двадесет и първа нахлу Червената армия, дойде краят на свободата и съгрешилата Мери се върна с дъщеря си в Москва, където, както й се струваше, все още оставаше последното късче независимост — вилата с пианото и любящият Бо.
Впрочем Тифлис скоро отново оживя, при непа пак зазвънтя със своите сазандари65, все пак беше трудно този древен човешки дом да се превърне във въшлива казарма. Така или иначе, дъщеря ми след десет години май също бе получила тук своята част от „сребърния век“. Така мислеше Мери Вахтанговна Градова, по баща Гудиашвили, наближавайки родния град.
На гарата, кой знае защо, не я посрещна никой. Вероятно телеграмата не е пристигнала, случват се такива неща, иначе вече щеше да гърми гласът на брат й, щеше да има наръчи цветя, още на перона щяха да звучат бъдещите тостове.
В Тбилиси вече нямаше файтони, а такси не бе възможно да се хване. Мери беше объркана и не знаеше какво да прави — нямаше да се помъкне с тежкия си куфар на трамвая, я. Най-после видя багажно отделение, остави го там и освободена, потегли към центъра. Жадно гледаше през прозорците улиците, по които минаваше гърмящият трамвай. Градът не се беше променил кой знае колко, само към неговите сивеещи покриви, розовеещи фасади и дълбоки сини сенки се бяха прибавили огромен брой червени ивици — лозунгите на социализма.
Слезе в центъра и тръгна по бившата улица „Головин“, сега булевард „Руставели“. Срещу подобно преименуване също беше трудно да се възрази — защо главната улица на грузинската столица трябваше да носи името на руски генерал, а не осемстотингодишното име на рицаря на царица Тамара, пазител на съкровището и поет?
Уви, като добавка към Руставели още две грузински личности красяха всяко кръстовище — Сталин и Берия. „Да живее великият вожд на трудещите се от целия свят другарят Сталин!“, „Да живее вождът на закавказките трудещи се другарят Берия!“ — тук и там изписано ту с грузинската плетеница, ту със супрематизма66 на партийната кирилица. Какви ти супрематизми, всичките футуристи отдавна бяха натикани в най-тъмните ъгли, седяха там и се бояха да гъкнат, а мнозина вече бяха напуснали този свят, оказал се толкова негостоприемен за космическия им експеримент. Изкуството принадлежи на народа и трябва да бъде разбираемо за него! Ето такива сладникави картини на социалистическия реализъм са окачени по прозорците, такива скулптури са издигнати — пионер с планер, граничар с винтовка, девойка с весло!
Мери жадно се огледаше. Сякаш хората си оставаха същите: угрижени сериозни жени, деца с папки за ноти и калъфи за цигулки — всяко „прилично“ семейство в този град смяташе за свой дълг да учи децата си на музика, — все същите мъже, които грубо могат да бъдат разделени на лениви и лукави. По-малко станаха хората в национално облекло, почти не се виждаха бурки67, затова пък имаше повече милиция. Конете почти бяха изчезнали, движеха се тролеи, летяха коли, момчета като откачени въртяха педалите на велосипеди. Още нещо не достигаше… Какво ли? А, да — постоянният тифлиски шум от гласове, това вечно грачене на нашия странен език, който преди те обхващаше от всички страни веднага щом излезеш на улицата. Двигателите ли го заглушаваха или бяха започнали да говорят по-тихо?
Бяха станали по-малко или дори почти бяха изчезнали от главната улица безбройните преди ресторантчета, духанчета, кафенета, мазенца, тераси с масички. Нещичко все пак беше останало. Ето например заведението „Водите на Лагидзе“, макар и да не носеше презряното име на експлоататора, както и преди демонстрираше познатите от незапомнени години стъклени конуси със сиропи — яркочервен, ярколимонов, тъмнозелен.
Мери влезе в широката зала и си поръча чаша сироп. В ъгъла продаваха прясно хачапури. От миризмата й потекоха слюнки. Малко объркана, тя си поръча две на родния език.
Продавачът някак странно я погледна и отговори на развален руски. След като ги изяде, продължи пътя си.
