проникновено, на нея буквално й се стори, че я гледа баща й.
— Нищо по-лесно — каза той. — За мен няма нищо по-лесно, мога да ви отведа, където пожелаете, когато пожелаете, и да ви дам всичко, което пожелаете — във всеки случай пълен комфорт и пълна защита. Но не ми ли се подигравате, лейди?
— Бак, да знаете само в каква каша съм се забъркала.
— Всичко знам.
— Не знаете всичко.
— Всичко, с изключение на Андрей.
— Именно.
Лейди? — питаха избелелите сини очички. Той наистина е влюбен в мен, каза си Таня, хем наистина, в някакъв старомоден стил. Тя го погледна право в очите, като се постара с този поглед да му обясни всичко: вече нищо не я привързва към Андрей, всичко е прегоряло.
— Окей — каза Бакстър. — Къде искате да живеете, Таня?
— В Нова Зеландия.
— Окей — кимна той. — Там има чудесни места и далеч не е толкова скучно, както смятат някои.
— Ами да… именно… в Нова Зеландия… — забърбори Таня, — да, да… Ню Зиланд… там, където не е скучно, както смятат някои…
Започна да я втриса. Покрай масата, до която седяха те над Коктебелската долина, се мярна някаква сянка, деликатно изщрака фотоапарат.
— Таня, стегнете се — промърмори Бакстър. — Не се вълнувайте. Не се тревожете за нищо. Всички снимки ще бъдат унищожени. Ако искате, ще вземем самолета още днес. Ако искате, първо ще заминем за Лондон, за Париж, за Ню Йорк или пък направо за Нова Зеландия… Или през нощта ще отплаваме с „Елис“. Ако искате, тръгнете сама или с моята доверена секретарка мисис Хигинс… С една дума, може старият болт да си е изтъркал резбата, но за себе си аз съм решил твърдо: you are my queen for the rest of my life…103, извинете, Таня, това е от една стара песничка.
— Нима това е истина, Бак? — тя вече бе разбрала, че наистина е спасена, че задънената улица изведнъж се е разтворила и в далечината се е появила блажената Нова Зеландия, но ето че завесите отново се заспускаха. — Не, нищо няма да излезе, Бак. Вашите информатори, разбира се, са ви съобщили за децата ми? Не мога да изоставя децата си, а те никога няма да ги пуснат при мен. Те никога не пускат роднини при невъзвращенците.
— Това не е проблем — каза Бакстър. — Просто ще звънна на Алексей и всичко ще бъде уредено за един ден.
— На кой Алексей? — учуди се Таня.
— Косигин — Бакстър премигна няколко пъти с наивните си очички. — Няма да ми откаже. Много пъти сме ловили риба заедно.
Тя избухна в смях. Колко било просто да живееш на този свят! Фред Бакстър звънва на Алексей Косигин и — няма проблеми! Риболов, голф, зелените склонове на зелената нюландия.
Да вървим, Бак. Да направим още една сензация за тази вечер. Не, на Андрей няма да кажем нищо, няма да му отравяме тържеството. Той ще бъде огорчен от новата сензация, нали ще се отрази върху сензацията СОС, идеята и движението леко ще пострадат. Ще го огорчим по-късно, ще му се обадим по телефона. Откъде? Сега ще решим. Ще му се обадим от морето или след като прекосим морето. Да, да, още днес се махаме от тук, от този Остров, от всичките тези мерзки проблеми, от тези окови, от тази подла абревиатура, мили мой Бак. Аз трябва да свърша само едно нещо. Трябва да се отбия на нос Херсонес в храма „Свети Владимир“ и да запаля там свещ. Ще тръгнем веднага, защото и „те“ смятат да бъдат там сутринта, а не искам да се срещнем.
След пресконференцията, която продължи най-малко два часа, Лучников най-сетне се добра до бутилка шампанско и я пресуши наведнъж, чаша след чаша.
— Хелоу, мистър Марлборо — изведнъж чу зад себе си тих глас и видя до себе си скромната досадница мисис Парели от Амнести Интернешънъл.
— Извинете, мадам… — подзе той и изведнъж се сети: — Кристина!
