прояви — хората изненадващо се връщат към същността си. А тук съществува само Молох…
Мери се вдъхнови. Разбира се! Ами да вземем само брат ми Галактион, той познава целия град, познава всички! Ще отиде на пиршество, ще поговори с някого, ще пошепне на друг. Почти съм сигурна, че ще намери за мен достъп до Берия, а чрез него… Има и други възможности. Чувах например, — че племенникът ми Нугзар Ламадзе е направил голяма кариера…
Нина я хвана за ръката:
— Само до него не се приближавай, майче. Страшен човек е, той… — изведнъж млъкна.
Мери внимателно я погледна:
— Е, аз просто си спомних за Нугзар ей така, може и без него…
В кухнята дотича Еленка. Държеше над главата си кукла с нарисувани мустаци и брада и викаше тържествуващо:
— Мамо, бабо, вижте! Това беше Грета Гарбо, а сега стана доктор Карпов!
Мери не беше ходила в родния си град повече от десет — единадесет, дванадесет ли? — години, тоест от декември двадесет и седма, когато придружаваше своята „безпътна левичарка“ — езикът й не се обръщаше да каже „неразумна троцкистка“ — до безопасния фармацевтичен пристан, при вуйчо Галактион. Оттогава името на града бе преиначено на Тбилиси, за да се премахне изцяло колонизаторският оттенък. Тбилиси, Тбилисо звучеше по-грузински, нямаше нищо против това, макар че самата тя предпочиташе да нарича града постарому. В „Тифлис“ усещаше не колонизаторски, а по-скоро космополитен оттенък; беше град пазар, град карнавал, врата от Запада към Изтока.
Наближавайки града, тя се пооправи, среса се, прибра сивеещата си коса на кок, начерви си устните с хубаво червило, сложи си една шапка на Вероника, която не беше попаднала в описа на НКВД. Погледна се в огледалото — такива не липсваха в „международния“ вагон — и остана доволна: достойна, впечатляваща дама на средна възраст с шапка и кожен жакет, купен от Мюр и Мерилиз през 1913 година; кожарите в стара Русия си знаеха работата!
Седеше си с шапка и жакет, мълчаливо гледаше през прозореца, докато по меките хълмове с есенна окраска към нея плуваше Тифлис. Неочаквано си спомни кратките години на независимостта. В самото начало на Гражданската война бе успяла да отпътува с малката Нинка от гладната Москва на юг. Шестнадесетгодишният Кирил категорично беше отказал да пътува с тях. Да търси убежище от Революцията, ама че работа! Единственото, което обеща, беше да не постъпва в полка при Никита, преди да завърши училище.
Разгорялата се на хиляди версти Гражданска война изцяло откъсна Тифлис от Москва. В Грузия управляваше меншевикът либерал Ной Жордания, създадена бе независима република. Навсякъде царяха злодейство, глад и мор, а зад Кавказ свободните грузинци съвместно с арменци и перси, руси, гърци и евреи седяха под кестените, пиеха вино и тархунната напитка на Лагидзе, ядяха лаваш, репички, салати, нелоши в сравнение със сегашните времена шишчета, както винаги изключителен сациви с ядки, лобио, рибка цхвали.
В Тифлис изключително процъфтяваше артистичният живот. Още през Първата световна много поети и художници от столицата хукнаха на юг, за да не бъдат повикани в армията, после бягаха от червените, от белите, от зелените, тоест от всички, които не разбираха, че точно революцията в изкуството ще спаси света, а не баналните оръдия, не вулгарните саби, не пошлите картечници убийци.
Навсякъде се откриваха малки театри и кафенета за бохемата. Поетът футурист Василий Каменски рецитираше поемата си „Стенка Разин“, препускайки по цирковия манеж върху бял жребец. Сергей Городецки в своето списание на символисти, без да му мигне окото, се подиграваше с правителството. Ной Жордания веднъж бе изобразен на корицата му като отвратителен козел. В отговор премиерът се беше усмихнал: „Тези поети!“ Членът на поетичната група „Сини рога“ Тициан Табидзе един път се бе сблъскал на булевард „Головински“ с кмета на Тифлис. „Чуй ме, Тициане, защо ходиш мрачен из моя град с младата си жена?“ — попитал кметът. „Няма къде да живеем, господин кмете — оплакал се Тициан. — Няма как да плащам за апартман.“ Кметът извадил ключ от джоба си: „Току-що реквизирах сградата на Търговския клуб. Живей там с младата си жена, работи там. Само не лишавай Грузия от твоето стихотворство.“
Ама че пиршество и бал имаше в онази нощ в Търговския клуб, събраха се всички бохеми! И Мери бе там, замъкна я роднина, импулсивният млад художник Ладо Гудиашвили. Запозна я с всички: и със „Сините рога“, тоест със самия Тициан, приятелите му Паоло и Григол, с младите московчани и петербургчани футуристи, току-що обединили се в групата „41 градуса“, с братята Зданевичи, с Игор Терентиев, със знаменития скандалджия Альоша Кручоних. В онази нощ се появи и бродещият футурист на Русия, гениалният „председател на Земята“ Велимир Хлебников — едва жив, в парцали, със зяпнали ботуши и войнишки партенки. Оказа се, че се промъкнал през линиите на враждуващите армии от Астрахан. Веднага бе обявено събиране на средства в полза на Хлебников. Мери си свали пръстена от ръката. Той я погледна и загуби ума и дума — та тя беше с голи рамене!
