Писателите обаче с редки изключения не виждат същността, а наближаваха страшни събития. Без никакво съмнение двата режима, независимо че сега взаимно се проклинат, в най-близко време щяха да се сближат. А след още някое време щяха да ударят Запада. Германската индустрия и руските ресурси — атлантическата цивилизация нямаше да издържи подобен удар. В света щеше да се установи режим, в който нямаше да има нито леви, нито десни либерали. С думата „либерал“ гестаповците и чекистите щяха да си бършат задниците.
За какъв дявол пристигнах тук, нима всичкото това не го знаех и без да пътувам до Москва? За какъв дявол непрекъснато се мъкна в тази страна? Какво ме привлича? Дори любовница нямам тук. Жените хукват да бягат веднага щом разберат, че съм американец. Чистките, разстрелите и лагерите като че ли вече са убили всичко живо тук. И дърветата изглеждат наплашени до крайност. Преди все още можеше да се поговори с някого на улицата, можеше отчасти да се разчита на преводача. Сега преводачите на ВОКС всяка минута са под немигащото око на ЧК. Обикновените хора не могат да скрият, че смятат тези преводачи за действащи офицери от ЧК. Какво ще преведат и какви ще бъдат последиците за събеседника? Така и не си седнах на задника да науча руски през тези години, пияница и мързеливец такъв. За какъв дявол пак съм се домъкнал и ходя като глухоням по тези улици, че и не съм сам, а винаги с опашка. Май само сега поради по-широкото пространство са се откъснали…
С тези мисли известният на Запад политически наблюдател Таунсенд Рестън стигна до паважа на Червения площад, по който се беше разхождал още в самото начало на повествованието ни заедно със „сменящия жалоните“ професор Устрялов, безследно изчезнал сред плетеницата на така и несменилите се жалони. Площадът бе излизан до последната прашинка, изметен така като че ли неотдавна не бяха валели снегове. В прозрачното тъмносиньо небе ясно се очертаваха осветените от силни лампи кули и зъбчати стени, вееха се знамена. Както винаги, огромните портрети на вождовете създаваха у Рестън усещане за сюрреалистичност.
По целия площад поединично и на групи, без да бързат, вървяха хора. Всички в една посока — към вратата на Спаската кула. Преди обикновено се редяха послушно на опашка пред ленинското тяло, спомни се Рестън, а сега пред мавзолея нямаше никого с изключение на караула. Какво ли ставаше? Аха, съобрази той, отиват на сесията. Вървяха депутатите, „господарите на страната и съдбата си“, както му бяха обяснили във ВОКС.
Хората се движеха весели, закръглени, топло или дори прекалено топло облечени. Немалко бяха азиатците, точно те се движеха на малки групички. Сред фигурите и лицата, отразяващи изключителната простота на народните избраници, Рестън изведнъж забеляза и лице на интелигент. Възрастен човек с мека шапка и чудесно старо палто, очила, брадичка, с бастун в ръката. Помисли си — защо да не поговори с този господин? Възможно беше да знае чужди езици…
Човекът беше Борис Никитич Градов, депутат във Върховния съвет на СССР, избран от трудещите се от Краснопресненския район на Москва. Отиваше на тържествената сесия в Кремъл и си припомняше сутрешния разговор с жена си.
Момчетата бяха на училище, а Верулка — в детската градина. Мери и Агаша им подготвяха изненада — украсяваха новогодишната елха. Както винаги, чудесното дръвче докара Слабопетуховски. Играчки имаше в изобилие. Децата щяха да се върнат, да ахнат и да затанцуват. Осиротели при живи родители, на тях особено им бяха необходими такива празници.
