към тях се приближаваше въплътената мечта на живота им. При целия трагизъм на положението си тя не се беше отучила да се наслаждава на любимата столица. Да мине по Кузнецкия мост, по Петровските линии, „да направи впечатление“ — в това винаги бе имало „нещо“ и сега беше останало „нещо“. Никита чудесно го разбираше и никога не бе пропускал възможността да вземе любимата си, когато е в командировка в Москва. Знаеше, че не е от лесните и ако понякога си позволяваше да кокетничи с мъже от своя кръг, никога нямаше да се поддаде на евтини трикове. Тя и сега безпогрешно разпознаваше мъжете от „своя кръг“ в московската тълпа и дори позволяваше на някои от тях да се доближат. Уви, веднага след като научеха, че е жена на онзи същия командир на корпус Градов, сякаш вятър ги отвяваше. Веднъж знаменитият и безстрашен летец Валерий Чкалов бе предложил да я откара с колата си до Серебряни Бор, но след като научи коя е, веднага позорно се засуети, разбърза се занякъде и я настани на трамвая. Същото се случваше и на тенис корта. Още с появяването й всичките й стари приятели започваха безумно да бързат.
Мъжете в тази страна се израждаха, нямаше да има кой да воюва.
Може би наистина беше рисковано да се изиграят с нея няколко сета на серебряноборския корт? Например членът на „Инюрколегия“63 Морковиев се бе осмелил, елегантно бе изгубил и на следващия ден бе изчезнал. Впрочем част от партньорите й и без нейната намеса отдавна бяха откарани в не толкова далечни места.
И какво — нима всички храбри и честни ги затваряха, кой тогава щеше да воюва срещу империализма?
Вероника започна да прекарва повече време с децата си, особено с Верочка, невероятно нежно Божие създание, събирателка на хербарии и неуморна художничка. С Боря беше по-трудно да го прави, защото не й даваше това време, след часовете вечно оставаше в училище, в някакви кръжоци по авиомоделизъм, или пък двамата с Митя отиваха на стадиона.
В училище отначало имаше неприятности с него. Веднъж гадната учителка по математика започнала пред всички да го мъмри за лошо написаното домашно, за преписаната задача от съседа му по чин, но неочаквано закрещяла, насочвайки заплашително пръст към единадесетгодишното момче: „Всички виждаме — какъвто бащата, такъв и синът! Ябълката не пада по-далеч от дървото!“
Борис Четвърти се върна вкъщи, облян в яростни сълзи. Вероника хукна към училището, за да му вземе документите. Директорът обаче я убеди да не го прави: всички обичат Боря, той е чудесен футболист, нека да забравим този печален епизод, нашата служителка се е престарала, нали и другарят Сталин подчертава, че „синът не отговаря за баща си“, нека просто преместим Боря в друг клас. За пръв път Вероника прочете почти неприкрито съчувствие в очите на чужд човек. Трудно й беше да удържи сълзите си.
С една дума, Боренка продължи да посещава пети клас в същото училище на Хорошевско шосе, където в седми клас се обучаваше най-близкият му приятел и доведен братовчед Митя, бивш Сапунов, почти забравил вече в клана на Градови първородната си фамилия. Независимо от разликата във възрастта момчетата бяха едва ли не неразлъчни заедно с авиомоделите, заедно с велосипедите, заедно на корта в очакване на сумрака, когато възрастните ще се разотидат, за да успеят да прехвърлят поне десетина пъти вече почти невидимата топка. „Играчи от сумрачна класа“ иронично ги бе нарекъл, а и самия себе си, още един приятел и бивш съсед — Юра Трифонов.
— Малко да пораснем, Борка, че да им покажем на гадовете — каза веднъж Митя, прекъсвайки разиграването на етюда на Капабланка. Борис Четвърти малко се огорчи — смяташе, че печели, а се оказа, че Митя е мислел за нещо друго.
— На кого? — попита той.
— На комунистите и чекистите — твърдо отвърна Митя.
— Тези, които погубиха татковците ни. Да знаеш колко ги мразя!
— Ами Сталин? — тихо попита Борис Четвърти.
— Сталин няма нищо общо. Той не знае за тези неща — уверено отсече Митя. — Той е велик вожд, вожд на целия свят, разбираш ли? Не може да знае всичко. Лъжат го!
