Михайлович Кузенков.
Ала беше време да тръгва в „командировка“. След като се наплака, Марлен Михайлович пристъпи към изпълнението на директивата. Извика кола от ИПИ, сложи в дипломатическото си куфарче пижама и тоалетни принадлежности и тръгна на път към естествения съюзник, за да почерпи жива вода от извора на класовото съзнание — Арабатската индустриална зона.
Пътьом, като гледаше от фриуея фермите на богатите немци (тия гяволи успяват да снабдяват целия Остров с великолепни млечни продукти, хем изнасят сирена и шунка и в Европа), Марлен Михайлович обмисляше докладната си до „видната личност“ — каква доза демагогия да вложи и какво да си позволи сериозно, мислеше вече за речта си пред членовете на Дружеството за приятелство и как да се измъкне от „комунистите нефтодобивници“; с една дума, целият вече беше на работа, далеч от съмненията и тревогите.
— Ех че ферми има тук, ех че стада! — изведнъж малко неразбираемо въздъхна шофьорът Лопатов.
Марлен Михайлович бързо погледна месестата муцуна. Какво има предвид? Провокира ли го, или тайно се възхищава?
— Да-а-а-а — смотолеви Марлен Михайлович.
Сега пък шофьорът го стрелна с бърз поглед. Около минута пътуваха мълчешком.
— Да можеше да докараме тука нашия селянин — каза Лопатов и сега вече с цяло лице се извърна към Марлен Михайлович. — Благодатна почвица, ей, а, другарю Кузенков? Благодатна е, така си е!
В ИПИ не беше забранено да се възхищаваш от природните дадености на Крим. На Марлен Михайлович му стана отвратително, чак започна да му се гади от това, че шофьорът се страхува от него, а той — от шофьора.
— Лентата, Лопатов, лентата си гледайте — сухо му посочи пътя и се извърна.
„Ей така няма и година да мине след «присъединяването» и кримчаните ще се страхуват един от друг като нас с Лопатов. Лучников смята, че Крим ще вдъхне храброст на руснаците. Да, ама не, само ще станат по-страхливи…
Да зарежа всичко, да избягам, да изляза пред телевизията, да обявя война на СОС, да отворя очите на глупаците, да се обърна към Запада…“
— Ето я, Ак джамия! — Лопатов пое надолу към крайбрежието на Азовския залив.
От високото на фриуея вече се виждаше Арабатската стрелка, едно любопитно природно явление — пясъчна ивица, широка километър и половина — два и дълга над сто. От източната страна по цялата дължина на ивицата се точеха чудни плажове, покрити с трошляк от червени раковини, миеха ги чистите вълни на Азовския залив. От западната страна пък беше застоялият неподвижен и плитък Сиваш, съкровището на Крим — скъпоценен резервоар на нефт, природен газ и какви ли не други полезни неща. Всичко беше организирано по съответния начин: откъм западната страна по продължение на цялата ивица и надълбоко в Сиваш стърчаха сонди, издигаха се преработвателни, пречиствателни и обогатителни фабрики, резервоари и естакади — цяла индустриална джунгла. По средата на ивицата минаваше шестлентово шосе с всичките му джунджурии: телефони на всеки километър, автоматични бензиностанции, автомати за кафе, цигари, кола, чай, дъвка, бонбони, хотдог и богати барове, издържани в така наречения граничен стил. По- нататък по източния бряг на ивицата, тоест чисто и просто на километър и половина от индустриалната джунгла, се редуваха плажове, пристани за катери и яхти, градчета и селца, в които живееха работници и индустриалци — ултрасъвременни селища с максимум удобства и изобилни, макар и далеч не изискани развлечения. Основни центрове на Стрелката бяха градовете Ак Джамия, Големият Бем и Трети държавен участък, към който всъщност се бе насочил сега автомобилът на Кузенков, защото там се намираха управата на „Арабат Ойл Къмпани“ и централите на разните профсъюзи и сдружения. На северната опашница на ивицата имаше и малко селище в стил Дивия Запад, наречено Малкия Бем или Копейка. Мълвата за него се носеше из целия Остров, говореше се, че там можеш или да си умреш от скука, или да се набъркаш в най- невероятни приключения; там сред товарните пристани и тръбопроводите имаше двайсетина бардака за всякакви вкусове, с една дума, мини Хонконг.
