— Почивката приключи, момчета. Време е за работа.
Седна в съответстващото на цялата обстановка кресло — в него да си с момиче на коленете — и се задълбочи в документите. Успоредно с наблюдението над дознанието се налагаше да се запознава с много приключени вече дела дали всички инструкции са спазени, налице ли са необходимите подписи: социалистическата законност трябваше да бъде на висота. Останалите офицери (тази дума, смятана преди за позорна принадлежност на „белите“, все повече се използваше) бавно се приближиха до Вуйнович. Четирима здрави мъжаги заобиколиха едва живия враг на народа. Защо толкова много за един ли? Понеже в делото на Вуйнович, изпратено още от Туркестанския военен окръг, имаше забележка: „Склонен към бунт“.
Другият майор прокара запалената си цигара пред очите на следствения и лениво провлачи:
— Хайде да продължим, Вуйнович. Добре, добре, не бъди такъв инат, хайде да поговорим. Разкажи ни за срещите си с френския военен аташе. Кой те насочи към него, къде сте били, отдавна ли те вербуваха? Всичко ли си забравил? Пак ли те подвежда паметта? Много лошо, ще се наложи малко да я поосвежим…
Арестуваха Вадим направо в диспозицията на неговата част скоро след връщането му от Далечния изток, така че нямаше как да е видял във вестниците съобщението за разобличаването и арестуването на група врагове, проникнали в командването на Специалната червенознаменна далекоизточна армия — маршал Блюхер, командира на корпус Градов и други. Остатъци от наивност го тласкаха към мисълта, че все пак може да са го прибрали за нещо реално: нали през последните месеци няколко пъти се бе срещал със старите си другари от полка, почти открито беше разговарял с тях за възможна акция на армията срещу НКВД. Как да изключеше възможността за донос — храбрите в миналото воини сега се страхуваха и от скърцането на каруца. Съмняваше се и в Никита: много тежко беше в онова утро мълчанието на командира на корпус в отговор на недвусмисления му призив. Освен всичко друго Никита имаше основание да не обича бившия си приятел, оскърбил баща му и въздишащ по жена му. Наистина той бе изключително честен и горд човек и в предишните времена подобна гнусна идея не би могла да му дойде в главата, но сега времената не бяха предишните, хората живееха на принципа „нека теб днес, а мен утре“. Какъв ти бунт, след като жалката чекистка пасмина посред бял ден пристига в разположението на военната част и пред очите на целия щаб и охраната прибира любимия командир?
По време на следствието бързо се изясни, че НКВД не знае нищо за неотдавнашните му обиколки и за сондирането на настроенията сред войските. Имаха си собствен, бездарно съчинен сценарий за някаква негова престъпна дейност. Невероятни срещи с чужди военни аташета, преговори с агенти на басмачите62 зад афганистанския кордон, а като цяло — план за откъсване на Туркестан от братското семейство на народите и за създаване на негова територия на белогвардейски емират. Съпротивата срещу това бълнуване изглеждаше на Вадим безсмислена, недодялана и унизителна, но не можеше и да не се съпротивява. Слава Богу, че не беше за нещо действително, че на тъпите чекисти не им идваше в главите да проведат истинско разследване, но все пак тези мъчения да бяха поне за нещо реално!
В Ташкент го биеха по стария начин. Заобикаляха го трима или четирима, започваха издевателски заплашителен разпит, после крещяха, сетне някой, неиздържал на коварството и наглостта на врага, го удряше с крак или юмрук по ухото, след това втори, трети и накрая се нахвърляха всички вкупом. Познаваше тези начини на разпит, беше ги виждал през гражданската, а и какво да крие — няколко пъти и той бе участвал, когато като командир на конен разузнавателен взвод докарваше в щаба на армията бели „езици“. Сега на собствения си гръб разбираш, Вадиме, какво им е било на онези „езици“.
Впрочем през Гражданската война още не бяха стигнали до „двадесет и два метода за активно следствие“, с тях командирът на полк се запозна, когато от Ташкент го преместиха за доразследване в Москва, на Лубянка. И тук упорстваше. Днес очевидно беше настъпил някакъв решителен момент, неслучайно разпитът се провеждаше не в обичайната следствена стая, а в този началнически кабинет, където зад бюрото седеше неуловимо позната зурла с чекистки чин. По всяка вероятност бяха решили да изкопчат от него желаното с най-зверски методи, а ако и сега не се пречупеше, не подпишеше документите, просто да го пратят в подземието. От съседите си в лубянската килия Вуйнович бе чул, че упорстващите в края на краищата ги разстрелват, а след това оформят делото така, както им е удобно.
