Какво означава „засега“? Може би той все пак ще има „значителна“ притегателна сила за масите в Япония?
… Враговете толкова здраво са се укрепили в списанието, че публикуват на страниците му реакционни статии от японския печат. В чии интереси действа главният му редактор Г. Войтински? Почти няма брой без вражеска контрабанда.
Разобличените врагове на народа, заемащи ръководни постове в Академията на селскостопанските науки и в „Главзерно“ на Народния комисариат на земеделието на СССР, доста са се потрудили, за да объркат нещата със зърното. И ще бъде непростимо нехайство да се смята, че след разобличаването им на фронта на растениевъдството всичко е благополучно. Без съмнение корените на вредителството са останали.
Испански деца пристигнаха в Ленинград. Към плаващия приемен маяк се приближи параходът „Кооперация“. На борда му има над шестстотин деца на героични борци от Астурия, Билбао и Сантарен. След няколко часа пристигна параходът „Феликс Дзержински“. Той докара още няколкостотин деца. Звучат звънки детски гласове: „Вива Русия! Вива Сталин!“
По данни на Башкирския областен комитет комунистите от републиката са изгубили 377 партийни билета от новия образец. От това се възползват враговете на народа, шпионите и диверсантите. Немалко партийни билети са попаднали в ръцете на врага.
Общодонецки конгрес на стахановците и ударниците миньори. В речта си другарят Никита Изотов каза: „Да се изкоренят вредителите докрай!“
Писателят Всеволод Вишневски води репортаж от предизборно събрание на текстилните работници. Всички произнасят едно име — Сталин. Почти всеки оратор горещо и едновременно дълбоко интимно говори за личното си отношение към Сталин. От името на трудещите се, издигнали кандидатурата на Сталин за Върховния съвет на СССР, текстилният работник Зверев каза: „Другарят Сталин вниква във всички дреболии, във всички подробности на бита, работата и заплащането на работниците. А колко подобрения направи другарят Сталин в работата на текстилците!“
Четири хиляди ръце в общ порив се вдигат за кандидатурата на другаря Сталин.
Той не можеше да си представи, че толкова бързо пак ще се окаже там, където беше царувал, и дори ще разпознава някои неща. В онзи все още недалечен момент, когато Горки с неговия уютен малък дворец и парка бе започнал стремително да отлита надалеч, Улянов беше уверен, че ще потъне в преизподнята, макар да изглеждаше, че Горки е долу, а той се носи нагоре. Преизподнята, преизподнята, това бе единствената дума, останала му от някога не бедния му речник. Преизподнята, скоро цялата тази глупост като посоките нагоре-надолу, наляво-надясно изчезна и пред него действително започна да се отваря преизподнята. С някаква своя част още осъзнаваше: нещо някога преди е било — кафе и горещи кифлички например, нещо някъде го имаше и сега — равно възторжено музикално, вече недостъпно, но разбираше, че още миг и повече никога нищо никъде нямаше да има, освен преизподнята. Наистина в този момент най- малко мислеше, че е заслужил тази си участ, да речем, с жестокост или вероломство, тъй като понятия като „наказание“ бяха изчезнали и дори любимите теми като „Как да реорганизираме Рабкрин“74, тоест което му се мяркаше почти до самия край, бе погълнато от приближаващата се преизподня. Неочаквано нещо го дръпна, сякаш се беше включила някаква спирачка, нещо като парашутче, и преизподнята с нейната неумолимост, с превръщането на пялата уляновска същност в същност на мъката неочаквано спря и се заотдалечава. Улянов с парашутчето започна бавно снижаване или носене във въздуха, преминавайки през огромните пространства, в които дори се мяркаха късчета от „Работническо-селската инспекция“, нещо повече — разхвърляни ноти от онази „нечовешка музика“, принудила го веднъж за миг да забрави за призванието на революционера.