Преди да пристигнат в Трети държавен участък, още когато на хоризонта се появи разноцветната китка на небостъргачите му с рефлектиращите стъкла, Марлен Михайлович си помисли, че не би било зле да остане тук сам, да се отърве от шофьора Лопатов. Какъв ли чин има? Сигурно не по-нисък от майор. Той още веднъж го погледна отстрани. Каква физиономия обаче! Ами че това е Нерон! Да, да, по-развратен трудещ се не можеш да намериш никъде.
Вече в хотел „Литейни Сплендид“ Марлен Михайлович без заобикалки предложи на шофьора:
— Слушайте, Лопатов, аз ще остана тук три дни и никъде няма да пътувам. Защо не прескочите до Малкия Бем и Копейка? Разправят, там било
Очите на Лопатов изведнъж пламнаха с безумна светлина: явно не му липсваше въображение.
— Ами… вие… другарю Кузенков… как… тук… — замънка той.
— Лопатов — изтънко се усмихна Марлен Михайлович. — Какво толкова, хора сме все пак…
— Именно! — възкликна Феофан Лопатов и чак целият грейна.
Именно, толкова е ясно — всички сме хора и всички искаме да си подсладим душата. И тази важна клечка, тайнственият генерален консултант, когото му е наредено да не изпуска от очи, и той е очевиден „всички сме хора“ и също иска да се по-разкара из индустриалната зона, без някой да му се пречка. Разбира се, начаса в душата на опитния Лопатов се прокрадна съмнение: открият ли го другарите в Малкия Бем и Копейка — край на кариерата му, ще го отстранят от волана, ще трябва да живурка в родното си място чак до гроба. И същевременно… Лопатов тъжно оглеждаше пустото уютно фоайе на „Литейни Сплендид“ с неговия мек пружиниращ под, светилници, скучаещ в дъното барман… погледна през стъклената стена, където мъждиво проблясваха зимните вълни на Азовския залив, и отново го загложди мисълта „всички сме хора“. Абе да става каквото ще — животът си върви и накрая ще ти бъде мъчително горчиво и обидно за безцелно изживените години, я да се емвам аз — три дни при курвите в Малкия Бем и Копейка, царството на кефа!… — пък ако ще после и от партията да ме изхвърлят, през тия три дни с тамошните мацки и гейчета ще видя такива неща, каквито вие, скъпи другари, през целия си живот не ще усетите дори в масов мащаб… Да не повярваш колко бързо прелетяха сега пред Лопатов унилите години на шофьорско — следствена работа. Скоро и самият Остров ОКЕЙ ще иде по дяволите, нищо няма да видиш и какво ще си спомнящ после?
Всички тези чувства се изписаха извънредно ясно на месестото лице на Лопатов, а Марлен Михайлович, който начаса схвана всичко, за пореден път се смая колко са се променили през последните години „нашите хора“. След минута Лопатов вече го нямаше: юрна се с посланическата кола към международните курви в Малкия Бем и Копейка.
Марлен Михайлович въздъхна освободено и започна да се разполага в чудесния двустаен апартамент, естествено, с изглед към чистото море. Долу пустите облизани улички на Трети държавен участък водеха към плажа. Вятърът огъваше връхчетата на пирамидалните хвойнови храсти, които се редяха покрай огледалните витрини. От време на време префучаваше кола или минаваше по някой младеж с ярък шушляков анорак. Изведнъж Марлен Михайлович изпита чувство на уют, спокойствие, пълна откъснатост от проклетите проблеми и нелепите инструкции. Ще поживея тук три дни в пълна самота, на никого няма да се обаждам, с никого няма да се срещам, а пък отчета ще го съставя като едното нищо — какво ще ни даде този отчет, нито ще отдалечи катастрофата с един миг, нито ще я приближи с един миг. Ще седя три дни пред телевизора, ще сменям канал след канал на Ти Ви Миг, ще следя перипетиите на избирателната кампания. Ще се разхождам, ще чета вестници, ще гледам телевизия… За три дни ще изляза от играта и ще се опитам да преценя с кого съм, какво искам и накъде трябва да поема. В края на командировката от някой бар ще се обадя в Москва и ще кажа на Вера да ми звънне от сестра си. Може пък да не ни засекат. Вера всичко ще разбере, ще я помоля да се добере до „видната личност“ и още веднъж да се опита да предотврати техните катастрофални решения.
Пусна телевизора. По единия канал вървеше някаква многосерийна френска глупост, по другия свиреше американски джаз, по третия се вихреше съветският шампионат по хокей… Откри Ти Ви Миг на шести канал. Картечното бърборене на коментатора веднага пропъди сънливото спокойствие и отнесеност на този мрачен
