Лучников.
— Фалшификат! — изкрещя Игнатиев-Игнатиев. — Дневникът е фалшификат!
Очите му мазно лъснаха, сега той явно изпитваше сладостно страдание, каквото изпитват юношите, когато в тяхно присъствие говорят за обекта на любовта им — макар и неверен, подъл, но страстно желан.
— Дайте ми поне малко да си пийна, Марлен Михайлович — жално помоли Игнатиев-Игнатиев. — Налейте ми поне една капчица.
— Донесете от бара две бутилки — строго му каза Востоков. — Пишете ги на сметката на ОСВАГ.
— Слушам — Игнатиев-Игнатиев изскочи от стаята.
Востоков изключи телевизора. В настъпилата тишина се чу виенето на нордоста, или както го наричат тук, бората. Лъч на прожектор огря изровения от вълните морски хоризонт.
— Толкова отдавна искам да си поговоря с вас, Марлен Михайлович — каза Востоков.
Марлен Михайлович се засмя. Сърцето му бе изпълнено с младежко дръзновение. Имаше чувството, че вижда предварително всички ходове на тези оплели се в собствените си хитрости хора, че вижда нелепия смисъл на играта им, тъй като той, Марлен Михайлович, знаеше главната и
Востоков въздъхна.
— Колко отвратително се оплете всичко! Чуйте, Марлен Михайлович, кажете ми откровено, поне вие като едно от главните действащи лица, разбирате ли какво става?
— Въпросът е не дали разбирам или не — каза Марлен Михайлович. — Благодарение на своето възпитание и образование за разлика от вас, другарю белогвардеец, аз виждам Основополагащата…
В стаята отново влезе Игнатиев-Игнатиев. Този път „комунистът нефтодобивник“ бе доведен от професор Кокинаки, иначе казано, полковник Сергеев, който болезнено бе стиснал носа и горната му устна.
— Замалко щеше да стреля с невропаралитичен патрон по вас, господа — каза Сергеев, захвърли настрани Игнатиев-Игнатиев, седна във фотьойла и извади от дипломатическото си куфарче три бутилки „Сибирска водка“.
— Върнете ми дневника, господин Кокинаки — хленчеше Игнатиев-Игнатиев. — Върнете ми този мръсен фалшификат.
Марлен Михайлович весело огледа присъстващите:
— Ами като гледам, братлета, всички тук сме си наши.
Сергеев се усмихна.
— Не-не, не е точно така, но си споделяме някои данни. Без подобна размяна коя да е intelligence service113 е невъзможна. Нали така, колега Востоков?
За учудване на Марлен Михайлович Востоков не прояви никакво подмилкване към Сергеев, а, напротив — дори сякаш не го удостои с внимание.
— Не може ли да завършите мисълта си, Марлен Михайлович? Казахте, че знаете Основополагащата? …
— Именно — Марлен Михайлович си наля в чашата малко уиски, малко шампанско и я допълни с водка. — Основополагащата върти всички ни във водовъртежа си, превръща живота ни в абсурд, работата ни — в безсмислено пилеене на време и пари. Тя завърта във водовъртежи всички ни — и марксисти, и монархисти, и хора на ЦРУ, и хора на КГБ, тя плува, неумолимата, могъща, светеща акула!
Всички се умълчаха. Възцари се неловка пауза.
— Впечатляващо — неуверено промърмори Востоков.
Нова пауза, неловка тишина. Тихо бълбукане — Игнатиев-Игнатиев деликатно смучеше водчица.
— Имам предложение — каза господин Кокинаки. — Всички тук сме мъже — той хвърли поглед към Игнатиев-Игнатиев. — Или почти всички. Хайде днес да се натряскаме като талпи. Да се насмучем като свине и да отидем при курвите в Малкия Бем. Между другото в „Банкок“ вече са пукнали с бутилка главата на Лопатов.
— Понякога това е необходимо — каза Востоков.
