type='note'>114 — припяваше някакъв топъл успокояващ бас.
Собственикът на бара гледаше по телевизията хокеен мач СССР — Канада. До бара седеше огромен пес овчарка с черна ивица по гърба. Той дружелюбно се ухили, като видя нахълталия Марлен Михайлович. В ъгъла на мекия диван седяха Лучников и мисис Парсли.
— Боже мой — засмя се Андрей. — Ти си мокър и пиян. Никога не съм те виждал пиян. Christy, look at my friend. He is heavy drunk…115
Чистичката и строга мисис Парсли, която беше облечена в закопчано до брадичката кожено яке, дружелюбно се усмихна на Кузенков. Благодарение на Ти Ви Миг целият остров знаеше, че в джобовете на якето на тази личност винаги се намират два пистолета със свалени предпазители.
— Николай — каза Лучников на бармана, — дай на моя приятел някакъв пуловер и чаша горещ ром.
— Николай — каза Лучников на бармана пет минути по-късно, — дай на мен и на приятеля ми по една винтяга, искаме малко да подишаме въздух.
С жест на ръката той пресече опита на Кристина да ги последва. Излязоха в ревящата мъгла и бавно поеха по тясната плажна ивица, която все още съществуваше между каменния парапет на крайбрежната улица на Трети държавен участък и настъпващите от мрака бели гриви.
— Марлен! — извика Лучников в ухото на Кузенков. — Всичко е готово! След една седмица ще победим! Последното социологическо изследване показа, че СОС ще получи над 90 процента!
— Бъди горд с това! — извика Марлен Михайлович.
— Нещо ме яде отвътре! — отвърна Лучников.
— Има си хас! — извика Марлен Михайлович. — Та ти си просто една жалка риба лоцман за огромната безумна светеща акула.
— Какво искаш да кажеш? — стреснато попита Лучников.
Изненадан за миг, Лучников веднага забрави за изненадата си. Той крачеше покрай могъщите бетонни плочи, целият мокър, с променяща цветовете си под отблясъците винтяга, замислен и дори странно млад, истински герой на народния плебисцит, истински шампион.
— След една седмица Държавната дума ще отправи молба до съветското правителство да бъдем включени в СССР като съюзна република. Кажи ми, ти можеш ли да ми гарантираш, че няма да се случи някаква варварщина, някаква тотална окупация? Защото в нашия случай това не е необходимо, изобщо не е необходимо. Чехите са чужд народ, те искаха да се отцепят, ние сме си наши, искаме сливане. В случая не е нужен акт на насилие. Нужна е известна постепенност, такт… В края на краищата по конституция всяка съюзна република има право на свободно влизане и излизане, на международни отношения, дори на собствени въоръжени сили. Нашите форсиз ще станат част от съветската армия, защо трябва да ни окупирате? Социалистическите преобразования също трябва да се въвеждат постепенно — ние още дълго ще можем да бъдем източник на твърда валута. Нека мен ме пратят на заточение веднага, нека всички нас, съучениците, ни интернират в Кулунда, да ни тикнат във Владимирския централ, ако ще и да ни разстрелят, ние сме готови, но с Острова, с населението трябва да се действа постепенно, варварски актове са неуместни… Евентуална окупация може да разтърси и нас, и вас, може да доведе до най-невероятното… до война… На няколко пъти се опитах да се свържа с високите равнища, за да получа такива гаранции, но там, както винаги, се преструват, че ние изобщо не съществуваме. В края на краищата ти провеждаш тук политиката на правителството, Марлен. През всичките тези месеци не се срещах с теб, защото телевизията беше по петите ми… Щяха да компрометират и двама ни… Сега няма друг изход — отговори ми без заобикалки: ще им стигне ли там акълът да не ни окупирате?
Докато изричаше всичко това, Лучников сякаш разговаряше сам със себе си, но след последната въпросителна извърна лице към Кузенков и леко се стъписа. Неговият солиден приятел, самото въплъщение на спокойствие и стабилност, изглеждаше доста странно, с мокри къдрици, полепнали по челото, и пламтящ поглед, устремен към тътнещия мрак на Азовския залив.
— Акълът ли? — изврещя той и се разсмя. — То акълът ще им стигне! В малки дози акълът ни стига на нас, а и за това не се иска много акъл!
