време Еренбург непрекъснато пътуваше зад граница и публикуваше в „Правда“ вълнуващи репортажи от театъра на военните действия в Испания.
Нугзар се почувства по-бодър от това обстоятелство и си помисли, че с малка хитрост би могъл да се опита да спаси Нинка и семейството й. Все пак нещо като дан на младостта. Всеки имаше в душата си „онази нощ“, онова облаче златно на гърдите на скалата великан, а той си имаше проклетата Нинка с нейната пищна кестенява грива и вечната буря в яркосините й очи.
Заедно с цял наръч други дела предаде нейното на най-мързеливия от сътрудниците си и направи така, че то да изглежда най-незначително. Минаха няколко седмици, след което Нугзар се заяде с мързеливия, направи го на нищо и го премести на по-ниска длъжност в Кутаиси. Разпредели делата между по-пъргави сътрудници, а що се отнася до заветната папчица, метна я на дъното на отиваща в архива кутия. Там можеше да преседи во веки веков, ако, разбира се, Москва неочаквано нещо не се сетеше. Тогава вече — сбогом, синеока нощ, синеоко облаче! — можеше да стовари цялата вина върху мързеливия. Впрочем по всички признаци в разгара на масовия революционен терор в Москва също цареше голяма каша, а може би точно оттам се разпространяваше тази миризма. Нугзар следеше публикациите на Еренбург, четеше всичко внимателно и одобрително кимаше с глава: силен публицист, могъщо перо, истински антифашист!
Докато не се стигна до днешния изненадващ удар откъм най-неочакваната страна. Самият Лаврентий знае за моите връзки с Нина! Може би вече беше арестувана и сега ще ми бъде предложено аз да водя следствието, за да „предотвратя клюките сред другарите“? А може би ще ме уличи в лъжа, ще избухне, ще измъкне браунинга, който винаги носи във вътрешния джоб на сакото си — точно над далака, и ще ме застреля тук, както съм на едно коляно, като католик в храм? Имал е такива случки. Да, да, всички знаят, че няколко души са тупнали на килима направо в кабинета му. След което викал служителите си и им казвал: „Внезапен финал, нещо не беше наред със сърцето му. Почистете и сменете килима!“ Какво пък, така ми се пада. Жалко само, че ще бъде куршум, а не мраморно преспапие, но поне веднага ще се изравня по всички показатели с вуйчо Галактион и няма да водя следствието на моето нощно облаче…
Берия се приближи с две чаши, напълнени с удивителен на цвят — тъмен дъб с оттенък на вишна — „Греми“.
— Стани, Нугзар, престани да се правиш на глупак!
Нугзар скочи, взе чашата от ръцете на „вожда на трудещите се от Закавказието“, чукна се и я изпи на екс. Берия се разсмя:
— Обичам те, подлецо!
Остави чашата си, натисна раменете на Нугзар, накара го да седне на канапето и сякаш като със свредел надникна дълбоко в очите му.
— Радвам се, че винаги ме разбираш правилно, Нугзар. Сега чуй новините. Дните на маршал Ежов са преброени. Местят ме в Москва, разбираш на какво място. Направо вдясно от Него. Ще дойдеш с мен.
Двадесета глава
Мраморните стъпала
Мрак и вцепенение царяха в дома на Градови. Изглеждаше, че останалите членове на семейството се страхуват да правят излишни движения, за да не разпилеят остатъците топлина. Това напомняше времената на военния комунизъм, когато нямаше с какво да се топлят, макар че днес не беше проблем всички стаи да се отопляват с отлични „старорежимни“ печки, а от кухнята често се носеше миризмата на вкусно ядене. От всички обитатели на Серебряни Бор единствена Агаша като че ли проявяваше засилена активност: непрекъснато тичаше с камари чисто бельо, пререждаше бурканите с туршии и сладка, постоянно замесваше тесто, кърпеше стари одеяла и пердета, командваше огняря и шофьора на Борис Никитич, ходеше за пресни продукти на Инвалидния пазар. Така минаваше денят й, а вечерта се натрупваха нови грижи — да накара децата да седнат на вечеря, да провери леглата им, да сервира масата, да я раздигне и едва тогава да се свие някъде в кабинета до Мерюшка и да поседи с музиката на великолепни композитори от миналото.