Да, да, такива неща тогава се случваха с мъжете, когато я погледнеха: губеха ума и дума — о, Мери! Независимо че Тифлис беше пълен с млади красавици поетеси и художнички, а тя вече беше на тридесет и девет.
Започна неистово да я ухажва арменският футурист Кара Дервиш. Покани я на четения във „Фантастичният духан“ и в „Пауновата опашка“, на драматични постановки на абсурда на Иля Зданевич в театъра на миниатюрата. Сред тези младежи той беше по-близо до нея по възраст, но по номера надминаваше и момчетата: ту ще нарисува водно конче на бузата си, ту голямо „трето око“. На такива вечери винаги вземаше със себе си дванадесетгодишната Нина, преди всичко, разбира се, за да подчертае строго приятелския характер на отношенията си с Кара Дервиш, тоест липсата на интимен характер в тях — господа, господа! — съвсем приятелски характер.
Ах, що за вечери бяха! Много добре бе запомнила контето Илюша Зданевич, винаги изключително добре облечен, блед от лудешка любов към Мелникова. Ярък футурист, враг на цялата „блоковщина“64, той експериментираше в абсурдните си творения с непристойни неща, с аналната тема, а Мелникова гледаше с обожание, както героят на Блок — Прекрасната дама. Как ли се наричаха постановките му? Едната май беше „Янко, кралят на Албания“, другата — „Задник под наем“… някого залепваха за стол и той не можеше да се откъсне от него. Великолепни щуротии.
Нинка гледаше всичко с широко отворени като езера очи, особено поетичните момичета — Таня Вечорка, Лали Гаприндашвили. Може би точно тези вечери я спечелиха за поезията.
Ето го Хлебников, братлета, пак се появи Велимир, отново целият изпокъсан, рецитира нещо пророческо: „Грака хата чророро, линли, еди, ляп, ляп бем. Либи-биби ни-раро Синоахо цетцерец!“
Молеха Мери да посвири. Изсвири нещо атонално, Мери! Изсвири нещо от „Победа над Слънцето“, ето ти нотите! Мери сядаше до инструмента, ако с това гордо име можеше да се нарече пианото във „Фантастичният духан“, и вместо атоналната музика на Матюшин свиреше Бетовен. Постепенно шумът на гласовете гаснеше, стихваше тътрузенето на „ошв, чихочох, чах“, както би казал поетът. Младите хора явно не бързаха да „изхвърлят Бетовен от парахода на съвременността“. По лицата на някои Мери виждаше следи от истинско вълнение.
Всичко беше толкова прекрасно и неустойчиво в Тифлис в онази тригодишна пролет, той плаваше като цветущ мраморен леден блок в море от кръв и слуз, в море от граждански тиф, ковчегът на Ной Жордания — или щеше да потъне, или да се разпадне; може би бе прекрасно точно защото бе нестабилно; на всички им се виеше свят.
И на Мери силно й се беше завъртяла главата, когато срещна погледа му. Не, не беше Кара Дервиш. Нека името му никога и на никого да не стане известно, името на онзи, който беше с петнадесет години по- млад от нея и, разбира се, пишеше стихове, на онзи, единствено, с когото бе изменила на своя Бо. През двадесет и първа, когато всичко приключи, той успя да избяга в чужбина и изчезна. Оттам не се връщаха нито хората, нито техните имена. Пък и защо ли й беше сега, когато бе почти старица? Дори в паметта си не биваше да извиква това име, нека да го наречем просто Тифлис. Още по-малко си струваше да си спомня трагикомичната страна на романтичния порив, малките шегички на Венера, които той й бе предал — тогава това беше трудно да се избегне. Всичко мина, всичко се изми и прогърмя като най-чист извор в тъмносинята нощ; пианисимо.
Към края на двадесета година целият този преселил се на юг „сребърен век“ се изпари и отлетя нанякъде, може би към своите извори, към гръцките острови. Грузинската република агонизираше. През
