на саксофон за бременната си съпруга. Изпроси инструмента от един музикант: Джей, дай си свирката за малко, искам да посвиря на жена си, защото тя ми е много бременна. Всички тук бяха свои хора, приятели, все якита и, естествено, прочутият саксофонист Джейкъб Брил не отказа на Тони и му даде своето златно съкровище, само го помоли да не слюнчи много. Кумирът на подземната станция „Шатле“ на парижкото метро засвири в стил „ретро“ мелодията „Сантиментално пътешествие“. Мислеше, че ще смае всички с тази древна мелодия, която неотдавна бе изнамерил в бащините си архиви, но се оказа, че всички познават парчето, всички посетители в „Набоков“, да не говорим за музикантите, които веднага се включиха и само леко се усмихваха, когато той извиваше солото. А пък певицата на оркестъра, дългокраката черна Заира, с прилепналата по тялото й черна рокля и цялата напомняща строен изопнат крак, застана до Тони и запя:
Антон свиреше, загледан в жена си с влюбени очи. Беше въпрос на дни да роди. Ще си имам детенце, син или дъщеря, още едно близко същество ще се появи на света. Майката може да си отиде, но ще дойде детето, то ще запълни онова, което се нарича с гнусната дума „празнота“, черната дупка в пространството, образувала се с напускането на майката. След неотдавнашната смърт на майка си той почувства, че се е променил, може би е узрял, може би за това има някаква друга дума, но се е променил коренно. Всеки човек има свой космос, но в моя е прекалено просторно, има прекалено много празноти… Мама си отиде, а баща ми дори не знае за това, орбитата му се отдалечава, той се върти в студените пръстени на своята подла слава, отлита все по-далече и по-далече от мен… и от дядо… Какъв късмет, че в моя свят влезе тази
