мярна и неотдавна емигриралият кинорежисьор Витални Гангут. Той категорично се разграничаваше от креватната история, заявявайки, че „не му дреме на оная работа“ за Лучия Кларк (неясен израз, господа, по-късно ще се постараем да го уточним), а Лидочка Неселроде да си „таковала таковата“ (уважаеми господа, очаквайте разяснения), че не ще да знае никого от цялата останала „шайка“, а Октопода уважава като здраво „чаткащ“ за киното продуцент. Без никакво съмнение интервюираният беше леко или доста сръбнал. Зададоха му въпроса: Между другото, вярно ли е че заедно с Халоуей кроите планове за свръхмощен блокбастър? Гангут разцъфна в хитра усмивка, закани се е пръст и бе зафиксиран от камерата в този вид.
— Май познавате и този негодник, другарю Кузенков? — попита Игнатиев-Игнатиев, кимайки към екрана.
— Не съм ви другар — кресна Марлен Михайлович, наля си пълна чаша уиски, а бутилката недвусмислено отмести по-далечко от неканения гостенин.
— Виж, аз го познавам много добре — ухили се Игнатиев-Игнатиев, без ни най-малко да се смути. — Витя Гангут е нравствен изрод и алкохолик. Приятелче на нашия герой. Явно предателството спрямо родината е в кръвта на тези господа.
След чашата уиски всичко грейна в ярки светлини и хумор.
— Дали да не ви дам пътя, драги ми господине, радетелю на родината? — каза Кузенков на Игнатиев- Игнатиев и рязко му посочи вратата. В жеста му имаше нещо ленинско.
На телевизионния екран лицето на Гангут се размърда. В отговор на въпрос за СОС той се намръщи, сякаш бе смачкал комар на врата си, и промърмори:
— Презирам…
Замярка се нещо чуждестранно. Ти Ви Миг тършуваше за интересни картинки с еднакъв успех из целия свят. Нефт, развратни муцуни на шейхове и революционни лидери, терористи, плейбои, учени, спортисти, манекенки и курви.
— Да, аз съм радетел на Родината си — напомпано подзе Игнатиев-Игнатиев и отново посегна към бутилката, но Марлен Михайлович отново я отмести по-надалече — и в името на борбата с враговете й, с гадини като Лучников, съм готов да се съюзя дори с комунистите нефтодобивници, със самия дявол…
— Какво разбирате под „Родина“? — попита Марлен Михайлович.
Очите на Игнатиев-Игнатиев радостно святкаха — аха, не ме гонят! Все пак някакъв диалог започва!
— Моето разбиране за Родината преди всичко се различава от това на Лучников — бързо, едва ли не задавяйки се, избъбри той.
— И толкоз, така ли — Марлен Михайлович изписа на лицето си разочарование. — Скучничко, господин Игнатиев-Игнатиев. Имам чувството, че и през ум не ви минава за Родината, а в главата ви се върти само Лучников. Това лице ви е станало идея фикс.
Главата на Игнатиев-Игнатиев клюмна и Марлен Михайлович чу глухо отчаяно ломотене.
— Налейте ми скоч — различи думите най-сетне.
— Няма. Не съм ви канил. Вие не ме интересувате.
Игнатиев-Игнатиев се овладя, отметна косата си назад, стана и се разтъпка по килима.
— Не е хубаво да ме пренебрегвате, Марлен Михайлович. Сега аз представлявам онези малобройни сили на Острова, които се противопоставят на епидемията на СОС. Западът, както винаги, се предава. Ние влизаме във връзка с Белград, търсим пътища към Пекин. Ние, седемте леви партии, сме единствените, които могат да направят нещичко срещу СОС…
— И в мое лице търсите съюзник? — позасмя се Марлен Михайлович. — Търсите съюзник в лицето на съветски дипломат? Любопитно.
— Да, вие сте наш потенциален съюзник — каза Игнатиев-Игнатиев. — Имаме сведения, че могъщи среди в СССР не желаят присъединяването и вие сте от тези среди.
— Кой ви каза това, господин комунист нефтодобивнико? — с чашата уиски в лявата ръка Марлен Михайлович приближи и сграбчи Игнатиев-Игнатиев за рамото. Рамото се оказа изненадващо слабо и податливо, главата на кобилообразния субект някак безсилно се люшна. — Отговаряйте! Откъде ви хрумнаха тези глупости?