Мери неочаквано хвана мъжа си за копчето и го замъкна в кабинета. „Слушай, Бо, дали да не обясним на децата какво е коледна елха, що за празник е, откъде е дошъл, изобщо всичко, а?“
След това предложение Борис Никитич, както бе започнало да му се случва, се обиди едва ли не до сълзи. Обиди се и се разсърди. „Прости ми, Мери, но имам впечатление, че постоянно ме изпитваш! Какво означава това? Още веднъж искаш да покажеш, че съм боклук, че никога не мога да кажа «не» на онова, което мразя, и «да» на това, което обичам. Това ли искаш да кажеш?“
Мери умолително притисна ръце до гърдите си: „Защо говориш така, Бо, мили мой?! Кой, ако не аз, знае какъв кръст носиш! Как мога да те изпитвам? Зададох ти въпроса като на най-близък и мъдър човек. Просто и аз не знам. Страхувам се: ами ако навредим на децата, обяснявайки им за Христос…“
Борис Никитич веднага разбра всичко и се засрами от обидчивостта си. Прегърна старата си приятелка, обля го топла вълна на нежност. „Прости ми, Меричка, за избухването. Това емоционално напрежение, с което живеем всички… Знаеш ли, струва ми се, че сега не е нужно да запознаваме децата с религията, трябва да поизчакаме. Те са много откровени, лесно се палят, а в тяхното положение това може да им навлече беда. Знам, че религията ти е станала по-близка и това ти помага. Повярвай, и мен самия понякога ме тегли към някой таен храм.“
Днес всеки храм беше таен и сега той стоеше пред него. В тази тържествена вечер на сталинския парламент „Василий Блажени“ също беше осветен и сякаш беше придобил нов обем в прозрачната нощ. Както сега пишеха за него по вестниците: „Влиза в историческия ансамбъл на Червения площад.“ Явно вече се бяха отказали от плановете за събарянето му. Казват, че след взривяването и стрелбата с оръдия по храма „Христос Спасител“ въпросът с „Василий Блажени“ бил решен, но неочаквано главният архитект на столицата се разбунтувал: „Ако искате да взривявате «Василий Блажени», взривявайте го заедно с мен.“ Синклитът на вождовете, пак според слуховете, бил смутен, отложили решението, а сетне директивата била сменена на „запазване на историческите ансамбли“.
На Борис Никитич неудържимо му се прииска да се прекръсти пред храма. Ей тъй, както онзи архитект, да отправи предизвикателство към всички, да си свали шапката и да се прекръсти. Свали си шапката, все едно, че за секунда му е станало топло, и се прекръсти под палтото, ситно, но три пъти. В тази му срамежливост се таеше не само съветският страх, а и цялото му позитивистко възпитание, което баща му Никита му беше дал с одобрението на дядо му Борис. Сега на това възпитание май му се виждаше краят. Червеният вихър, който идваше иззад тези зъбчати стени, подкопаваше вярата в „рациото“, в „тържеството на човешкия разум“, дори в нищо невиновната еволюционна теория. Философията се бе разклатила, страстно му се искаше да акостира до някакви други, съкровени брегове.
Неочаквано някакъв човек изпревари професора, приповдигна шапка и каза на английски:
— Excuse me, sir, by any chance, do you speak English?71
Борис Никитич се слиса. Това беше толкова неочаквано, че той дори леко се олюля и се подпря с бастуна си в паветата. Английски тук, близо до тези стени, близо до… Сталин? Като че ли въздухът на това място не би трябвало да пропуска подобни звуци.
— Yes, I do72 — промълви той като ученик.
Непознатият приятелски се усмихна. Градов смутено му отговори с усмивка. О, Боже, какъв незнаен непознат бе пред него, какъв шокиращ чужденец!
— Would you be so kind, sir, to give me a few minutes? I am American journalist73 — каза Рестън. Беше много радостен: каква сполука — да поговори с руски интелигент от старата школа без помощта на преводачите от ВОКС!
Без да отговори на въпроса, Борис Никитич залитна настрана и рязко закрачи, едва ли не побягна, ами да, именно побягна надалеч. Американски журналист! Какво става, пак ли ме подлагат на изпитание, и то на такова ужасно изпитание! Да говоря без посредник с чужденец, при това с журналист, когато синовете ми са в затвора, когато самият аз отивам в тяхното леговище, когато съм на две крачки от Сталин… не, това е прекалено!
Стремително се движеше към Спаската врата, сякаш търсеше скривалище зад нея. Наложи се обаче да спре — пред вратата червеноармейци проверяваха депутатските удостоверения. Чак тук се опомни, овладя дишането си и избърса с длан потта от челото си. Страхливец и роб, каза си той. Позор. Зад него, направо над рамото му, мъжки глас сочно произнесе: „Браво, професоре. Точно така трябва. Мотаят се тука всякакви и душат.“ Градов не се обърна и мина под арката. Сянка на сова се мярна над него в късия ехтящ тунел.
Депутатите бавно — така им беше казано: бавно, тържествено, другари! — се изкачваха по мраморните стъпала на Големия Кремълски дворец. Покрай цялото първо стълбище и на междинната площадка имаше репортери, фотографи и оператори от кинохрониката. Светеха ослепителни прожектори. По лицата на депутатите се четеше огромно тържествено щастие. Особено добре го правеха онези от Средна Азия — лицата им сияеха с искрено обожание към стоящите горе. А там, на върха на стълбището, меко ръкопляскайки и усмихвайки се, очакваха пратениците на народа членовете на Политбюро на ВКП(б) и в
