генерален консултант Кузенков много симпатично наклони глава.
Тялото на граф Новосилцев беше изпратено във Владимирския храм на нос Херсонес. Там предстоеше да го опеят, а след завършването на приема за там щяха да заминат всички съученици.
А победителите стояха до врепремиера. Купите и медалите, както и чековете на паричните награди бяха подредени на старинна инкрустирана масичка. Отвсякъде висяха и стърчаха микрофони. Периодично лумваха софитите на телевизията.
От четиримата победители Андрей Лучников беше най-възрастен, най-елегантен и най-сериозен. Таня стоеше сред приближените дами, гледаше Андрей и извръщаше очи — не й се искаше да вярва, че този господин, самата увереност и решимост, и онзи хленчещ, просълзен, скимтящ неин инквизитор са едно и също лице. Край, мислеше си тя, стига ми толкоз. Още утре се разритваме. Той никога вече няма да ме докосне. Не го обичам. Пък и обичала ли съм го някога? Може би онази нощ, преди десет години на „Качаловская“, в асансьора?
Тя усещаше, че всички наоколо я гледат. Главният редактор на „Куриер“ и победител в „Антика ралито“ за пръв път представя на обществото новата си съпруга. От време на време я докосваше и погледът на Лучников-старши, който стоеше сред официалните лица във втората редица. Очевидно бе познал в нея онази странна „финландка“ от Аеро-Симфи, но погледът му беше любезен. Сто пъти по-свестен е от сина си, помисли си Таня. На никого нищо не натрапва, никакви свои идеи, да, може би няма и идиотски политически идеи, може би единствената му идея е честта. За пръв път в живота си го помисли така, пък и всъщност за пръв път думата „чест“ й прозвуча така обемно. Тази стара сребърна дума, потъмняваща до известна граница, но не повече. Тя гордо вдигна брадичка и остана така, замряла, и престана да обръща внимание на когото и да било, в най-дивната си поза, в пълния блясък на своята прелест, която при нея след полови наслади — трябваше да си признае — ни най-малко не повяхваше, а разцъфваше.
По време на речта на Кублицки-Пиотух Лучников оглеждаше околните. Виждаше мрачните очи на приятелите си и лицето на Таня, изразяващо сега неразбираема за него надменност. Защо сте толкова горделива, госпожо? Какво основание имате за това, малка московска плебейка такава, любима моя, херцогиньо на ГПУ? Виждате себе си като първа дама на бала? Уви, другарко Лунина, не можете да се мерите с Марго Фицджералд, която преди час долетя от Флорида, за да поздрави своя Бил за непостигнатата победа. Учете се на саможертви, руска жено, та нали сте тук просто по поръка на вашата авторитетна организация. Впрочем вие ме спасихте, много ви благодаря за което. Няма да я гледам вече. Днес всички гледат мен, нас, днес ние сме победители.
Изведнъж видя сред съветските гости Марлен Кузенков. Ха, каква изненада! Какво означава това посещение? Непременно означава нещо, те там не правят нищо просто така. Намери погледа му и двамата се усмихнаха един на друг.
Изненадите продължаваха. В тълпата се мярнаха иронично усмихващите се Октопус и Витася Гангут. Аха, значи все пак съветският Фелини е прескочил „оттатък“. Ще трябва да се сдобря с него, човек не бива да пилее приятелите си на стари години. После видя своя духовен баща Леонид, зарадва се и се засрами: едва ли не от две години вече не бяха разговаряли, не бяха мълчали заедно. Духът ми е слаб, нужен си ми, отче Леонид… Защо е казано, че всички косми на главата вече са преброени? В тълпата присъстваше и някакъв особен поглед, насочен към него, той не можеше да го улови, но го усещаше много отчетливо. В дъното на залата видя сина си, който стоеше прав на перваза. Антон беше с костюм и вратовръзка и до него стоеше някакво момиче, той го прегръщаше през раменете, а то просто блестеше от красота. Погледът, особеният поглед продължаваше да се усеща и Лучников не можеше и не можеше да разбере откъде се е насочил към него, докато изведнъж не забеляза на вратата жена с черен пуловер с бяла якичка, косата й беше стегната в кокче на тила, а очите — скрити зад тъмното стъкло на масивни очила. Ето откъде се бе устремил към него този „особен“ поглед — иззад тези тъмни стъкла. Коя ли е тя? Той не успя да се съсредоточи. Врепремиерът му връчи купата, медала и чека, поставен в рамката на кожена папка.
Аплодисменти. Докосването на меката буза на Кублицки-Пиотух. С купата в ръка той пристъпи към микрофона.