Не беше лесно да разпознае в тази срамежлива, с ъгловати движения „професорка“ онази разпусната секстерористка, международната курва, скитащата нимфоманка — не бе и мислил по друг начин за нея, ако изобщо някога бе мислил за нея. Тя беше забавен епизод в живота му, а колко такива епизоди бе имало в него! Странно, че веднага се сети за името. Кой знае защо, много отчетливо си спомни гласа, шегата за „Марлборо“ и този лек полски акцент. Изведнъж си спомни всичко с подробности — как бе дошла, битката за полово надмощие и онази чудесна капитулация. Той се усмихна и изведнъж видя, че тя се изчервява, облива се в мъчителна червенина, от шията до ушите, и дори капчица пот се отронва от челото й.
— Не е лесно да ви познае човек, бейби — каза той присмехулно. — Хубава гатанка ми зададохте, бейби. Кой ли, викам си, ме хипнотизира цяла вечер? Признавам, дори си помислих — дали не е някоя терористка? Смайващи промени, бейби. Напълно сте променили стила си. Ново направление в Уименслиб? Или с това е приключено, бейби? Амнести е новата ви играчка? Сигурно сте от заможно семейство? Прощавайте, бейби, за тази градушка от въпроси — стар репортерски навик, бейби. Дори се изчервихте, бейби, просто съм смаян. Изчервяване от свян — това е нещо ново. Класика, така ли? Завръщане към класиката?
— Ако знаехте, Андрей, колко се радвам, че ви виждам — много тихо продума тя, протегна ръка и едва-едва, с връхчетата на пръстите си докосна лакътя му.
Виж ти, виж ти, помисли си той, какъв ток ме удря от нея. Да не би да е влюбена? Хем наистина — влюбена е в мен. Фантастика, тя е сътворила от мен романтичен образ, помисли си Андрей. Не, човек не може да разбере тези женоря, колкото и да се занимава с тях.
Огледа се наоколо — Таня я нямаше никъде. Тогава каза на Кристина, че е гладен като вълк и може би тя ще сподели с него нощната му трапеза. Ще й харесат ли печени „скампи“ с шампанско „Нова светлина“? Окей, той помоли стария Хуа да им сервира маса в южната галерия, от която имаше стълбище право към куличката.
Седяха двамата над затихващата долина, в дъното на която в този предутринен час като въглени в клада изстиваше гуляйджийският Коктебел. Из цялата „Каховка“ обаче още се мяркаха сенки: солидните гости се бяха разотишли. Беше настъпило времето на младежта. На полянката под скалата танцуваха няколко двойки: в светлината на ниските, сплескани над тревата фенери се виждаха подскачащи нозе, мракът скриваше всичко, което беше над коленете.
По време на тази нощна гощавка изведнъж се разкри доста важно обстоятелство. Оказа се, че Антон и приятелката на Кристина — Памела, са се венчали още тогава, през пролетта, че Памела е забременяла и следователно шампионът на „Антика ралито“ скоро ще стане дядо.
Ето това се казва работа, подхвърли Лучников, всичко наведнъж, макар че не си даваше ясна сметка — какво наведнъж. Оказа се също, че и за Кристина тези месеци не бяха минали безплодно: макар че не забременяла, у нея се родило ново съзнание. Проумяла безцелността на младежките си лутания — и на лефтизма104, и на феминизма — и сега решила да се посвети на репресираните заради убеждения по целия свят. Тази промяна стана не без вашето влияние, мистър Марлборо. Извинявай, Кристина, но аз имам само косвено отношение към репресираните заради убеждения, в смисъл, че участта на чилийците или аржентинците — признавам си засрамено — ми е някак чужда. Руските затворници — това ме тревожи мен. Уви, ние изобщо сме затънали само в своите, руски проблеми, а те са толкова много… уви…
— Обаче всичко започна от руснаците — печално призна Кристина (не можеше да я познае човек): — по-точно, от руснак, от вас, Андрей. Мислех за вас… Може би са виновни славянските ми гени… сантименталност… като помисли човек, уж little sexual affair105, но аз не можах да ви забравя… и в Щатите започнах да ви изучавам… да, да… вникнах във вашата идея… останах поразена от нейната жертвеност… Професорите ми от Харвард казваха, че това бил типичен руски садомазохизъм, но аз имам чувството, че е нещо по-дълбоко, по-важно… може би това е свързано с религията… не знам… във всеки случай моят безпътен и глупав живот ми се видя отвратителен и тогава дадох половината си пари на Амнести Интернешънъл и започнах да работя за тях… Ако искате, вярвайте, ако не искате, недейте, но след вас не съм имала нито един мъж.
