толкова гореща Памела… Ето я, седи с огромната си африканска дреха, но тумбакът й пак се вижда, не може да се скрие, там е моето дете…
Черната тъничка дъщеря на татарин и негърка Заира, помръдвайки рамене и бедра, сякаш се мъчеше да се изкопчи от чорапа си.
Съживи късата ми памет… Когато видях двете американки на търговската уличка в Истанбул, нима предполагах, че едната ще ми стане съпруга? Май дядо е виновен, май именно той каза — ето я жена ти, Антошка! Баща ми не каза това, може би само си го е помислил, спомням си, че в „Калипсо“ ни хвърли някак странен поглед, но нищо не каза. Не му е до това. Той твори история… Каква глупост е цялата тази история; цялата тази политика. Ех, да можех да свиря на сакс като Брил!
Той завърши мелодията и с церемониален поклон върна инструмента на собственика му.
— Добре свириш — сериозно каза Брил. — Искаш ли да поработя с тебе?
— Много искам, Джей — каза Антон. — Готов съм да започна още утре.
— Да си посвирим, докато не са дошли червените — каза Джей Брил.
— Сега и при тях може да се свири на саксофон — каза Антон. — Тъкмо там ме научиха. Един Дим Шебеко.
— Аха — кимна е уважение Брил. — Знам го.
Антон се върна на масата, където като златна богиня се бе възцарила Памела, а до нея седяха най- близкият им приятел, носителят на трета награда от „Антика ралито“ Маста Фа, и още няколко момчета и момичета от първия национален конгрес на яки, който още със създаването му се бе разпаднал на много групи, групички и отделни личности. За съжаление баща ми е прав — мислеше си Антон: яки идеята се е зародила преждевременно, нужно й е най-малко още едно поколение. Може би ето този, който се гуши сега в Памела и толкова колосално е разтеглил матката й, може би именно този тип би могъл да стане истински яки, ако… ако не… ако сега не беше такава тъжна и чудна пролет, ако всички ние, целият наш остров с всичките му скали и заливи, не беше омагьосан от очакването на неизбежното, хипнотизиран от тайнственото северно мълчание. Впрочем какво значение има всичко това, аз никога няма да тръгна по пътя на татенцето си, никога не ще позволя да ме пороби която и да е политическа идея, те са коя от коя по- отвратителни, стига ми тази отровна омая, по-добре да свиря на саксофон, по-добре да отида е Памела в нейното Малибу, да забравя, че съм руснак, че съм яки, да забравя за Остров Крим, стига вече… Отново и отново в паметта му изникваше грохналият дворец в покрайнините на Рим, смъкнатите от стените тапети, изскачащите при всяка крачка плочки на паркета, миризмата на разложение, на непредотвратимо нещастие… Той тръсна глава, когато улови върху себе си неспокойния поглед на Памела.
— Е — усмихна се на жена си. — Как свирих, бейби?
— Никак не беше лошо — усмихна се тя. — Винаги съм си мислила, че лъжеш за саксофона, а излиза, че наистина те бива донякъде.
— Брил ще ми дава уроци. След година ще засвиря като него.
— Браво! — Памела го погали по главата. Колкото повече растеше коремът й, толкова по-майчинско ставаше отношението й към съпруга й, това руско хлапе. — Още утре ще пиша на мама в Малибу, че съм сбъркала — уж се омъжих за бъдещ министър-председател, а той се оказа обикновен саксофонист.
— Колко аполитичен си станал — злъчно подхвърли Маста Фа. — Тони, ти се върна от Италия съвсем друг човек. Да не би „червените бригади“ да са те наплашили?
Всички освен Антон и Памела избухнаха в смях. Той на никого не бе казал защо бе отишъл в Италия, на никого освен на Памела и на никого никога нямаше да каже: не е нужно да знаят за гърнетата с черен бълвоч, за пукнатините по стените на така наречения дворец, за последните хрипове на майка му, за очите й, замътени от наркотици, за самотната му молитва, която се превърна в гърч, на никого няма да разкаже за това освен на Памела, на която вече всичко разказа, на никого, дори на баща си, преди всичко — никога — на баща си. Той не отговори на Маста Фа и извърна очи. Излиза, че изобщо нямам приятели. Маста Фа ми е само политически съюзник, не ми е приятел, щом не мога да му разкажа всичко това. Дядо Арсений е на своя хълм… Ще мога ли да разкажа на него? Това е въпрос… Впрочем дядо Арсений ми е приятел. Да, на него ще разкажа всичко за мама, за ужасния дворец, в който тя прекара последните си дни… Още утре тръгваме с Пам за Коктебел…
— Е? — настойчиво го пронизваше с поглед яростният Маста Фа. — Осра ли се там пред бригадистите?
