гледаше не телевизора, а през прозореца, където зад хълмовете на Библейската долина изстиваше залезът.
После всички си тръгнаха и Андрей за пръв път остана насаме с Таня в своята „куличка“, за пръв път с нея в дома на баща си. Няколко минути мълчаха, усещайки как между тях се разширява някаква зона на пустота и мрак.
— Таня — повика я най-сетне Андрей. — Можеш ли да ми дадеш сега?
Гласът му леко трепереше. Случва се нещо особено, помисли си Таня, но не се помъчи да вникне по- дълбоко в това особено нещо. В сумрачната стая с плуващи по стената последни отблясъци от залеза й се стори, че сега той излъчва такъв мощен зов, какъвто не е познавала никога преди. Не се извърна към него веднага, но тялото й откликна моментално и тя цялата се разтвори. Развърза презрамките на раменете си, роклята, нещо като туника, се свлече на пода. Свали пликчетата и сутиена. Приближи се до лежащия на килима мъж, който сякаш целият трепереше, чиито очи светеха, който издаваше жални кудкудякащи звуци. Какво така кудкудяка, помисли си тя, отпускайки се до него на лакти и колене, може би така плаче? Тя потреперваше от толкова познатата й от предишния живот смесица на мерзост и въжделение. Той влезе в нея и тя за пръв път се почувства така с Андрей — той сякаш веднага я запълни цялата, от слабините до гърдите, стори й се, че в този момент стана необикновен, огромен, всеки път стъписващ, като „мъжленцето“.
— Е, значи ме спаси, спаси ли ме, спаси ли ме, спаси ли ме? — питаше той, стиснал бедрата й в длани.
Тя мълчеше и се стараеше да не застене, хапейки устни. Гад, мислеше си, жалък сополив парцал, фалшив супермен, мислеше си, и леко се поклащаше в такт с неговите движения.
— Значи изпълни задачата? — питаше той, хленчейки, мокър от сълзи и пот, и я разкъсваше с невероятно странна мощ отвътре. — Изпълни задачата, която са ти дали господарите ти? Опази ценен за Русия кадър? Защо мълчиш, курво? Тебе питам, хайде, отговаряй… Таня, Танечка, отговаряй…
— Не мога да говоря — изхриптя тя, чувствайки, че още миг — и ще дойде изпразването.
— Всичко това обаче се бавеше, той нарочно проточваше всичко това. Мократа му ръка, която докосваше зърната й, беше слаба, но вътре мърдаше нажежен маркуч и тя не издържа — застена.
— Не можем да говорим, а? — мърмореше той, давейки се в сълзи. — Пазим професионалната тайна, другарко сътрудник? Ама да спасяваш живот можеш, можеш, нали? Защо спаси мене, а не спаси Володечка, гадино, dirty cunt99, курво наемна…
И тогава започна на тласъци да изхвърля в нея всичко, което имаше в себе си, цялата натрупала се у него нищожност, слабост и страх, и тя отговаряше на този могъщ фонтан със свои взривове на омерзително съжаление и защита.
Няколко минути лежаха един до друг на килима, без да си продумат.
— Извинявай — смотолеви той най-сетне. — Вече след финиша един доброжелател ми подхвърли пълната информация за тебе. Извинявай, Таня… — той се пресегна и докосна гръдта й.
Тя ужасена се дръпна и просъска:
— Нищожество…
Тогава той стана и отвори вратата към банята. Ивицата светлина пресече крака й, тя го отдръпна.
— Твоята стая е наляво по галерията — каза той. — Там има и баня. Не се мотай, след половин час започва приемът. Хайде престани, Танка. Права си, някаква гадост се изля от мен, но прости ми, прости ми — изведнъж тя с ужас усети, че той се усмихва, усмихва се излеко, както преди, сякаш нищо не се бе случило, сякаш не бе прегазил току-що трупа на приятеля си, сякаш не бе излял в нея, като в леген, някаква своя страхлива слуз.
— После ще си поговорим и ще изясним нещата. Хайде, Танка, хайде, ставай! — предишният снизходително — победен тон.
— Не съм ти Танка — изхриптя тя, без да помръдне.
Той затвори след себе си вратата към банята. Зашуртя вода.
Известно време тя лежа, без да помръдне. Струваше й се, че животът й изтича от нея, че мълниеносно измършавява, че щръкват всичките й кости, злобата и отвращението си отиваха заедно с живота, заедно с прелестта, която по-рано понякога изненадваше и самата нея, всичко изтичаше и единствено тъга, тежка и тревожна, изпълваше сърцето й. Тя разбираше, че това е последната й среща с Андрей, че зад тази врата вече нищо не е останало за тях двамата.