Игнатиев-Игнатиев мълчеше, главата му безсилно се люшкаше.
— Аз му ги казах — прозвуча важен глас и Марлен Михайлович видя на — прага предразполагащ към себе си господин с брада на Радамес, в когото без усилие разпозна полковника от ОСВАГ Вадим Востоков. Полковникът изящно се поклони, влезе и сложи на масата сребърна кофичка е бутилка шампанско. Виновно разпери ръце.
— Извинете, Марлен Михайлович, но именно аз имах непредпазливостта по време на един от официалните разговори, сиреч разпитите на този криминален господин, да изкажа нещо като такова предположение.
— На какво дължа честта, господин Востоков? — почти весело попита Марлен Михайлович. „Черното и бялото“ вършеха своята работа, светът се опростяваше, като се разпадаше на два цвята и заприличваше на стар телевизионен филм от добрите шейсетте години, когато още нямаше цветно кино, един свят на илюзии.
— Много съм поласкан, че знаете името ми — Востоков ловко отвори шампанското. — Чувате ли как вие нордостът? Започва ураган. В такива вечери е много приятно да разиграваш в уютен хотел партия политически покер.
След уискито шампанското подейства на Марлен Михайлович като сребриста пиеска за пиано след акорди на оркестър.
— Имайте предвид, господин Востоков — каза Марлен Михайлович, излягайки се във фотьойла. — В съседната стая се намира тренираният майор Лопатов.
На екрана на Ти Ви Миг изведнъж се появи „рибешката мас на ленинградските речни фенери“. Кървавите ивици на угасващия залез отвъд мержелеещата се игла на Петропавловската крепост. Ухилените лица на три хлапета с шинели с вдигнати яки и черни шалове, омотани около шиите.
— Съседната стая е празна — любезно каза Востоков. — Майор Лопатов в момента се разкапва от кеф в кабинета за масажи „Банкок“ в Малкия Бем и Копейка — с ваше разрешение.
— Внимание — чу Марлен Михайлович гласа на коментатора. — Репортаж от люлката на пролетарската революция.
Появи се и самият коментатор. Тренчкоут с вдигната яка, шапка с отпусната периферия.
— Снимките са направени спонтанно, без разрешение от властите, молим да ни извините за дефектите в изображението — той се обърна към трите момчета. — Уважаеми дами и господа, пред вас са Игор, Слава и Валера, тримата наричат себе си „новите десни“.
Едно от момчетата измъкна от пазвата си лист от тетрадка, окашля се и зачете: „От името на Комитета «Новите десни от Крестовския остров» ние се обръщаме към руското правителство на Остров Крим, към главнокомандващия Въоръжените сили на Юга на Русия генерал Павлович, както и към началника на ОСВАГ генерал Аритметиков с молба незабавно да арестуват главния редактор на просъветския вестник «Руски куриер» Андрей Лучников. Съветската младеж и нейният авангард «Новите десни от Крестовския остров» смятат, че Андрей Лучников е ренегат и предател на нашата борба…“
После на екрана започна някакво неясно раздвижване, замяркаха се неясни петна. Коментаторът на Ти Ви Миг нахакано обясни, че интервюто се е провалило поради намесата на народната дружина, но „новите десни“ успели да изчезнат с мотоциклет.
— Аха! — възторжено извика Игнатиев-Игнатиев. — Чухте ли? Лучников в ареста! Такава е волята на съветската младеж!
— Ама нали те са „десни“ — като се заливаше от смях, каза Марлен Михайлович, — а пък вие сте „ултраляв“, Игнатиев-Игнатиев.
— Абе има ли някакво значение! — пръскайки слюнка, се развика Игнатиев-Игнатиев. — Важното е да арестуват Лучников! Докато не е станало късно! Той е главният негодник!
— Ето какво нещо е страстта! — съчувствено кимна към него Востоков. — Той обожава Андрей от дете. Неотдавна в ОСВАГ се получи дневникът на господин Игнатиев-Игнатиев. Представете си, Марлен Михайлович, кажи-речи хиляда страници страст, омраза, любов, ярост. Представя си, че е любовница на