От гражданка от Замоскворечието69на неопределена възраст Агаша започваше да се превръща в бабичка на неопределена възраст, да се чудиш как успяват, как се изхитряват толкова дълго и безспирно да мъкнат товара си. Много, много отдавна, когато все още беше госпожица от гилдията на дребните търговци, на един празник по случай Сирница бе настинала страхотно и получи двустранно възпаление на яйчниците. Оттогава остана бездетна и без семейство — кой щеше да я вземе такава? — и домът на Градови се превърна в семейство за нея, в единствен пристан сред световния, както тя казваше, хаос. Сега, когато усещаше, че домът се разпада, борейки се с вътрешния си страх, Агаша тичаше, облизваше и изстъргваше всичко, пак както тя се изразяваше — узаконяваше всичко. Струваше й се, че не може да рухне толкова гледан, топъл, сит и „узаконен“ дом! Какво да направи, какво да измисли, та да не се движат останалите из него тъй, сякаш вечно им е студено? Въпреки всичко беше студено, болезнено и неуютно. Мери се върна от Тбилиси не на себе си, повече не й идваха никакви смели идеи. Настроила се бе изцяло на трагична вълна, само чакаше кой ще е следващият: Циля, Бо или единственото й останало дете, тоест Нинка, или пък и за внуците й щяха да дойдат тези безжалостни и уверени в непогрешимостта си злодеи.
Когато идваше със Сава и Еленка да подишат чист въздух, Нина не можеше да понесе застиналия трагичен поглед на майка си и започваше да вика: „Престани да ме гледаш така!“ Мери безпомощно бърбореше: „Ниночка, така се страхувам, с твоето минало…“ Нина престорено се разсмиваше, сядаше до майка си и я целуваше. „Майче, ама не можем ей така да седим и да чакаме… Искаме да живеем! А миналото… че какво му е на миналото? Нима не разбираш, че сега не прибират за това? Тогава да, а сега арестуват за нищо.“
Мери я гледаше — толкова уверена, дори безстрашна, изпълнена с хумор и предизвикателство, и малко се поуспокояваше: може пък наистина сега не арестуват дръзките? Затова пък Цецилия Розенблюм с нейните несъобразителност, занемареност и марксистко-ленинска обсебеност й се струваше абсолютно обречена. Всяко нейно пристигане в Серебряни Бор изглеждаше на Мери чудо: как, още ли не бяха я арестували? Все още ли пише апелационни и касационни жалби, докладни до висшестоящите партийни органи, все още ли доказва невинността на Кирил, принадлежността му към генералната линия, към Сталин? Тя също я успокояваше: „Мери Вахтанговна, нали разбирате, че сега преминаваме през неизбежен и необходим исторически цикъл. В условията на построяването на социализма в една отделно взета страна периодично възникват условия за изостряне на класовата борба. Сега този цикъл е към края си, идва времето на изводите, на обобщаване на резултатите и коригиране, нали разбирате, подчертавам, на коригиране на взетите мерки. И в резултат на това коригиране съм сигурна, че Кирил Градов ще се върне към нормален плодотворен труд. Не можем да си позволим да пилеем такива безупречни кадри!“ „Кои са тези «ние», Циленка?“ — печално питаше Мери. „Ние сме партията“ — уверено отговаряше снахата. Дявол ви взел всичките, мислеше си свекървата. Оттегляше се в единственото си убежище — при пианото, и започваше да се разхожда по минорните гами.
В къщата се появяваше някакво подобие на мажорна нота само в редки случаи, след особено сложни и сполучливи операции, извършени от Борис Никитич. Тогава се отваряше бутилка вино от така наречената „московска колекция на дядо Галактион“. Агаша измъкваше от печката баница като че ли отдавна е била там и само е чакала, децата се оживяваха и весело бърбореха, забравили за изчезналите си родители, след вечеря професорът молеше жена си да изсвири нещо „от стария репертоар“ и тя със свито сърце го правеше.
В живота на Борис Никитич, от една страна, сякаш нищо не се бе променило. Пак четеше лекции, оперираше, ръководеше експерименталната лаборатория, консултираше болни, включително и от поликлиниката на Кремъл. Пак му се налагаше понякога да прекъсва обяда си и дори да става нощем за спешно повикване. Трябва да кажем, че никога не бе роптал срещу тези тревоги, винаги тръгваше затам, където го очакваха, защото точно такива екстремни моменти влизаха в неговата „философия на руския лекар“, завещана му и от баща му Никита, и от дядо му Борис. На Мери й се струваше, че той се хвърляше към тези повиквания с неестествено бързане, излизаше пред вратата още преди да пристигне колата като че ли домът го потискаше и използваше всеки удобен случай, за да го напусне по-скоро.
Старият Питагор смяташе за свой дълг винаги да изпраща господаря си до вратата. Сега седеше до Бо в очакване на колата. С вдигната яка и нахлупена шапка професорът гледаше към края на улицата, понякога
