Съветски съюз в наше време стана толкова могъщ, че може да си позволи някои дискусии сред гражданите си, нали така?
— О-хо-хо, господин Меркатор — въздишаше вече съвсем разстроен от бърборенето на бакалина Марлен Михайлович. — Поне разбирате ли, че при нас е социализъм, че ако се обединим, вие вече няма да притежавате своя прекрасен магазин?
— Яки! — грейнал в радостна усмивка, възкликна господин Меркатор. — Ами аз ще бъда тук мениджър, социалистически директор, нали така?! Мигар великият Съветски съюз ще отхвърли моя опит, моите средиземноморски връзки!
— Да допуснем — унило отвърна Марлен Михайлович. — Но няма да имате тук нито английски чай, нито италианско прошуто, нито френски сирена, нито американски цигари, нито шотландско уиски, нито киви, нито…
— Ха-ха-ха — избухна в смях господин Меркатор. — Виждам, че имате склонност към черния хумор, Марлен Михайлович. Ха-ха-ха, това ми харесва!
— О-хо-хо, господин Меркатор, уви, говоря ви сериозно, в магазина ви ще липсват много неща, трябва да ви огорча, при социализма няма да можете да се похвалите с пълен асортимент, много съжалявам, но ще трябва да скриете някои неща под щанда, тук ще е пълно с опашки и ще мирише лошо, ще прощавате, господин Меркатор, но не бихте ли искали да запишете в своята красива книга още една сентенция? Уинстън Чърчил: „Капитализъм означава неравно разпределение на блаженството, социализъм — равно разпределение на сиромашията“.
— Браво! Какво щастие е все пак да разговаряш с образовани хора! Марлен Михайлович, ние, търговците от Крим, ще се постараем да превърнем социалистическата сиромашия, както се е изразил Чърчил, в социалистическо блаженство. Защото това всъщност не е трудно. Важното е енергията, важното е инициативата. Докато равномерното разпределение на благата, съгласете се, е същината на човешката цивилизация. Нали на това ни е учил Исус?
— Правилно, Исус ни е учил на това, но засега ние се оказахме лоши ученици, а животът внася корекции дори във формулировката на реакционера Чърчил. Запишете си една модификация, господин Меркатор: „Социализмът е неравно разпределение на сиромашията“.
— А това кой го е казал, господин Кузенко?
— Извинете, трябва да тръгвам. Много ви благодаря за разговора.
Господин Меркатор изпрати почетния си гостенин до вратата и дори излезе навън, та съседите и конкурентите по търговския „Синопски булевард“ да го видят с тази толкова важна клечка, с „влиятелния съветски другар“. Младите помощници, якитата Хасан и Албърт, изнасяха покупките на Кузенков и ги товареха в колата, едно доста охлузено пежо. Самите те се возеха на елегантни питъри, но се възхищаваха на скромността на могъщия „другар“ и я отнасяха като цяло към скромността на великия Съветски съюз.
Господин Меркатор неведнъж бе намеквал на Кузенков, че би бил щастлив, ако той го посети в дома му, в градския му апартамент или на „ла дачата“ в Карачел, всички ще бъдат просто щастливи, и жена му, и децата, но Марлен Михайлович всеки път меко бе отклонявал тези намеци, а Меркатор веднага бе показвал, че разбира отказа и дори един вид се извинява за нахалството си: къде се слага, сиреч. Веднъж Марлен Михайлович се ядоса и му каза направо: господин Меркатор, страхувам се, че не ме разбирате правилно. Не мога да ви гостувам в апартамента или във вилата ви в Карачел далеч не от надменност, а защото ме следят. Постоянно ме наблюдават и всеки нов мой контакт може да предизвика непредвидени усложнения.
Господин Меркатор ужасно се възмути. Нима осваговците имат наглостта да следят човек като мосю Кузенко? Той веднага ще напише писмо до „Куриер“, ще им даде да се разберат! Ах, господин Меркатор, вие пак не оценявате съвсем правилно ситуацията. Вашите осваговци изобщо не ме вълнуват. Вълнуват ме нашите другари, моите колеги. Те може да напишат донос за мен. За съжаление това е доста разпространено явление в нашите среди — заявления, докладни, „сигнали“, доносничество, уви, наследство от сталинизма. Господин Меркатор ужасно се притесни от думите на Марлен Михайлович, остана мрачно замислен, но при поредната среща с Кузенков отново сияеше. Той много мислил за тази ситуация, така нареченото доносничество, и разбрал, че в основата си тя произлиза от великото чувство за общност, чувството за едно семейство, от масовото влечение към съвършенството, от чувството за един вид обща „майка“, на която можеш и да се оплачеш от брат си, да, произлиза именно от онова, което липсва на островитяните, пък и на всички хора от раздробения Западен свят. Да, да, господин Меркатор, печално каза Кузенков, правилно сте преценили, на хората от Западния свят това чувство им липсва.