— Какво ти е? Марлен? Хайде, да се връщаме в „Тризъбец“! — Лучников с доста усилия спря устремилото се нанякъде мощно тяло на Марлен Михайлович и го обърна в обратната посока.
Марлен Михайлович се изтръгна, притисна се до бетонните плочи на преградната стена на Трети държавен участък и разпери ръце по продължението й. Очите му се разшириха неимоверно, пронизваха нощната буря, а устата му се кривеше в саркастичен кикот.
Гръмовните бели вълни една след друга напираха към тях и Лучников си помисли, че бурята се засилва и в края на краищата може да ги сплеска в камъните на стената. Засега вълните се разбиваха на двайсетина метра от тях, но клокочещата пяна стигаше вече до стената. След час вълните щяха да се удрят в нея и да излитат, както сега тя се извисява над морето.
— Така значи? Бил си значи привърженик на постепенността, а Лъч? — ломотеше, борейки се с неудържимия смях, Марлен Михайлович. — Искаш само ти да се жертваш, така ли? Искаш да спасиш всички останали, а? Месианство? Път към звездите? Отъпкал си си пътечка към Голгота? Мигар не разбираш, че въпросът не е в мъдростта на нашите мъдреци, нито пък в твоята жертвоготовност? Какво, не Я ли виждаш? Не забелязваш ли как свети? Не разбираш ли, че ТЯ управлява всички ни?
Уплашеният Лучников разтърси Марлен Михайлович и го плесна по бузата с тежката си длан.
— В истерия си, Марлен! Овладей се. Какви ги дърдориш?
— За Основополагащата ти говоря — избухна в смях Кузенков.
Лучников неуверено се разсмя.
— Това са ваши марксистки измишльотини, а аз не съм марксист…
— Ха-ха-ха! — изрева Кузенков, вече съвсем безумно кикотейки се, и простря ръка към мъглата. — Дали си марксист, или вярваш в своя Дядо Боже, няма начин да не виждаш реалността, не може да не Я виждаш, да не виждаш огромното Й тяло и как то свети!
Той се оттласна от стената, затича се към морето и след минута поредният бял вал го похлупи. Лучников се втурна след него. Вълната се оттегляше и сега и двамата се озоваха до кръста в кипящата бяла пяна… ту тук, ту там във водовъртежите се въртяха сандъци, греди, дъски, смачкана пластмаса, бутилки, парчета стиропор, парцали от оранжеви спасителни дрехи. Десетина метра деляха Лучников от Кузенков, той разбра, че може да стигне до него, когато изведнъж върху морето от горе, откъм преградната стена, се спусна лъч на мощен прожектор и той видя в този лъч как нова бяла вълна, неистова, идва към тях, подхвърляйки на гребена си нови морски дрипи.
— Марлен! — отчаяно закрещя той. — Спри!
Като дете, зашеметено от щастието на къпането, Кузенков извърна към него кикотещо се лице.
— Тя е! Тя е! — викаше генералният консултант.
Вълната го похлупи, после го изхвърли на гребена си. В лъча на прожектора ясно се видя как върху главата му се стовари дебела греда. След миг водата похлупи и Лучников. Той бясно заплува напред, като отново се опитваше да настигне Кузенков.
Когато измъкваше на брега безчувственото тяло на генералния консултант, на преградната стена и на пясъчната ивица вече беше пълно с хора. Той видя застаналата до кръста във водата Кристина, тичащите към него момчета от охраната, видя Сергеев, Востоков и дори Игнатиев-Игнатиев. Всичко се виждаше отчетливо, защото навсякъде пламтяха софити. Ти Ви Миг предаваше на живо от мястото на действието.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Пролет
В средата на пролетта, тоест към края на април, склоновете на Карадаг, Сюрю Кая и Света гора се покриват с цветовете на планинското лале и на мака и това радва и вдъхновява зрението. Цъфтежът на пелина, чубрицата и лавандата изпълва въздуха с мимолетна, една толкова, уви, отлитаща и бързо изчезваща обонятелна поезия. Нощем — широко отворени прозорци, денем — скитане из хълмовете. „Надявам се, че след мен този склон ще цъфти хиляди и хиляди пъти, нали след Макс цъфти едва ли не петдесет пъти… — мислеше си Арсений Николаевич. — А пък когато земята започне да изстива, когато слънцето започне да изстива, тогава според теорията на вероятностите все някъде във Вселената ще се