Училището им участваше в ноемврийската манифестация и те и двамата бяха в редиците на авиокръжока, носеха моделите си над главите. С наближаването на Червения площад и двете момчета започваше да ги обхваща все по-силно, почти зашеметяващо вълнение, а когато се появи мавзолеят и на него отчетливо се виждаше яркосивото петно на Сталин с шинел, немислим триумф, ликуване, някакво извънземно щастие ги обхвана и ги сля с многохилядната ликуваща тълпа. Той е там, той е на мястото си, в най-важната точка на страната, значи всичко ще бъде наред, бащите им ще се върнат и справедливостта ще бъде възстановена! Сега ако ми заповяда да умра на място, мислеше си Борис Четвърти, няма да се колебая — срещу картечници, на бодливата тел, с торпедо под водата ще взривя фашистки линеен кораб! И с Митя, бившето кулашко семе, се случваше нещо подобно.
— Почакай, почакай, Борка — шепнеше той, — нека да пораснем и ще покажем на Сталин кой всъщност му е приятел, а кой — враг!
Митя отдавна вече се смяташе за пълноправен член на семейство Градови и дълбоко в душата си приемаше за своя майка Мери Вахтанговна, а не неуравновесената и небрежна Цецилия, неговата, тъй да се каже, майка по закон. След арестуването на Кирил Цецилия много бързо се занемари, престана дори да се реши, да си пере блузите, честичко от нея остро и отблъскващо понамирисваше и това беше миризмата на беда, на непреодолима мъка и разложение. За Митя бе същинско нещастие да си е „вкъщи“, тоест в малката им стая, комунална дупка на петия етаж в така наречения Народен дом на улица „Варварка“, където тази жена седеше с часове над книгите, без да произнесе и дума. Изведнъж започваше тихичко да хлипа и да скимти, гледайки с невиждащи очи любимия си бюст на Карл Маркс, който стоеше до стената под картата на света, сякаш подпирайки с къдравата си глава ледената шапка на Антарктида. Сетне внезапно скачаше.
— Защо, защо непрекъснато искаш да си там? Ти си мой син, трябва да си с мен! Гладен ли си? Искаш ли да ти направя супа?!
Изтичваше в общата кухня да пали примуса, чупеше клечките, безцелно помпаше газта, нищо не излизаше, гореше си ръцете. Съседите грубо се хилеха на гримасите на „еврейката“, а Митя я молеше:
— Лельо Циля, не искам супа. По-добре ми дай пари, ще си купя хляб и лебервурст.
Супите на Цецилия бяха опуси на абсурда. Дядо Наум, баща й, вдигаше рамене: „Нашата Цилка си има голямо дете? Та това е парадокс на века.“ Най-после пристигаше Мери, сама или с дядо Бо, и Митя поемаше към обичаното място, където нощем над голямата и топла къща се клатушкаха и шумяха боровете, където бродеше любезният приятел Питагор, сутрин толкова радостно миришеше на пресни питки с извара, където най-сетне беше Борис Четвърти, появил се на бял свят, както всички тук казваха, за възобновяване на династията.
Май именно Митя пръв видя как към вратата се приближава някаква „емка“ с плътно пуснати перденца на страничните стъкла. И той не знаеше какво го бе събудило посред нощ. Духаше силен вятър, боровете шумяха и едва ли двигателят на леката кола би могъл да се различи сред този шум. Погледна през прозореца и видя как в люлеещото се светло петно на фенера влиза неугледна кола и спира точно срещу вратата им.
Впрочем може би Митя не беше видял пръв чекистката кола, а самият дядо Бо, измъчван вече няколко нощи от безсъние.
— Ето че дойдоха — прошепна той, както после му се струваше, дори с облекчение и започна да си облича халата, за да отвори вратата на дългоочакваните гости. Мери вече беше зад гърба му, сякаш също не бе спала, а чакала.
От колата, без да бърза, слизаше нощната смяна: мъж с военна фуражка и цивилно палто, облечено върху униформата, жена с кожено палто и мъжко, макар и по женски килнато кепе и младши командир със служебна овчарка на каишка.
— Господи, за какво им е куче, какво има да души! — измърмори Градов.
Младши командирът с привичен жест мушна ръката си през дъските на оградата, повдигна резето на вратата, пусна кучето и го последва. Мъжът и жената поеха след него.
Бавно наближаваха, точно като действащи лица от кошмар. Кучето не се разсейваше от миризмите на гората, които биха завъртели главата на всеки нормален пес.
Борис Никитич прегърна жена си:
