Да се шашнеш, промърмори Лучников, и защо този аскетизъм? Той погледна приятния овал на лицето, високата шия с бяла якичка — наистина някаква монашеска свежест… Беше развълнуван — в тази малка американка се усещаше нещо от стара Русия, нещо от онези госпожици и от „небе в елмази…“
— На колко сте години, Кристина? — попита той.
— На трийсет и една.
— А Памела?
— На двайсет и две.
„Съпругата на Антошка е три години по-голяма от него…“, помисли си той.
Изведнъж в дъното на галерията се появи непозната фигура. Лучников бързо извади малкия си пистолет от кобура под мишницата. Човекът направи успокоителен жест с длан, сложи на пода някакво сандъче, извади телескопична антена и натисна някакво копче. Грейна екранът на Ти Ви Миг. Човекът бавно се отдалечаваше.
— Какво значи това? — уплашено продума Кристина.
— Всички си правят майтапи — ядосано се усмихна Лучников. Пистолетът се върна на обичайното си място.
Чу се гальовният шепот на телесъгледвача:
— Ако някой не спи, имате възможност да се докоснете до тайните на великите. Въпросите после, господа. Сега — внимание. Сюжетът е заснет преди двайсет минути.
На екрана се появи нос Херсонес, тъмната грамада на Владимирския храм, заобиколен от разхвърляни по хълмовете антични руини: стълбчета от мраморни колони, парчета от капители и мозайки блещукаха под разлюлените светлини на Севастополския порт.
Към храма бавно приближи безшумен русо-балт. От него слезе жена. Бяла рокля, голи рамене със слънчев тен. След нея се измъкна източена слаба фигура. Възрастен господин. Двамата тихо тръгнаха към входа на черквата и вратите пред тях се отвориха с тежко скърцане. В храма горяха няколко свещи, сводовете и страничните притвори бяха потънали в мрак, но се виждаше масивният ковчег, поставен пред клироса. Тялото на граф Новосилцев. После се разкри картина от друг ракурс, кощунственият оператор сигурно се бе промъкнал зад олтара. Високият старец остана до вратата. Жената се приближаваше. След няколко секунди Лучников позна Таня, видя я наведена над ковчега със свещ в ръка, над главата на приятеля му. Свръхчувствителната оптика изтръгна от мрака умореното й и почти злобно в светлината на свещта лице. То се задържа дълго на екрана и през това време озлоблението го напускаше, оставаше само умората.
Той не откъсваше очи от това лице.
— Сбогувате ли се с нея? — чу отдалеч гласа на Кристина.
Тогава той изключи подлия сандък.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Трети държавен участък
Марлен Михайлович си намери в Симферопол нов приятел — собственика на малък гастроном господин Меркатор, шкембест оптимист от съвършено неопределена националност, който обаче проследяваше родословието си от самата карта на Меркатор106.
Марлен Михайлович обичаше да се отбива под раираните тенти на това заведение на „Синопския булевард“, да се озовава в уютния прохладен малък свят на вълшебно изобилие. Магазинът беше пълен с такива прелести, каквито не може да се намерят нито в специалните бюфети, нито в „кремълките“ на улица „Грановски“. Приятни бяха и размерите му — не приличаше на гигантските супермаркети, които също бяха натъпкани до тавана с „дефицитни“ стоки, но все пак с нещо неуловимо напомняха разпределителната система на Московията. И наистина, нали вероятно именно тези гигантски супермаркети бяха онова, което обикновеният съветски гражданин си представяше под името „комунизъм“, осъществената вековна мечта на човечеството.
Гастрономът на господин Меркатор нямаше нищо общо с комунизма, тук преобладаваше особеният аромат на процъфтяващ стар капитализъм — смесица от миризмите на най-прекрасни тютюни, подправки, чай, шунка и сирена. Господин Меркатор предлагаше твърде привлекателни, умерени цени, а след като се сприятелиха с Марлен Михайлович, тези цени за мосю Кузенко се превърнаха в абсолютен символ.
