ден. Операторите показваха от Евпатория зашеметяващо събитие — сбор на „Вълчата сотня“, на който ултрадясната организация обявяваше присъединяването си към Съюза за обща съдба. Някакъв грохнал полковник (вероятно един от последните кавалеристи на Шкуро) възторжено разказваше на младежите за екскурзията си до Москва и за огромното впечатление, което му бил направил военният парад на Червения площад. Нито дума за комунизма — Русия, мощ, граници на империята, флагът по всички световни ширини, XXI век — век на руснаците! В президиума на форума Марлен Михайлович с изненада видя професор Фофанов, един от съучениците. Само преди седмица такова едно сборище би размазало по стената този либерал, този „любител на червеношкембестите“ а сега, една седмица преди изборите, той беше почетен гост и „вълчесотниците“ очакваха да чуят неговите думи.
Звънна телефонът. Марлен Михайлович почти подскочи. Кой може да ме търси? Кой знае, че съм в „Литейни Сплендид“? Оказа се, че знаят тези, на които им е работа да знаят. От Феодосия се обаждаше Уилям Иванович Кокинаки. Под това име се намираше на острова полковник Сергеев. Достолепният професор по археология бе пристигнал във Феодосия от Калифорния с лични научни цели. С мек френски изговор в качеството си на стар приятел и познавач на Крим археологът покани Марлен Михайлович да го посети във Феодосия. В случай че ви досадят работата или някои
Втренчил невиждащи очи в екрана на Ти Ви Миг, Марлен Михайлович поразмишлява известно време какво ли можеше да означава цялата тази абракадабра, докато изведнъж не проумя, че на екрана се развива поредното смайващо събитие. Пресконференция в Бахчисарай. Съветникът по печата на ханския двор прави официално изявление пред журналистите. Негово височество ислямският ръководител на татарския народ на Крим призовава своите поданици да гласуват за Съюза за обща съдба и изразява увереност, че в състава на великия Съветски съюз Крим ще може да внесе по-солидна лепта в движението за неприсъединяване, да укрепи антиимпериалистическия фронт на своите братя по вяра.
Изведнъж телефонът отново иззвъня. Този път беше камериерът. С изключително любезен тон на чист руски той попита дали господинът няма да желае да получи вечеря в апартамента си.
На екрана на телевизора се появи Андрей. Той изскочи от вертолет на базата на ВВС в Кача. По петите го следваше новата му жена — Кристина Парсли, с кожено яке и дънки, много привлекателна особа, но изобщо не можеше да се сравнява с нашата Танка, глупак е тоя Андрей, във всяко отношение е глупак. Посрещна ги Чернок с около триста възторжени млади летци.
Вечеря ли? Да, да, ако обичате. Нещо по-леко, нещо простичко. Да, и освен това… ето какво… ако обичате… бутилка скоч, да, да… Какво? Да, именно, цяла бутилка. „Black&White“ ще бъде много добре, да…
Лучников се качи на трибуната и вдигна ръце, призовавайки за тишина.
— Летци! — каза той. — Каравелите на испанците са поемали към Атлантика, без да знаят какво ще им донесе всяка следваща миля, поемали са към мрака и мъглата. Те са открили Америка, но нали е можело тя да не е там, тогава мракът и мъглата са щели да ги погълнат. Така е орисан човекът — да поема към нови брегове. Ще открием ли ние Русия, нашата съдба и мечта? Летци, когато поемаме по този път, аз искам да ви кажа, че нашият мрак и мъгла са много по-черни и безкрайни от онези, които са се простирали пред испанците.
Скочи някакъв чудесен младеж с лейтенантски знаци на петлиците, размаха пилотското си кепе и извика:
— Ние летим във всякакво време, Андрей!
Аудиторията възторжено изрева. Полковник Чернок запали сигарилос. Андрей се усмихваше малко тъжно. Мисис Парсли112 (май имаше такава зелена подправка за бульон) демонстрираше само безгранична преданост на своя господар.