После стана, събра всичко свое — роклите и чантите, пътьом зърна образа си в огледалото, равнодушно си помисли, че още има прелест в нея, и отиде там, където й бе казал — по галерията наляво, в своята стая — да се измие и да се подготви за тържеството. В края на коридора видя силует на младо момиче с тъмен пуловер. Момичето седеше на перилата, подпряно на един стълб, и пушеше. Не обърна никакво внимание на Таня.
Тези приеми в чест на „Антика ралито“ в дома на предводителя на дворянството на феодосийска губерния отдавна вече бяха традиция. Освен участниците в състезанието на тях обикновено присъстваха членовете на Временното правителство и видни вревакуанти, ръководството на Клуба на Белия воин, дипломати от уж несъществуващи посолства, крупни индустриалци, военачалници от форсиза, лидери на национални и религиозни общности, в частност представители на ханския двор, депутати, видни граждани — всички смятаха, че е чест да получат покана за дома на Лучников-старши, но не се смяташе за недопустимо и да дойдеш без покана: огромното дивно имение на стръмния склон на Сюрю Кая беше отворено за всички през цялата нощ. С една дума, ставаше голяма блъсканица, същинска Ходинка100.
Колкото до „врепремиера“ Кублицки-Пиотух, той бе пристигнал в „Каховка“ тайно още рано сутринта, за да си поговори поверително с Арсений Николаевич. Навремето Кублицки-Пиотух бе слушал лекциите на Арсений Николаевич по история на Русия, беше един от любимите му ученици, впоследствие надмина учителя си и стана изтъкнат изследовател на ранното руско християнство. Съдбата го направи премиер, без той изобщо да го бе желал, поради някакви между- и вътрешнопартийни интриги. След като се озова на върха обаче, скромният, интелигентен и беден Кублицки-Пиотух сметна този обрат на съдбата за решаващ и изключително важен за него, повярва в своето избраничество и започна да изпълнява дълга си най- съвестно, макар че от време на време, а напоследък все по-често изпадаше в стъписващо объркване.
„Врепремиерът“ завари своя учител да прави сутрешната си гимнастика. Слугата го заведе в парка и му каза да вдигне глава по-високо. Когато я вдигна, държавникът видя в прозрачния коктебелски въздух сухата фигура на стария Лучников, който се катереше по въже към върха на отвесна скала. Докато гледаше отдолу това изкачване и последвалото слизане, Кублицки-Пиотух все повече се изпълваше с увереност, че е дошъл на точното място, че старият Лучников е уникален и както и него, Кублицки-Пиотух, Господ го е избрал за велико дело, а когато научи, че Арсений Николаевич използва алпинизма като средство за борба срещу спохождащите го световъртежи, окончателно се увери в това. Арсений Николаевич пък, като забеляза още отгоре, от скалата, фигурата на премиера долу, разбра, че отново историята е дошла да го призове, тръбата свири за херолдите, и се преизпълни отначало с тъга, а после с решимост да „отстреля“ от себе си всичките тези исторически призиви. Цял ден бяга от Витя, както наричаше главата на правителството, като се оправдаваше със заетостта си, с подготовката за приема, а Кублицки-Пиотух цял ден се разхожда из парка под скалистия профил на Пушкин или седя в шезлонга, наблюдавайки морето, мислейки, че в това днешно съзерцание може би се крие някакъв духовен, но способен да премине в политически изход от поредното объркване. Докато страната от сутринта до вечерта благополучно се оправяше без ръководство.
На здрачаване пристигна секретарят на премиера, донесе тъмносиния му костюм „Пиер Карден“ с ордена „Владимир“ в петлицата. След като се облече, Кублицки-Пиотух започна да наблюдава през прозореца на кабинета на Лучников пристигането на разкошните мерцедеси, ролс-ройсове, линкълни и русо-балти и отново да се изпълва със своето историческо объркване, което, естествено, достигна върха си с пристигането на колата на съветския ИПИ, един брониран ЗИЛ.
Преди церемонията по награждаването помълчаха една минута в памет на загиналия граф Новосилцев, достоен гражданин и истинска гордост за „спорта на Русия“, както го нарече врепремиерът. След като употреби тази дръзка формулировка, Кублицки-Пиотух хвърли поглед към съветските другари. Месестото лице на директора на Института по изучаването не изразяваше нищо. Току-що пристигналият тайнствен
