центъра на групата, в светлосив кител и високи ботуши от шевро, стоеше Сталин. Ръкопляскаше на всички и на всеки поотделно, а някои от депутатите задържаше, за да им каже и да чуе няколко думи.
Градов се изкачваше заедно с млад авиоконструктор, когото беше срещнал във вестибюла. Познаваха се от Дома на учените, за него говореха като за гений на аеродинамиката, освен това някога май беше ухажвал Нина. За разлика от гостите от слънчев Узбекистан конструкторът неясно защо непрекъснато си поглеждаше часовника и все говореше на Борис Никитич нещо за перспективите за ракетно сондиране в горните слоеве на атмосферата. Градов не го слушаше, а наблюдаваше как с всяка крачка се приближават матово проблясващите, с безупречен черен цвят ботуши. С вътрешно потреперване си спомни тези крака без ботуши, своята ужасна тайна. Тя беше толкова дълбока и смрадлива, че би бил щастлив веднъж завинаги да я забрави.
— Йосиф Висарионович, изкачва се знаменитият хирург професор Градов — без да спира меко да ръкопляска, каза Молотов. Всички стари другари на Сталин пред хората вече се обръщаха към него на име и бащино, докато той ги наричаше както преди — Вячеслав, Клим…
— Кой е? Младият или старият? — присви очи Сталин.
Коба се преструва, помисли си Молотов. Много добре познава и двамата.
Ами ти защо се преструваш, Скрябин? — помисли си Сталин. — Нали много добре знаеш, че познавам Градов.
— Възрастният, с трите ордена — отвърна Молотов.
Сталин му хвърли насмешлив поглед:
— Запознай ме, Вячеслав!
Да, Сталин познаваше Градов, но нямаше ни най-малко желание да издава държавна тайна дори пред малцината, които я знаеха, по-специално пред Молотов.
Преди три месеца на близката вила в Кунцево посред нощ генералният секретар се гърчеше в конвулсии. Мярна му се дори мисълта — дали пък не умирам? Не го беше страх за себе си, а за делото. Историята не можеше да се спре, но можеше да се забави, и то задълго: не всяка година се появяваха такива последователни и упорити вождове, хора с колосален кръгозор като този мъченик на конвулсиите, бедното момче Coco; мислите му вече леко се объркваха. Конвулсиите не се бяха появили от само себе си. Всичко започна от голям банкет в чест на покорителите на Арктика, където май беше похапнал твърде много. Оттам отидоха на вилата на новоназначения народен комисар на вътрешните работи, земляка Лаврентий. Там в по-интимен кръг пиха много и танцуваха с приятелки. Нямаше обаче позиви за голяма нужда, а пак му се бе отворил апетит. Призори Берия сервира такава маса с кавказки деликатеси, че Сталин не можа да се удържи от ново преяждане. Комбинацията от орехово сациви и карски шишчета със сос ткемали винаги предизвикваше запек, но преди Сталин успяваше да се справи с тази досадна „дамска“ болест, както казваха някога в семинарията, без странична помощ, по дядовия начин, с помощта на двата пръста. Този път обаче дядовият начин не помагаше. Минаваха ден след ден, но не носеха облекчение. Сталин ставаше все по-тежък, все по-мрачен, на заседанията на правителството изпадаше в ярост, настояваше за незабавно очистване на страната от всички врагове на народа! Не се решаваше да каже на постоянно дежурещите около него лекари от НКВД какво го измъчва: нямаше никакво желание да произнася пред тези магарета думата „запек“, да поставя вожда на трудещите се в „дамско“ положение. Лекарите пък на свой ред трепереха от страх да направят такова позорно предположение по адрес на вожда. Ден след ден Сталин геройски се бореше със стоварилото му се изпитание. Усамотяваше се в личните си стаи, до които никой нямаше достъп, с часове седеше на гърнето, преглеждаше стари вестници със статии на вече арестувани другари по оръжие, убеждаваше се в правотата си — правилно са арестувани другарите! — и чакаше блажения миг. Но той не идваше. Струваше му се, че коремът му е вместилище на олово, или по- точно, на масивно парче олово. Главата му започваше да се замотава, мяркаха му се някакви мисли за майка му, а това твърдо говореше за обърканост, оловото вече стигаше почти до гърлото му. Да го бяха разделили на по девет грама и като рояк да ги изстрелят по света, тоест няма съмнение, другари, че си имаме работа с явни признаци на оловно отравяне, за което често предупреждаваха болшевиките. Точно в такъв момент отвори вратата, изкрещя: „Лекар!“, и рухна на дивана. Притичаха лекарите от НКВД:
— Какво ви е, другарю Сталин?
— Оловно отравяне — бе отговорът.
Лекарите безцелно се засуетиха. Единият от тях търкаляше в дланта си две хапчета слабително.
— Може би да дадем… това? — питаше той другия.
— Какво е?
— Ами знаете какво е!
— Добре, давайте го, давайте го, че…
Тези хапчета може би биха подействали, ако Сталин ги бе получил преди четири-пет дена, но сега само предизвикаха пристъпи на мъчителни конвулсии. Някаква течност изтичаше на капки, но оловната стена бе непробиваема. Веднъж насред такава конвулсия Сталин изригна името на Градов: „Докарайте Градов, мерзавци! Истински лекар, професор Градов!“ Бе запомнил името му още от двадесетте, още преди онова важно партийно мероприятие, в което Градов отчасти бе участвал. Сталин знаеше за знаменития московски професор и някъде тайничко винаги пазеше за себе си хубавото, същинско руско име — не като всякакви вовси-шмовси, — като име на лечител, на истински лекар. Оттогава животът постоянно се усложняваше и класовата борба се ожесточаваше, с хората се случваха различни неща, всичко не можеше да проследи, но ето че в съдбовния миг на конвулсиите името неочаквано изскочи от скривалището: Градов! Градов!
Борис Никитич се връщаше след операция вкъщи в страшна пронизваща нощ, в този мразовит кънтящ час на вещиците, когато на Хорошевско шосе колата му беше засечена от два чекистки автомобила. Веднага разбра, че не е обикновен арест, а нещо по-сериозно. Старшият в групата го покани с метален глас:
— Минете в нашата кола, професоре. Работата е от най-висша държавна важност. — В колата със същия тон, който изключваше всякаква възможност за диалог, добави: — Имайте предвид, че секретността е стопроцентова. За най-малкото разгласяване ще носите отговорност в най-строга форма.
Видя пациента, тоест Сталин, да лежи на дивана в кабинета. Зашеметяваща смрад. Беше в полусъзнание и нещо мърмореше на грузински. Никой не се решаваше да се приближи до него, дори да разкопчае китела му. Лекарите на НКВД трепереха в ъгъла.
— Съблечете болния! — незабавно изкомандва Градов и сам започна да разкопчава копчетата на китела. Охраната бързо задърпа ботушите от краката на вожда. — Сваляйте панталона! — Плъзна се командирският панталон. Учудващо беше ниското качество на долните гащи. — Марля! Памук! Топла вода! Мушама! Някакъв съд! — продължаваше да командва професорът, след което се обърна към хората от НКВД: — Доктори, приближете се!
Не без интерес гледаше двамата медици от невидимия фронт. Не изглеждаше да са свикнали да лекуват, май бяха практикували повече в други неща.
— Анамнеза! — изкомандва.
Лекарите се объркаха, забърбориха нещо:
— Пълна липса на перисталтика… стеноза на червата… не се решихме преди вас, професоре, да вземем мерки… картината не е типична… другарят Сталин не ни потърси…
— Сваляйте и гащите! — кресна Борис Никитич към охраната. Сега голият Сталин лежеше пред него. Палпира корема му, който под слоя мазнини беше като камък. Точно в този момент започна поредната конвулсия. По мушамата под Сталин потече оскъдна течност. Отделно от цялото тяло танцуваше шестият пръст на дясното му стъпало. Градов откъсна поглед от това рядко явление и погледна болния в лицето. Иззад белезите от едра шарка и бръчките го гледаха осмислени от мъката очи. Сталин изхриптя:
— Помогни ми, кацо, и искай каквото пожелаеш.
— Колко дни не сте ходили по голяма нужда, другарю Сталин? — меко попита Борис Никитич. Знаеше, че самият звук на гласа му оказва благотворно въздействие върху болните. Ето, че и Сталин въздъхна с явна надежда.
— Десет дни — простена той, — а може би и повече… две седмици, а?
— Сега ще ви помогнем, другарю Сталин, потърпете още малко. — Градов одобрително потупа Сталин по ръката с усещането, че пред него вече не е „вождът на народите“, а пациент. Би потупал така по ръката