Пак почувства присъствието на въздух и отмерената влага в него в дупката сред мърдането на нему подобни, пухкави и дребни. Надникна изпод маминия корем и се зашемети от земните миризми. Кора, мамините секрети, лек дим, гниещи костилки, листа, пъпки, мравки, червейчета, силно опиянение от съхнещата земя, всичко още неведомо, неопознато, но бъдещо, онова, което неочаквано го бе накарало радостно да изписука и леко да подскочи с някакъв умопомрачителен далечен подскок с хихикане, с пъхнати зад ръкавните извивки на жилетката пръсти: е-хе-хе, скъпи мои!
Той бързо растеше и към средата на тридесетте някои наблюдателни познавачи на природата в Серебряни Бор можеха да различат сред многобройните катерички изключително едър самец, толкова едър, че езикът някак си не се обръщаше да го наречеш с женското катеричка, а по-скоро — „катерик“.
Трябва да се отбележи, че и в този си вид Улянов беше всепризнат авторитет сред себеподобните. Естествено сега не притежаваше хипнотичните качества на интелекта си, затова пък поради неведомите игри на природата бе придобил феноменални качества на възпроизводител. Точно на това се отдаваше. Така усещаше предназначението си. Още с първите проблясъци на зората и до последните светлинки на залеза летеше по стволовете на боровете, правеше страхотни скокове от клон на клон, носеше се по опадалите слегнали се иглички, по пътеките, по покривите и оградите на вилите, преследвайки пухкавоопашатите си съблазнителки, които само чакаха да бъдат настигнати и затова тичаха с всичка сила. Като ги настигнеше, ги подлагаше на великолепно съвкупяване.
Единствено нощем си позволяваше да си почине, да се полюлее, дремейки, на сигурен боров клон, усещайки се в уют и безопасност сред играта на сенките и лунната светлина. Понякога, впрочем все по- рядко, го навестяваха някакви озарения от нищото — сред тях най-често възникваха стени със зъбци с формата на лястовичи опашки, но той ги прогонваше с движение на мощната си опашка.
Самците от стадото в Серебряни Бор безпрекословно признаваха водачеството му, но не се събираха около него, както в предишния живот, а напротив, стараеха се да се държат на разстояние, плахо обикаляйки в периферията на неговия безброен харем. С великодушието на силния той не обръщаше внимание на плахите, а с малцината, които се осмеляваха да му отправят дори и най-малко предизвикателство, се разправяше незабавно — издебваше ги, хвърляше се върху тях и с мигновено захапване на гърлото им прекъсваше живота. В тези победи му се привиждаше нещо от предишното.
Впрочем за изминалите няколко години бе станал по-спокоен, след като беше оплодил няколко поколения приятелки, тоест и своите дъщери, и внучки, и правнучки. Появяваше му се усещането за известна хармония и дори си позволяваше да задържа редките озарения от онова, сега вече почти непроницаемо минало, като понякога си задаваше и въпроса — дали зад зъбчатите стени не се крие някой орех?
Веднъж на свечеряване, почивайки след поредното любовно преживяване на горния етаж на могъщ бор, погледна надолу и видя жена, която седеше на пейката в печален размисъл. И преди беше забелязвал тази човешка самка, преливаща главно в светлите цветове на спектъра. Тогава тя не бе така тиха, напротив, говореше високо, често се смееше, шумно се караше, водеше любовни игри главно с един и същ мъж. Сега беше тъжна, разсеяна, скърбяща, спектърът й бе помътнял и вечно съпровождащият я мирис на цветя бе поувехнал. Можеше ли да си я представи така, седяща сред гората в самота? Нещо нечувано внезапно посети Улянов: „С такава жена не бих допуснал разкол в партията, не бих паднал до диктатура…“
Спусна се долу, скочи на пейката и застана в коронната си поза, гледайки жената. Тя усети присъствието му, вдигна глава и се обърна.
„Боже, колко е голям! — произнесе Вероника и се засмя почти както преди. — На пионерите трябва да те показват, дядо Ленин!“
Внимателно протегна ръка към забележителния „катерик“. Улянов не отскочи. Виждаше над себе си меко, пулсиращо в меланхоличен ритъм ручейче. Не би било никак трудно с мигновен скок да го прехапе. Ръката се отпусна върху главата му и мина по гърба му. „Не се страхува — учуди се Вероника. — Хайде с
