хрушчовските времена, когато се бе оформил днешният сектор „Източно Средиземноморие“. Той си спомняше сега първото си смайване дори не от самия факт на разгрома на ударния Южен фланг на Червената армия, а задето се разклатиха устоите на вярата му, тоест на теорията — „ролята на личността в историята“ внезапно му показа своята нелицеприятна, немарксистка страна, разруши хармонията във вътрешния свят на младия учен. Впоследствие той постоянно отново и отново потъваше в тези свръхсекретни архиви, някакво странно влечение постоянно го връщаше към Деня на лейтенант Бейли- Ленд. Дори започна да му се струва, че е бил свидетел на този ден, на събитията, случили се девет години преди той да се роди.
Двайсети януари. Трийсет градуса под нулата. Широкото четирийсет мили гърло на Чонгарския проток било сковано от дебел лед, по който можели да се движат многохилядните колони артилерия. Всичко в този ден отговаряло на логиката на класовата борба: напълно деморализираната и дезорганизирана Доброволческа армия панически се натоварвала на грохнали параходи в пристанищата на Севастопол, Ялта, Феодосия, Керч, Евпатория; последните боеспособни части — мамонтовци, марковци и дроздовци — се биели с налетелите от планинските клисури татарски саблени отряди; казашките полкове били разложени от болшевишките агитатори; напълно били „напропагандени“ екипажите на мощната английска ескадра, която трябвало да пази северното крайбрежие. Проявявайки класова солидарност с пролетариата на Русия, английските моряци и морски пехотинци напуснали корабите си, сковани от леда край пристаните и на рейда на Алма Тархан, и правели митинги под червени флагове на крайбрежните улици и сред сергиите на пазарния площад, пред глинените къщурки и минаретата на този пронизан от леден вятър севернокримски град. В пълно съответствие с логиката на класовата борба за пръв път през столетието били замръзнали всичките четирийсет мили на Чонгарския проток и вече в пълно съответствие с логиката на класовата борба под искрящото мразовито слънце по искрящия лед към острова спокойно се придвижвали армиите на Фрунзе и Миронов. Вярно, било малко хлъзгаво, копитата на конете леко се разминавали, но знамената се реели в избелялото от студ небе, оркестрите свирели „Туй е наший последен и решителен бой“ и червеноармейците весело псували, понеже не виждали никакви признаци за съпротива от страна на последното убежище на класовия враг.
Не съответствало на логиката на класовата борба само настроението на двайсет и две годишния лейтенант Ричард Бейли-Ленд, сменен командир на една от кулите от главен калибър на линейния кораб „Ливърпул“: бил малко махмурлия. Въоръжено с карабина, младото офицерче накарало своите топчии да останат в кулата; нещо повече, извъртяло кулата към настъпващите колони и открило по тях залпов огън с гигантски шестнайсетдюймови снаряди. Прицелността на стрелбата нямала значение: снарядите трошали леда, челните колони потъвали в ледената вода, задните се разбъркали, вдигнала се паника. Всичко това можело да се наблюдава от крайбрежната улица на Алма Тархан дори не с много силни бинокли, а понякога и с просто око. Телеграфните апарати по цял Крим тракали: английският флот отбива настъплението на червените! Неочаквана вълна от вдъхновение заляла Бялата армия. От летището в Сари Булат на тройки започнали да се вдигат грохнали фармани, нюпори и витязи с пъстроцветни кръгове по крилата. Те хвърляли върху леда взривни пакети. Главнокомандващият барон Врангел дал заповед на всички войски да излязат на северните брегове и за пръв път през целия месец полковете се подчинили. Дроздовската дивизия излязла на северните рубежи. Дори шкуровските „вълчи сотни“ временно зарязали взаимното клане с татарите из топлите клисури и препуснали към мразовитите степи. Дори остатъците от руския военен флот в Балаклавския залив след поредицата митинги се размърдали и започнали да вдигат андреевски флагове. Английските екипажи се върнали на бойните си постове. Изключително странно явление — класовото съзнание започнало да отстъпва пред съблазънта на военната победа. Впрочем британското правителство не простило на метежниците, така че повечето матроси след завършването на войната предпочели да останат на кримска земя, отколкото да се подложат на страшния морски penitentiary110 в традициите на Владетелката на моретата. Именно така се образували севернокримските селища — те били нещо като австралийските колонии от избягали каторжници.
През първото денонощие след счупването на леда червените войски понесли чудовищни загуби. Марлен Михайлович си спомни как нервите му не издържаха, как се разрида, когато четеше списъците на жертвите сред редиците на героичната Втора конна армия, на Инзенските и Симбирските пехотни дивизии, на броневите батальони и на конната артилерия. Червените се биели храбро, мъчели се да намерят други пътища към кримските брегове, но Чонгар бил замръзнал само при гърлото, на запад и на изток имало вода. Червеноармейците се вкопчвали в пясъчните брегове и загивали сред ледения трошляк с хиляди и хиляди. А Доброволческата армия се възраждала светкавично. Луди глави вече започнали да призовават за нов поход към Белокаменната. Но благоразумието победило. Островът отбил атаката и останал в бойна готовност. След няколко дни духнал мощен югоизточен вятър. В Чонгарския проток се развилняла буря. Намерили героя на битката лейтенант Бейли-Ленд в офицерския клуб в Сари-Булат. Две денонощия поред той играел канаста с руските летци.
— Марлен Михайлович дълго разглежда фотопортрета на лейтенанта. Щръкнали уши, надменно — глупашки поглед, зализана прическа. Ретушът сигурно бе скрил пъпките, но се чувстваше, че ги е имало. На снимката не можеха да му се дадат неговите 22 години, беше нещо като по-височък гимназист. Естествено, потомък на някоя обедняла аристократка, потомствен royal navy111. Каква чудовищна нелепост — нищо и никакво хлапе бе прекъснало мощния симфоничен ход на историята! Кой знае защо Марлен Михайлович беше най-силно възмутен от факта, че Дик Бейли-Ленд през последвалите победата интервюта настойчиво бе отклонявал всякакви възхвали, дитирамби, всевъзможните „прашки на Давид“ и собствения си героизъм. „Просто ми беше любопитно какво ще стане, казвал той на вестникарите. Кълна се, господа, и през ум не ми е минавало да защитавам Крим или Руската империя, конституцията, демокрацията, как му се викаше там, просто ми беше любопитна самата ситуация — лед, настъпление, главен калибър, бунт на кораба, всичко беше много забавно. Всъщност най-много ме интересуваше ефективността на главния калибър в една такава, съгласете се, ужасно смешна ситуация“. На това място той обикновено започвал да се секне в кърпичка с вензели и вестникарите, задавяйки се от възторг, праскали предълги абзаци за „британския хумор“, но въпреки това не се отказали от „прашката на Давид“.
Как? — възмущаваше се Марлен Михайлович. Дори без каквото и да било класово съзнание, без омраза към победоносните маси, а само от чисто любопитство гнусното аристократче било изкривило историческия процес, просто така му било хрумнало? Хайде де, изфуква се, това е просто снобско изхвърляне, а дълбоко в душата си несъмнено е разбирал, че победата на донбаските миньори и питерските металурзи крие заплаха за неговите есекски окосени морави. Това си внушаваше Марлен Михайлович, но всъщност, като гледаше снимката на лейтенанта, дълбоко в себе си не се съмняваше, че да, не е имало и капка омраза, никакво класово съзнание, а му е било просто „любопитно какво ще излезе“.
Докато мислеше сега за Деня на лейтенанта, Марлен Михайлович прехвърляше в ума си и други свои недоумения, загадки на историята, при които марксистката теория губеше основополагащите си черти.
Понякога и потреперваше вътрешно — когато музиката на революцията започваше да му изглежда като какофония, в която дори да долитат звуци на
Марлен Михайлович потрепери, пропъждайки кощунствените мисли, започна да преглежда шифрованите съобщения, кореспонденцията си с „видната личност“, сведенията, извадките, инструкциите, после изведнъж отмести настрана цялата тази глупост, въздъхна тежко, но някак освободено, сякаш отхвърляше бреме, заплака и се отдаде на своето съкровено и нежно — любовта към Крим.
Обичам този остров, спомена за Стара Русия и мечтата за Нова, тази богата и безпътна демокрация, пристанищата на скалистия Юг, отворени за целия свят, енергията на исторически обречения руски капитализъм, момичетата и бохемата на Ялта, архитектурното буйство на Симфи, тучните стада по източните пасбища и грандиозните пшеничени ниви на Запада, чудото на Арабатската индустриална зона, самия контур на този остров, напомнящ морска котка. Толкова години съм отдал на това чудо на природата и историята и нима всичко това може да изчезне по волята на някой „крайно неприятен“ в разрез с всякакъв смисъл и с изгодата на цялата ни страна, дори без определено мнение у ръководството? О, Боже, няма да преживея това, о, Боже, аз трябва да попреча да се случи! Така, адресирайки мислите си дори към Господ, мислеше „генералният консултант по въпросите на Зоната на Източното Средиземноморие“ Марлен