— Майната й на твоята „Червена бригада“ — неохотно проговори Антон, изпи чашка коняк и припряно запали цигара.
— Осрал си се! — извика Маста Фа. — Всички се осрахме! Всички се оказахме лайнари! Не сме якита, а лайна!
Още след участието му в „Антика ралито“ бахчисарайската аристокрация бе отлъчила момчето от дома му. Един мюсюлманин не може да участва във варварските забавления на гяурите. После и баща му, страшно богат плантатор, изгони сина си — върви си при руснаците! Сега Маста Фа се канеше също да прати всички по дяволите: оскърбената му душа жадуваше за самота.
След думите на темпераментния автомобилен състезател всички около масата зашумяха. Маста Фа успя да постигне своето и ето ги — забравиха за джаза и за очарованието на късната есен, за романтичните си истории и за марихуаната, отново над масата закръжи безнадеждният яки проблем. Антон, макар че се бе зарекъл да не започва пак, след минута вече се надвесваше над масата, отмяташе коси, удряше с юмрук, безобразно, в най-лошия руски стил опонираше на приятеля си, само дето не ридаеше.
— Абе разбери, разберете, ти, момче, вие, момчета, разберете, ние още нямаме нация, това е положението, нямаме! Нали видяхте как се проваляха всички наши митинги, с изключение на онези, на които трябваше да действаме с юмруци; всичките ни дискусии се превръщаха в комедия, а самите ние се подигравахме с езика си!
В отговор рипна и Маста Фа и улови разлюляната над масата дълга ръка.
— Вие, руснаците, се подигравахте, другите не се подиграваха! Вие, руснаците, сте мазохисти! Златната орда триста години ви е употребявала, а вие само сте попръдвали! Сталин ви е употребявал четирийсет години, а вие сте го наричали баща на народите. Вие, руснаците, и сега обръщате целия ни Остров със задник към червените, търсите си поредното натегляне. Свършено е! Вървете на майната си, проклети руснаци!
Маста Фа захвърли настрани тежкия стол и скочи през перилата на верандата право на улицата. След няколко секунди зеленото му бахча-мазерати с ръмжене потегли от ресторант „Набоков“ и изчезна.
— На ви сега яки — печално разпери ръце Антон. — Ето това представлява всъщност цялата ни „нация“. Вие, руснаците! Какво общо имат тук руснаците? В края на краищата защо аз да съм руснак? Със същия успех може да се каже, че съм италианец.
— Вие — италианец? — попита приближилата Заира. — Такова блондинче?
— Да не би според вас всички италианци да са черни като сажди? — надменно извисена над корема си, се обърна към нея Памела. Тя чувстваше накъде биеше певичката — с тази бременна съпруга момчето може да бъде отвлечено за една нощ.
— Хайде сега, и цветът на косата, и цветът на кожата, най-примитивен расизъм — оклюмано продума Антон. Беше потиснат от внезапното злобно избухване на Маста Фа. — Приятели — каза той, — караме се за глупости, а всъщност мислим за едно — ще дойдат ли червените?
— Не се съмнявайте, ще дойдат — обади се някой от далечния край на масата.
Казаха това на руски, но на Антон му се стори, че интонацията беше съветска, да, да, определено се бе обадил някой от Съветския съюз. В края на масата, на ъгъла, странишком седеше дребничък, обрасъл с брада до очите младеж с войнишка риза, бродирана на лилии, модата на съветските хипита.
— Вие май сте от Русия? — попита Антон.
— Сега съм от Русия — загадъчно отговори хлапакът.
Антон се обърна към приятелите си и продължи мисълта си:
— Дали червените ще дойдат, или няма да дойдат, дълг на кримската младеж е процесът на формирането на новата нация. Семето на яки трябва да се пренесе през едно поколение. Трябва да се организират многонационални земеделски комуни, да се работи върху езика, върху новата култура… — докато говореше това, усещаше върху себе си присмехулния поглед на хлапака. Рязко извърна глава — да, наистина, онзи се смееше. — Вие защо се смеете?