— Уважаеми госпожи и господа — започна той и като се усмихна едва-едва, завърши обръщението си по съветски. — Скъпи другари! Вече казах, че смятам за истински победител в състезанието своя загинал приятел, граф Владимир Новосилцев. Участието на ветерани в „Антика ралито“ беше негова идея. Аз винаги съм се прекланял пред неговите спортни качества, винаги съм се възхищавал на верността му към идеалите на нашата младост. Това беше човек на честта и мечтата, истински руски рицар.
Да хвърлиш ръкавицата на предизвикателството на гениални автомобилни състезатели на съвременността, като Били Хънт и Конт Портаго, като нашата талантлива островна младеж — това беше огромен риск. Ала Новосилцев реши да го поеме, за да могат гражданите на Острова именно на този ден да прочетат върху нашите коли абревиатурата на основания от нас нов руски политически клуб — Съюза за обща съдба.
Надявах се, че именно граф Новосилцев ще съобщи за създаването на новия клуб при този тържествен акт. Това не стана и сега аз поемам тази мисия.
СОС не е политическа партия, защото неговите призиви са отправени към всички граждани от целия политически спектър. Основната идея на Съюза е чувството за общност с нашата историческа родина, стремежът да излезем от островната еуфорична изолация и да се присъединим към великия духовен процес на човечеството, в който на страната, която ние от деца наричаме Русия и която нарича себе си Съюз на съветските социалистически републики, е отредена особена роля. Ние призоваваме към размисъл и дискусии и в краен исторически смисъл към обединяване с Русия, тоест към един дръзновен и благороден опит да споделим съдбата на двеста и петдесет милиона наши братя, които десетилетие след десетилетие сред мрака на безкрайни страдания и проблясъците на вълшебно тържествуване осъществяват неповторимата нравствена и мистична мисия на Русия и народите, крачещи заедно с нея. Кой знае, може именно Крим да се превърне в онова електронно запалване на руския мотор, с което той ще поеме по световното антично трасе. В този тържествен и толкова обичан от нашето население ден аз съм щастлив да съобщя за създаването на Съюза за обща съдба в островната част на нашата страна и за намерението на нашия съюз да участва в поредните избори за Временна държавна дума. Ние няма да издигаме свои собствени кандидати, но ще подкрепяме онези кандидати на различни партии, които споделят нашата историческа философия. Народът на Острова трябва да направи избор и този избор ще бъде не сляп, а съзнателен. Публикациите на „Куриер“ и други съчувстващи на СОС печатни органи дават правдива картина на днешния живот в Съветския съюз. Те не крият нищо от нас. За това мога да гарантирам с честта си. Изборът на Обща съдба ще се превърне в жертва за всички нас. Ние можем само да се досещаме за мащабите на тази жертва. Колкото до самия избор, формулираме го така: сито живуркане в задния двор на човечеството или участие в месианския път на Русия, а следователно в духовния процес на нашето време. Вие ме познавате, познавахте нашия герой граф Новосилцев, познавате летеца Чернок, индустриалеца Мешков, професор Фофанов, дипломатите Сабашников и Беклемишев… Ние ви призоваваме да се присъедините към Съюза за обща съдба, да гласувате за хората, верни на тази идея. Сега аз казвам — СОС! Господи, укрепи!
Лучников остави купата на масата. В тази пауза залата сякаш се взриви. Кой би помислил, че събралият се тук каймак на обществото ще вдигне такава дандания? Аплодисменти, свирене с уста, възторжени викове и ругатни, имаше дори котешко мяукане. Той вдигна ръка и веднага настъпи тишина. Властта на идола вече действа, помисли си той, преди да приключи речта си със сърдечна благодарност към организаторите на ралито и към правителството, фирмите и спортните съюзи, с приятелски поздрав към чуждестранните участници и гости, както и с думи на възхищение по адрес на прелестните дами, почели ни днес с присъствието си.
Не сбърка. Камерите тутакси се извъртяха към дамите, отначало за обща панорама на цялата бляскава компания, а после отделиха „едрово“ мадам Татяна Лунина, Марго Фицджералд и Лучия Кларк, която, естествено, помаха на телевизионните си обожатели и викна в микрофончето: „Хелло, СОС!“ И в това Лучников никога не беше се съмнявал: вълшебната Лучия никога не би пропуснала възможност да изскочи на гребена на събитията.
Сензацията се разрази гръмовно. СОС ще участва в изборите за Дума! Стъписаният врепремиер Кублицки-Пиотух, запъвайки се на всяка дума, довърши процедурата по награждаването. Били Хънт беше вбесен: явно не всичко му бяха превели, но бе разбрал, че изобщо не става дума за автомобили, че е бил въвлечен в някаква глупашка неавтомобилна афера. Затвореното лице на баща му. Свирещият с два пръста