Точно тук обикновено свиваше от „Головинска“, когато отиваше при брат си. Улиците все по-стръмно се изкачваха, скоро се озова в кварталите на стария град, където сякаш нищо не се беше променило: покрити балкони, скърцащи щори, едър калдъръм под краката. Отдалеч се носеше някакво все още неразличимо пеене. Скоро щеше да стигне до родните места, до малкия площад, до аптеката с две големи матови кълба над входа. Още няколко минути и щеше да види брат си, „бурно кипящия“ Галактион, който, разбира се, щеше да измисли нещо, да намери начин да помогне на разгроменото й семейство, най-малкото ще облекчи мъката й.
Пеенето ставаше по-близко, сега вече можеше да различи многогласието — креманчули. Странна, мрачна и тревожна песен, възможно да е дошла от времената на персийското нашествие. Старчески гласове. Надникна в едно дворче и видя четирима старци, седнали край маса под чинар. Очевидно бяха играли табла, преди да запеят. Със затворени очи бяха потънали в далечни светове, в своята вековна полифония.
Развълнувана от пеенето, изведнъж усети, че стръмното изкачване й се отразява, сърцето й биеше силно и неравномерно, краката й бяха отекли. Най-сетне видя и матовите кълба. Табелата „Аптека Гудиашвили“ беше замазана така, че не се четеше. Но какво е това? И прозорците, кой знае защо, бяха замазани с бяла боя и вътре не се виждаше нищо, а и вратата на аптеката бе закована с дъски на кръст. Май заведението беше затворено по някакви причини. Ремонт ли? Или инвентаризация? Защо тогава трябваше да се заковава вратата с дъски? Мери мина покрай главния вход и озадачена, да не кажем изпаднала в паника, се приближи до вратата, зад която беше стълбището към жилището на фармацевта. Позвъни на познатия ръчен звънец и изведнъж забеляза на вратата още два звънеца, нови, електрически. До единия с химически молив на летвичка бе написано: „Баграмян — 2 пъти“, „Канарис — 3 пъти“. До другия съвсем кратко: „Бобко“. Сгъстили ли го бяха? Не може да бъде! Нима властите бяха сгъстили знаменития фармацевт, когото в цялата околност наричаха „благородния Галактион“? Още веднъж натисна пружината на звънеца. Отвътре се разнесоха стъпки, леко се повдигна капачето, някой погледна през шпионката. Прозвуча неприятен женски глас, като че ли се посипаха метални стружки:
— Гражданко, кого търсите?
— Дойдох при Гудиашвили! — високо, но с голямо достойнство каза Мери пред затворената врата.
— Тук няма такива — отвърна гласът иззад вратата. Минута или две минаха в мълчание. „Тук няма такива“ — прозвуча като страшен абсурд. Все едно да попиташ в Кавказ накъде е Елбрус и да получиш отговор: „Тук няма такива“.
— Извинете, как така няма? — Гласът на Мери вече трепереше, безконтролно се разпадаше, заглушаваха го надигащите се сълзи, хлъзгавата буца, която пълзеше нагоре по гръкляна й. — Аз съм му родна сестра. Дойдох от Москва да видя брат си, жена му Гюля, моите племенници…
В отговор безсмислено прозвуча метален смях, в който дрънчаха стружки. После плътен мъжки глас каза:
— Те вече не живеят тук, гражданко. Вървете си и направете справка в пето милиционерско отделение.
Вратата така и не се отвори. Щората се спусна, шпионката ослепя.
Приведена към земята и стараейки се да не падне, Мери закрета от вратата към средата на площада и тук се олюля, потресена, притисната, обхваната от зашеметяващото чувство, че не познава пространството. Щеше да падне, ако някой не я беше хванал здраво подръка и не й бе помогнал да се махне от тази калдъръмена планина в странична сумрачна улица. Там вдигна глава и видя до себе си познатия й от детството дебелак Авесалом.
— Мери, скъпа — зашепна той. — Не биваше да идваш тук. Сега ще те отведа у нас, ще пренощуваш, а утре — колкото по-рано, толкова по-добре — тръгвай обратно. Сега не бива да си в Тбилиси, изобщо, ама изобщо не трябва да си тук, мила Мери.
Нугзар Ламадзе най-малко от всичко на света желаеше да бъде следовател по делото на собствения си вуйчо. Подобно нещо би могло да му се присъни само в страшен сън — да седи срещу отеклия измъчен Галактион в качеството си на неумолим следовател и да насочва в лицето му заслепяваща лампа. Понякога делото на фармацевта Гудиашвили и на троцкистката нелегална група, прикрила се зад табелата на аптека № 18, му се струваше ровене под него самия, опит да се смъкне от небосклона стремително изгряващата му