— Между нас казано, Марлен Михайлович бе преминал на самоснабдяване от чиста пестеливост. Никак не беше трудно да пресметне, че в магазините храната струва три пъти по-евтино, отколкото в ресторантите. Служещите от ИПИ получаваха според съветските разбирания високи заплати във валута, а „генералният консултант“ Кузенков — най-високата, на нивото на директора на ИПИ, тоест на посланик, но въпреки това всички служители от „института“ гледаха да спестят „белите рубли“ за по-капитални придобивки от мимолетната храна. Трябваше да отнесат в Москва какво ли не — за жената, за децата, за роднините, свят да ти се завие.
Господин Меркатор, който говореше с лекота, макар и неграмотно, кажи-речи на двайсет езика, включително дори иврит, веднага разпозна в Кузенков съветския човек и му предложи чашка кафе. След няколко дни видя Марлен Михайлович на екрана на телевизора и много се възгордя, задето такава важна персона бе станала негов къстъмър, тоест постоянен клиент. Той беше много поласкан, че Марлен Михайлович го удостоява с разговори, а и не само го удостоява, но и дори някак особено се интересува, сякаш иска да извлече нещо от тези разговори. Когато в магазина влезеше Кузенков, господин Меркатор оставяше търговията на двамата си млади помощници, с достойнство се разпореждаше за „чашка кафе“ и канеше гостенина в кабинета си, при меките кожени фотьойли, сред прохладата, където понякога разговаряха едва ли не по цял час, че и повече.
— Интересно ми е, господин Меркатор — с присвити по партийному очи питаше Марлен Михайлович, — вие, самостоятелният предприемач, също ли подкрепяте Идеята за обща съдба?
Господин Меркатор вдигаше вежди, разперваше ръце, после притискаше длани до гърдите си. Мосю Кузенко може да не се съмнява: като всички мислещи хора (а аз имам смелостта да се смятам за такъв, бизнесът е само част от моя живот), той, Владко Меркатор, естествено, е пламенен привърженик на Идеята за обща съдба и ще гласува за нейните кандидати.
Но дали господин Меркатор си дава сметка, че победата на СОС на изборите може да доведе не до формално, а до фактическо присъединяване на Крим към СССР?
— Ах, Марлен Михайлович — ще позволите ли да ви наричам така?, — трудно ми е да повярвам, че такова велико събитие ще се случи, докато е живо нашето поколение, но ако се случи — това ще бъде наистина иксайтмънт107 — да станем свидетели на исторически прелом, такова нещо не се случва на всеки. Как го казахте, мосю Кузенко? Блажен дошлият на света в минутите му най-съдбовни. Може ли да си го запиша? Александър Блок?108
Господин Меркатор измъкваше тежкия, подвързан с кожа гросбух и си записваше в него руския стих. Обожавам всичко руско! И то далеч не защото имам една шейсет и четвърта част руска кръв като нашия последен Император, а просто защото всички ние тук, на Острова, дори татарите, по някакъв начин се смятаме за част от руската култура. Знаете ли, нашата върхушка, вревакуантите, винаги са били много тактични по отношение на националните групи, а хората като мен, средиземноморските типове, обичат търпимостта, толерантността, определена грация в националните отношения. Вземете мен: братовчед ми е влиятелен адвокат във Венеция, леля ми — собственичка на чайна компания в Тел Авив, има хора от фамилията Меркатор и на Малта, и в Сардиния, в Марсилия, Барселона… Homo mideo terrano109 е космополит, господин Кузенков.
— О-хо-хо, господин Меркатор…
— Защо въздишате, Марлен Михайлович? Ще желаете ли чашка бенедиктин? Между другото това е абсолютно оригинален бенедиктин, получавам го направо от манастира и моите купувачи знаят това. Та продължавам за вревакуантите, господин Кузенко! Ето това са хора, които могат да принесат голяма полза за великия Съветски съюз! Повярвайте ми, това е каймакът на руската нация — върхът на интелигентността, благородството, таланта. Вярно, някога са били реакционери и са се борили против великите вождове Троцки и Ленин, но кога е било това, мосю Кузенко? В незапомнени времена! Вярно, и сега там има разни течения, не всички са толкова прогресивни, колкото нашият забележителен Андрей, но нали великият