— Жалко, че само понякога, а не винаги — каза Марлен Михайлович. — Само като си помисля за тази кошмарна светеща курва, вечно бих се въргалял пиян с пукната глава. Опитайте моя коктейл, другари щирлицовци. Вече ме люлее като в море. Между другото какви са онези светлини, прожектори, какво мига там? Да не би да се започна вече?
— Започне ли се, ние ще знаем — каза Сергеев. — Тук винаги при нордост адмирал Вирен извежда своята ескадра на тренировка, а и на нашите от Новоросийск не им се седи мирно. Американците пък летят наоколо, фотографират. И за чий? — попита той всички присъстващи.
— Нейна работа е — загадъчно се усмихна Марлен Михайлович и показа с ръка движение на голяма риба.
Всички се засмяха. Звънна телефонът. В слушалката се разнесе гласът не на кого да е, а на Андрей Лучников. Той говореше много припряно:
— Марлен, успях да се измъкна от Ти Ви Миг и от моя конвой. Намирам се на петстотин метра от тебе, досами плажа, в бар „Тризъбец“. Ела веднага.
— Обаче аз имам гости — измънка Марлен Михайлович. — Изключително приятна компания. Говорим си за Основополагащата.
— Знам кои са при тебе — бързо избърбори Лъча. — Постарай се да ги метнеш. Това е единственият шанс.
— Добре, добре — хитро се изкиска Марлен Михайлович. — Моите рядко любезни гости са много заинтригувани. Сега ще домъкна тук и вас, приятелю! Ще разиграем партия политически покер сред рева на нордоста. Спомняте ли си онази песен? „По пътя лед, натрошен на парчета, реве нордоста, до комунизма да стигнем, момчета, не е толкова просто…“
Той затвори телефона и весело изгледа „гостите“. Разузнавачите бяха вперили в него професионални погледи. Горките — помисли си Марлен Михайлович, — въобразяват си, че всичко знаят, че направляват събитията, а всъщност май няма по-неосведомени и по-жалки прислужници на главната гадина, Основополагащата.
— Лучников беше — каза той.
Нито един мускул по лицата на професионалистите не трепна, докато клюмащият над чашата „сибирска“ комунист нефтодобивник скочи, разля, катурна, затрепери като млада девственица.
— Той е долу, в бара. Сега ще го доведа — каза Марлен Михайлович.
— Няма да го преживея — промърмори Игнатиев-Игнатиев.
— Мисис Парсли с него ли е? — бързо попита Востоков.
— Сам е — Марлен Михайлович излезе от апартамента, като взе ключа и блокира бравата. „Докато се измъкнат от тук, ние ще духнем, помисли си той. Къде ще духнеш? — мярна му се друга мисъл. — В морето ли?“
Във фоайето на хотела отиде при дежурния полицай, показа му паспорта си и се оплака, че при него, съветския дипломат, са нахълтали някакви пияници и му пречат да си почива. Ченгето веднага хукна да вика патрула. Нахалници, осмелили са се да нарушат спокойствието на „съветския другар“.
Междувременно Марлен Михайлович изтича навън и се втурна по пустата, къса и тъмна улица, където под яростния вятър кипяха смриковите храсти и светеха само прозорците на два-три бара. В края на улицата бумтеше и излиташе над парапета приливната вълна на нордоста.
Едва тук, щом почувства пронизващия студ, Марлен Михайлович се сети, че е изскочил навън дори без сако, само по жилетка. Дотича до парапета, отскочи от поредния удар на вълната, видя отдясно и отляво плажа, заливан от пенестите води, дивия танц на светлините в черния мрак, помисли си, че може би това е нощта на окончателното разрешаване на всички проблеми, весело разбърка мократа си коса и тогава забеляза на партерния етаж на едно масивно и безжизнено здание три светещи топли прозореца. Беше бар „Тризъбец“. Вълната спираше на метър от входа му. Гибелната нощ остана в миналото още щом престъпи прага: в топлия бар миришеше на силно кафе и на тютюн, свиреше музика.
