звезда. Още от самото начало, когато едва бе чул в управлението, че се подготвя арестуването на Галактион, се опита да стои колкото може по-далеч от това дело, да не му обръща внимание, и без това имаше безкрайно много друга работа. Неочаквано веднъж след хапване и пийване по повод на връчването на републиката на преходното Червено знаме старият му приятел, а сега почти божество и вожд на народите от Закавказието, го отведе настрана в градината и го попита какво е чувал за делото на аптекаря Гудиашвили.
— Знам, Нугзар, че ти е роднина, разбирам колко ти е тежко и все пак искам да те предупредя: сред някои другари цари съмнение. И то е естествено, съгласи се — ти си племенник, той ти е вуйчо. Всички знаят, че Галактион винаги се е подигравал с нашата партия, със самата идея и във връзка с това…
Лаврентий Павлович направи пауза, приближи се до фонтана с русалките, подложи дланта си под една от струите — говореше се, че „вождът на народите от Закавказието“ е взел назаем тези паузи от самия Сталин, — дълго си игра с нея и изглеждаше, че е забравил — Нугзар мълчаливо стоеше зад него на протоколно разстояние, — сетне се върна към мисълта си:
— … И във връзка с това неговото достигане до троцкистките мекерета, до последователите на Ладо Кахабидзе, не учуди никого от нас. Затова, Нугзар, като твой стар другар, другар и по чашка, и съучастник в младежките работи… — Той палаво се засмя. — Помниш ли още пакарда с трите сребърни рога? С една дума, бих те посъветвал да поемеш това дело, да проведеш лично цялото следствие, да докажеш на всички, че си истински рицар на революцията.
Гаври се с мен, мярна му се на Нугзар и си помисли, че би могъл с юмрук в тила да свали Берия в безсъзнание, а сетне да го метне с главата надолу във фонтана. Или просто се гаври, което все пак е малко вероятно, или ме изпитва. Може би по този начин ме превръща в най-доверения си човек? Готви се да се изкачи още по-нагоре и му е необходим изключително предан човек, а за целта най-напред трябва да го пречупи.
Така или иначе, подполковник Нугзар Ламадзе, който вече беше началник на отдел и възходяща звезда на Народния комисариат в общосъюзен мащаб, стана следовател по делото на обикновения аптекар Гудиашвили. По време на цялото следствие не допускаше никаква фамилиарност, не наричаше Галактион „вуйчо“, обръщаше се към него според инструкцията на „вие“, безпрекословно предписваше „конвейер“, когато този инат го подлагаха на безсъние и жажда. Единственото, което си позволяваше като отстъпление от инструкцията, бе да излиза от следствената стая, когато повиканите от него двама сержанти идваха, за да научат стареца на ум и разум.
Ако днес не подпише, тутакси ще повикам сержантите, а аз ще изляза за половин час, мислеше Нугзар, гледайки от тъмното разплутата под ярката лампа торба с лайна, която някога беше неговият гръмогласен, бодър веселяк вуйчо Галактион. Нека тази торба с лайна да се сърди на себе си.
— Е, следствени Гудиашвили, пак ли ще си мълчим? Съветвам ви да прекратите тази глупава игра, всичко ни е известно: как сте превърнали дома си и съветското учреждение, аптека номер осемнадесет, в пристан на нелегални троцкисти. Известно ни е и кога е започнало — именно в онзи ден на хиляда деветстотин и тридесета година, когато при вас е дошъл близкият приятел на Троцки, шпионинът Владимир Кахабидзе. Гудиашвили, пак ли ще си мълчим?
Вуйчо Галактион с голямо усилие разлепи смазаните си устни под някога разкошните, а сега слепнали се и пожълтели мустаци:
— Не, днес ще си поговорим, скъпи племеннико, днес ще ти кажа нещичко.
Нугзар удари с юмрук по масата:
— Не смейте да ме наричате племенник! Нямам вуйчо, който да приглася на троцкистите!
— Точно това исках да ти кажа, Нугзар, тоест, извинете, гражданино следовател — продължи Галактион, като не обърна внимание на вика му. Впечатлението беше, че се е решил на нещо и вече няма да отстъпи. — Казвате, че съм се сдушил с троцкистите, но като че ли сте забравили, че троцкизмът е една от фракциите на комунизма. Сякаш си забравил, че винаги ми се е повръщало от целия този ваш проклет комунизъм с всичките му фракции. От цялата ви мръсна работа! Разбра ли ме, чакал?!