Ах, хитрото копеле, изведнъж с отчетлива злоба си помисли Кузенков за Лучников. Агитация от негативното! Плаши хората с „мрак и мъгла“, а постига желания възторг и храброст. Какво става с тези хора? Отново и отново Солженицин ги увещава от телевизионните екрани — спрете се, осъзнайте се! Всички го слушат с благоговение, а после стигат до смайващ извод: само една велика земя е могла да отгледа толкова могъща личност, само великият Съветски съюз! Може би на такава степен на процъфтяване човекът винаги получава нещо като изкривяване по посока на разни безсмислени вдъхновения? Как е успял Лучников да проникне толкова дълбоко в психиката на островитяните? Може би наистина са го научили в КГБ? Кузенков обаче знаеше със сигурност, че върхушката на Комитета изобщо не се стреми към завземане на Крим: та нали губят такова чудно работно поле. Не, просто самият Андрей е един от островитяните, един от „най- добрите“.
Ти Ви Миг, както обикновено, се спря върху физиономията на Лучников. Странно съчетание: някак хищна усмивка и тъжен, ако не и нажален поглед.
— Гад! — Кузенков размаха юмрук пред физиономията на бившия си приятел. — Гад си във всяко отношение: и роднините си забрави, и любимата си изхвърли, и дори не се постара през всичките тези месеци да намериш стария си приятел. Тази садомазохистка идея, този снобизъм, стигащ до абсурд, е погълнал всичко.
— Абсолютно съм съгласен с вас, Марлен Михайлович — прозвуча наблизо леко дрезгав гласец.
Кузенков отскочи от телевизора. В стаята влизаше количка с неговата „скромна вечеря“ — цял комплект подноси и подносчета, покрити със сребърни капаци, плюс бутилка уиски. Някакъв слуга тикаше количката — кокалест субект на средна възраст с усмивчица, оголваща анемични венци, побеляващи кичури коса падаха върху очите му.
— Намерихте точната дума — каза слугата. — Андрей Лучников е нравствен гад. Познавам го от дете, учехме заедно в симферополската гимназия „Цар Освободител“.
Кузенков мълчаливо гледаше слугата и вече разбираше, че това не е никакъв слуга, че сигурно не е трябвало да пуска Лопатов, че тук са го чакали, че трябва веднага да се обади на господин Кокинаки, ако вече не е станало късно.
Фалшивият слуга наведе глава и леко тракна токове.
— Разрешете да се представя. Юрий Игнатиев-Игнатиев -каза той. — Моля великодушно да ми простите, но това беше единствената възможност да говоря с вас, а аз крайно се нуждая от това.
Игнатиев-Игнатиев подхвана полите на дрехата си като в XIX век и приседна на фотьойла, но фотьойлът беше съвременен, „удавящ“, донякъде наглото, пресилено старомодно движение не отговаряше на дизайна му. Игнатиев-Игнатиев някак нелепо хлътна и за да подхожда на този фотьойл, дръзко преметна крак връз крак. Смесването на времена и стилове излезе толкова глупаво, че въпреки напрежението Марлен Михайлович се позасмя.
— Игнатиев-Игнатиев ли? — каза той е леден тон. — От „Вълчата сотня“? Доста съм чувал за вас.
— Минали работи, любезни ми Марлен Михайлович — каза Игнатиев-Игнатиев, като оглеждаше ноктите си уж небрежно, стилно и отново фалшиво. — „Вълчата сотня“ ме изхвърли от редиците си и аз съм горд, че това стана няколко дни преди те да се продадат на СОС. Сега съм член на партията „Комунисти нефтодобивници“…
— Браво, браво — каза Марлен Михайлович. — От ВС — в КН. Поздравявам ви. Но не бихте ли могли да ме оставите сам. Не съм съвсем…
— Нещо повече, влязох в ЦК на тази партия и сега бих искал да поговоря с вас не като частно лице, а като член на ЦК… — Игнатиев-Игнатиев въпросително посегна към бутилката.
— Не пипайте уискито — с неочаквана за самия него грубост каза Кузенков.
Изображението на Лучников вече бе изчезнало от екрана. Сега Ти Ви Миг запъхтяно разказваше за драма, разиграла се в ялтенския „Мажестик“; Лучия Кларк намерила в леглото на продуцента Джек Халоуей местната аристократка Неселроде! — докато… и тоест, и т.н. Сред интервюираните личности за минута се