Те са неизлечими, мислеше си той, когато посещаваше митингите, четеше предизборните плакати, седеше пред телевизора, изучаваше вестниците, разговаряше с хората на приеми в посолствата, в аристократичните салони, на вернисажи, изложби и по безкрайните спортни състезания. От ден на ден обстановката на Острова все повече излизаше изпод контрола на обичайните староруски институции. Депутати от едва ли не всички партии, дори и монархистите, започваха своите изказвания с клетви за вярност на СОС. Евентуален отказ от Идеята за обща съдба практически ги лишаваше от каквито и да било шансове за победа в изборите. Единствено екстремистките групички, които и без това не разчитаха на места в Думата, си позволяваха да атакуват следовниците на Лучников. „Яки национализмът“ много бързо отмираше, избирателите все повече си го представяха като несериозен и безобиден младежки клуб. Междувременно Москва с безкрайни шифровани съобщения питаше Марлен Михайлович следи ли отблизо пулса на събитията, регулира ли този пулс, насочва ли събитията в необходимото русло? В какво русло, блъскаше си главата той, накъде да насочвам тези събития? С какви групировки да водя преговори и накъде да ги тласкам, след като всички и без това изпитват страстна любов към великия СССР? Революционната теория и практика, отговаряше Москва, ни подсказва, че в сложни ситуации винаги трябва да търсим опора в работническата класа, този челен отряд на пролетариата. Трябва да намерите подходяща причина да посетите Арабатската индустриална зона, да влезете в контакт с лидерите на профсъюзите, с дейците на местната социалдемокрация. Пазете се от партията, която е нарекла себе си „комунисти нефтодобивници“. Оперативни източници съобщават, че те имат преки връзки с Белград. Представете в ЦК обстоен доклад за ситуацията и настроенията в Арабатската зона.
Ама какви са тези глупости, тъжно си мислеше Марлен Михайлович. Какво са се захванали с тази индустриална зона? Нима не разбират колко малка роля играе в политическия живот на Крим така наречената работническа класа, тези ояли се богаташи, които се наливат с бира и лапат кървави бифтеци, дебели колкото ръката ми. Освен това там, на Арабат, шейсет процента от населението са чуждестранни работници — турци, гърци и араби. Самите кримчани не обичат много-много да си цапат ръцете с нефт. Как може толкова стръвно да се вкопчват във вехтите догми, че на всичко отгоре и да свързват с тези догми невероятни исторически събития? Как може да не развиват марксизма?
Марлен Михайлович започваше вече да се плаши от мислите си. Та нали по-рано, само преди няколко години, и самият той бе оценявал Арабат като цитадела на класовото съзнание, като могъщ ешелон на класовото движение. Понякога се събуждаше посред нощ, ставаше, пушеше, гледаше пустинния булевард, зад голите клони на който тук-там грееха витрините на магазините и светлините на незаспиващите артистични клубове, и си мислеше, че може би в този момент, в тази зимна кримска нощ той, комунистът Марлен Михайлович, е най-реакционният човек в страната, че може би никой толкова страстно, колкото той, не се противопоставя вътрешно на сливането на тази малка страна с великата метрополия.
Той размишляваше за този Остров, по странен начин наместил се едва ли не в центъра на малкото Черно море. Какви тектонични сили на провидението го бяха отделили от материка и защо? Дали не за да постави пред нашето поколение руснаци днешната мъчителна задача? Размишляваше за Чонгарския проток и си спомняше Деня на лейтенант Бейли-Ленд, 20 януари 1920 година, една от най-засекретените за съветския народ исторически дати, деня на ужасяващото поражение на победоносната пролетарска армия, когато срещу цялата лавина от революционни маси се изправило едно-единствено младо момче, англичанче, пъпчиво и щуро. Изправило се и победило. До ден днешен никой в Съветския съюз, с изключение на Марлен Михайлович и още няколко специалисти, няма право да знае, камо ли да говори за този ден. Никой не го знае, камо ли да го споменава, освен една жалка групичка нравствени изроди, отцепници, някакви си две-три милиончета — така наречената критично мислеща интелигенция, тоест непълноценните граждани.
Марлен Михайлович бе получил достъп до секретните архиви преди двайсет години, вече в