И най-малкото движение му причиняваше болка. Вдигна глава и обходи с поглед четиримата следователи. Двамата, майорът и капитанът, му бяха познати от предишните разпити, те вече изпитваха към него някакви свойски, едва ли не роднински, садистични чувства. Другите двама — лейтенантите, едва днес се появиха в полезрението му. А пък този зад бюрото, старшият, сякаш не вземаше непосредствено участие и бе потопен в по-сериозни дела, но от време на време хвърляше тежък поглед и когато го срещнеш, веднага разбираш, че всичко е свършено.
Първата част на разпита премина както обикновено: повтаряне на идиотските въпроси за французите и басмачите, спорадични зашеметяващи удари по главата или в корема. После палачите решиха да запалят по цигара и след това пристъпиха към втората, по-сериозната част от „разговора“. Майорът щракна с пръсти, лейтенантът докара метална масичка на колелца — приличаше на хирургическа, но явно не беше стерилна. На нея лежаха „следствените инструменти“. Когато хвърли поглед към масичката, Вадим трепна. Два-три метода вече бяха опитвани върху него, но най-страшното предстоеше. Няма да се предам, няма да се предам! Нека да ме убият, изроди с изроди! Може пък някой от тях да не издържи и да гръмне, може да успея да грабна нечий пистолет, да стигна до прозореца, да изтръгна решетката… Всичко това като мълниеносна буря премина през съзнанието му, в следващата секунда командирът на полк скочи, замахна с крак и преобърна „хирургическата“ масичка, вдигна стола над главата си и започна да го върти, виейки диво и нечовешки като притиснат до стената звяр.
Старши майорът от Държавна сигурност Стройло с изкривено лице наблюдаваше тази сцена. За всеки случай разкопча кобура на револвера си. Ама че звяр им се падна, ама че животно! Някъде съм го срещал — погледна в документите — този Вуйнович. Мамка му, дали не беше във вилата на Градови през двадесетте години? От приятелчетата на Никитка, значи всичко беше ясно — от тях още тогава вонеше на белогвардейщина.
Единият лейтенант скочи отзад на раменете на побеснелия командир на полк. Преди да падне на пода, той все пак успя да фрасне със стола тиквата на майора. Най-после четиримата чекисти успяха да съборят този полужив бунтар. Яростта им нямаше край. Работеха с всичките си крайници, че и кратуните си пускаха в действие.
— По-леко, другари! — предупреди ги Стройло. Разбираше колегите си и им съчувстваше. По неволя ставаш звяр на тази работа. Какво да се прави, от време на време у нашите хора се събуждат някакви парадоксални емоции от допира с тази човешка паплач. И с него наскоро се бе случил не твърде приятен, ако се погледне отстрани, епизод. Беше свидетел как друга бригада разпитва една тъй наречена стара болшевичка, а всъщност еврейска гадина, продала се отдавна на италианските фашисти. Всичко си вървеше по реда, докато неочаквано дъртата кучка не откачи. Започна да държи речи: „Жандарми са ме разпитвали, но никога… никога не са вдигали ръка на жена! Белите — никога като вас! Никой никога!“ Изведнъж сякаш нещо я осени: „Само Гестапо се държи като вас! Гестаповци! Гестаповци!“ В този момент нещо се случи със старши майора от Държавна сигурност Стройло, не можа да си запази ума хладен според заветите на Феликс Едмундович, горещото му сърце твърде се разигра и малко си поизцапа чистите ръце. Втурна се, разблъска заобиколилите престъпницата другари, хвърли старицата на кушетката, запретна полата й, заголи задника й, смъкна скъпия си тежък колан със звезда на токата и заплющя с него по старите й увиснали меса. „На ти, кучко, срещи с Владимир Илич, на ти, стара вещице, Маркс и Енгелс и Готската програма!“ — и така продължи, докато негодницата не престана да вика. Неочаквано усети конвулсии, мощни конвулсии с изпразване като фонтан, както някога, в далечните дни на младостта, му се случваше при контакт с професорската дъщеря, дори му беше неловко пред другарите. Отгоре на всичкото из кабинета се разнесе непоносима смрад — и от старицата, и от самия старши майор. Не, така не става, другари, трябва да се научим на издръжливост, макар че може да бъдем разбрани — работим с утайката на човешкия род, ексцесите са неизбежни.
Чекистите щракнаха белезници на китките на Вуйнович, вързаха и краката му. С отметната назад глава командирът на полк лежеше на паркета, над него, обърната, се поклащаше картината на Левитан „Над вечния покой“. Изведнъж много остро и ясно схвана това, което се бе опитвал да внуши с боите си и не бе
