отпускаше ръка върху главата на Питагор и произнасяше безсмисленото: „Така, така, Питагор, така“. Кучето го гледаше с влюбен, но все пак недоумяващ поглед: при целия си ум не можеше да проумее докрай какво се случва вкъщи.
Работата нощем винаги беше вдъхновявала Градов. Помощта, оказана през нощта, беше двойно по- благородна. Нощният пациент, кой знае защо, му беше особено скъп който и да бе той, въпреки че сред нощните пациенти сега се сблъскваше със странни случаи. Единият например неотдавна накара професора да изпадне в дълбока обърканост, в мъчителни размисли — както практически, така и философски, впрочем… впрочем нека по-късно да разкажем за тези размисли, а засега ще повторим, че откъм професионалната му страна животът на Борис Никитич Градов не се беше променил.
Друго нещо бе общественият живот на именития деец на съветската медицина. Преди се налагаше да се спасява от покани в президиуми, от разговори с журналисти, от приемане на чуждестранни делегации на приятели на Съветския съюз. Сега сякаш го бяха изключили, като зловещият признак бе отстраняването му от така наречения обществен, изцяло фалшив и идиотски съветски живот. Имаше и други признаци на сгъстяващи се облаци — преди всичко погледите на сътрудниците в института, в клиниката, в лабораторията. Все по-често улавяше насочени към себе си крадливо — любопитни погледчета — как така, още сте тук, а не там?, — често забелязваше липсата на поглед, отместване на очите, бързо съсредоточаване върху друг предмет, притворени от внезапно хрумнала мисъл очи какво да се прави, хората наоколо бяха учени, замислени. Понякога забелязваше погледи, изпълнени с мълчалива симпатия, които също бързо се изплъзваха, той си ги наричаше „плашливи газели“.
Това постоянно усещане за сгъстяващи се облаци измъчи Борис Никитич. Чувстваше се в клопка. Ако беше сам, би отправил предизвикателство — щеше да се откаже от всички чинове и постове и да замине на село, в селска болница или дори в Средна Азия, в планински аул. Уви, не можеше да си го позволи: щеше да пострада не само той, а да си изпатят всички, които зависеха от него, любимото му семейство, а и натиканите в занданите нямаше да спечелят от това.
Един от пациентите му от Кремльовка70 го бе посъветвал да напише прочувствено писмо до най-високо място и дори му даде да разбере, че ще следи как се движи то. Борис Никитич възприе съвета, залови се упорито със съставянето на текста, мъчи се, задрасква в търсене на по-убедителни, верноподанически, но същевременно достойни фрази, мислеше дори да привлече на помощ професионална литераторка, тоест поетесата Нина Градова, но неочаквано откри, че този пациент, неговият доброжелател, току-що е изчезнал, пропаднал е катастрофално под повърхността на живота и тя след него веднага се бе затворила.
Така всичко продължаваше в ужас и вцепенение, с предпазливи стъпки и приглушени фрази, когато веднъж в неговия клиничен кабинет зазвъня телефонът и женски глас като звънтящи фанфари от разтърсващ цялото същество ентусиазъм произнесе:
— Борис Никитич, скъпи професор Градов, обаждаме ви се от Краснопресненския районен комитет на партията! Току-що текстилните работници от Красная Пресня предложиха кандидатурата ви за депутат във Върховния съвет! Искаме да знаем съгласен ли сте да бъдете посочен за кандидат за най-висшия орган на властта в нашата страна, да представлявате в него чудесната ни медицинска наука?
— Извинете, но това ми звучи както някаква неуместна шега — измърмори Градов.
Гласът се разсмя ласкаво и радушно, направо в стила на филма „Волга, Волга“. Ама че разсеян професор, откъснал се от живота мъдрец. Не знае, че из цялата страна се провежда кампания за издигане на кандидати!
— Каква ти шега, скъпи професоре, сега идваме при вас — от районния комитет и от районния изпълнителен комитет, и тъкачки, и журналисти. Та това събитие е толкова радостно и уникално — тъкачките предлагат професора по медицина!
Градов хвърли слушалката, закрачи бясно из кабинета, едва не заръмжа. Страна на идиоти! Хвърлят децата в затвора, а бащата го избират във Върховния съвет! Да се спасява! Без да си дава сметка какво се случва, нахлузваше палтото си — в къщи, в къщи! Единственият му инстинкт все още работеше и го караше да бърза към родния покрив, но на вратата вече чукаше секретарят на партийния комитет, същинско нищожество, сбор от низки емоции, който през цялото време го беше гледал като настръхнал глиган, а сега се разплуваше като яйце в тиган.
— Борис Никитич, скъпи, каква чест за целия институт!
Денят премина в немислима, наистина абсурдна въртележка.
Притичаха „плахите газели“, а в очите им възторг и обожание: значи всичко е преминало, вече е в историята? Любопитстващите също напираха, в погледите им се четеше въпрос: значеше ли това, че щяха да освободят и синовете на Градов? Домъкнаха се и журналисти от „Московская правда“, „Медицинская газета“, „Известия“, нахлуха с моливчетата си. Как реагирахте на тази поразителна новина, другарю професор? Пъхнал се в креслото и не мърдайки от него, мърмореше в отговор: „Много съм поласкан, но едва ли съм достоен за такава чест…“ Всички възхитено се смееха: вижте какъв темерут, истински човек на науката!
Първата изненада премина, замисли се за неочакваното издигане, което без съмнение беше изкомандвано отгоре, от много високи върхове, и все повече го обхващаше мрачно чувство: нещата бяха забъркани с говна. Три пъти да помислиш, преди да поемеш този спасителен пояс. Вечерта Мери реагира съвсем еднозначно на новината:
— Нима ще отидеш при тези дебили, Бо?! Нима ще вземеш участие в комедията с изборите?! Ще дадеш името си на палачите?!
Нищо не отговори и се прибра в спалнята, като затръшваше по пътя си всички съществуващи врати. Навън го чакаше кола, за да го откара на събрание на възторжените текстилни работници. Напусна спалнята парадно облечен: тъмносин костюм, вратовръзка на райета, безупречен джентълмен, ако не бяха трите големи варварски ордена на гърдите му.
— Някои могат да си позволят гневни риторични възгласи, но аз не — каза той както винаги в момент на караници, като се обръщаше към бюста на Хипократ. — За разлика от някои безотговорни и лекомислени хора не мога да отхвърля този унизителен позор. Налага ми се мисля за тези, които са в беда, и за семействата, които може би бих могъл да спася с позора си. Налага ми се да мисля за института и за учениците си! — С умерена ярост вдигна юмрук, погледна къде е най-добре да удари и прасна масата за хранене, която яко затрепери, след това викна: — В края на краищата за болните, дявол да го вземе! — и излезе.
В последния момент преди да затръшне вратата, забеляза, че Агаша се кръсти и Мери след нея. И двете са доволни, помисли си той. Много доволни, ако не и щастливи. Макар и временно, но катастрофата бе отминала, опората нямаше да рухне.
„Стана по-добре да се живее, стана по-весело да се живее!“ — гласеше късото изречение, или по-точно твърдение, а може би по-скоро точно наблюдение, изписано с огромни червени букви по прозорците на Централната поща и обградено с електрически крушки. Следваше името на внимателния наблюдател — И. Сталин, и неговият гигантски портрет. Точно на него се приписваше всичко — подобряването и по- нататъшното повеселяване на живота. Това се отнасяше особено за витрините на магазините на улица „Горки“. Както пишеха във вестниците: „Има с какво да се похвалят московските гастрономи в тези предновогодишни дни!“ И гирлянди колбаси, и пити кашкавал, пирамиди консерви аншоа, щедри купчини бонбони, обвити със сребро гърла на бутилки като парад на императорски кирасири. Затова и човешката руменина по-живо се мяркаше сред падащия сняг, и смехът беше станал някак по-вкусен, и очичките изглеждаха по-бойки. „На световните конкурси от всички най-добре звучат съветските цигулки, от всички най-ярко блестят усмивките на съветските весели момичета…“
Уви, в нашето семейство все още бяха останали изроди, които не се радваха на нищо. Трима такива вървяха нагоре по главната магистрала на столицата, двама прилични на външен вид мъже и една дори привлекателна жена. И тримата пушеха в движение — това е то интелигенцията. Бяха Сава Китайгородски, Нина Градова и старият й приятел от тифлиските времена, художникът Сандро Певзнер.
Току-що бе пристигнал иззад планините и веднага се отби при Нина, която толкова години беше мечтал да види, а споменът за нея не се бе замъглил нито с вино, нито с романи, нито с живопис. Много се вълнуваше как ще го посрещнат омъжената Нина и нейният съпруг лекар, но те го посрещнаха прекрасно, едва ли не сърдечно, веднага му показаха, че е „свой“, тоест човек от техния кръг, на когото вярват и от