Галактион се беше изпънал на стола, гледаше право към Нугзар, в очите му просветваха застинали тържествуващи мълнии. Вълна на ярост изхвърли Нугзар от креслото му. Без да съзнава нищо, грабна от масата тежкото мраморно преспапие и с всичка сила удари с нея вуйчо си по челото. Както си беше със застиналите мълнии в очите, Галактион падна на пода. Краката и ръцете му подскочиха един-два пъти, от устата му бликна някаква течност и той притихна, тоест отново се превърна в торба с лайна. Нугзар стоеше над него. Проклето добиче, помисли той, винаги си ми се подигравал. Сериозно се отнасяше към онзи дупедавец Отари — ах, какъв поет!, — а мен ме смяташе за пале и шут. Вие, Гудиашвили, винаги сте се отнасяли към нас, Ламадзе, снизходително. Негодници, синя кръв, смятахте ни за по-низши от себе си. Стар идиот, дори не разбираш, че те спасявам от разстрел, приписвам ти помагачество, а не пряко съучастничество…
Вратата на кабинета се отвори. Използвайки специалните си права, без да чука, нахлу секретарката, младши лейтенант Бридаско, изтрака с токчета по паркета, заобиколи лежащото на пода тяло, като дори не го погледна — голяма работа! — и горещо зашепна на своя прекрасен началник красавец:
— Другарю подполковник, такова обаждане имахте сега, ама такова обаждане! Направо оттам звъниха, Нугзар, направо от Лаврентий Павлович! Казаха, че те чака да отидеш при него още сега! Представяш ли си?!
Нугзар мрачно погледна възторжената комсомолка. Глупачка, не знае в колко бардаци сме били със „самия него“, с Лаврентий Павлович, с „вожда на народите от Закавказието“. Побутна с върха на ботуша си лежащото тяло. То изобщо не реагира, сякаш действително беше торба с нещо си. Обля го пот, едва успя да скрие обхваналия го ужас. С движение на дланта си спря малко неуместното, в смисъл на интимност, движение на бедрата на младши лейтенант Бридаско.
— Повикайте лекар — й каза той. — Май сърцето на следствения Гудиашвили е зле.
След това заобиколи тази „торба с нещо си“ и бързо излезе от кабинета.
Винаги се беше страхувал от Лаврентий. Всяка среща с мерзавеца — точно тази дума използва Нугзар, размишлявайки по темата — му се струваше като влизане в клетката на хищник, но не като онзи глупав мечок, когото Нинка в онзи ден, звезден от самата сутрин, беше целувала, а истински хищник и човекоядец, ягуар. Наистина след няколкоминутно общуване този образ на безсмислена и непредотвратима опасност изчезваше. Започваха да се мяркат по-добродушни метафори — свиня, горила, просто подъл човек. А на пияна глава Лаврик се оказваше любезно приятелче, не по-подло, отколкото самия теб, същата като теб горила и свиня.
Берия вече имаше нов кабинет в сградата на Централния комитет, който Нугзар все още не беше посещавал — по-точно не кабинет, а поредица от стаи, започваща с приемна, продължаваща с кабинет и завършваща явно със спалня, ако не и с клетка с ягуар. Навсякъде кресла рококо, пищни полилеи, завеси от тежка коприна; неизменните три портрета — на Ленин, Сталин и Дзержински.
Придружиха Нугзар до кабинета и го оставиха сам. След няколко минути влезе Берия, стисна приятелски ръката на подполковника, след което се огледа, сякаш да се убеди, че няма външни хора, и здраво прегърна приятелчето си. Топла вълна заля Нугзар, отми цялата мръсотия, стоварила се върху душата му, включително скорошната — мраморното преспапие, неподвижното тяло на някога обичания вуйчо… С учудила и него доверчивост отговори на прегръдката — ето това е приятел, с него няма да пропадна.
Берия извади от шкафчето от червено дърво великолепно кристално шише с коняк и две кристални чаши. След първата глътка топлината в душата на Нугзар се засили.
— Сядай, Нугзар — посочи Берия канапето с крака като грифони и седна до него.
Не се беше променил много през последните години, подобни рано оплешивели момчета трудно се променят с възрастта, само дето се бе позакръглил, или както се казва — беше станал по-солиден. Движенията на загадъчно проблясващото пенсне напомняха по нещо на Нугзар всеобщия архивраг Троцки. „На носа очилата му блестят, буржоазията плашат…“
— Охо-хо — въздъхна Берия. — Колкото повече власт, толкова по-малко свобода. Какво беше едно време, Нугзар, помниш ли — момичета в пакарда и на вилата до сутринта! Ама че времена бяха! И политическите проблеми ги решавахме стремително, революционно… Помниш ли как ги решавахме?
