постигнал художникът, което не можеше да се изрази с никакви бои, с никакви думи и дори с никаква музика. Потресен от това, забрави мъките и чекистите, забрави всичко, дори Вероника, за която не забравяше дори когато не си спомняше за нея. Единственото, което пожела страстно, беше да запази мигновеното си озарение, но то моментално изчезна. Чекистите разкопчаха панталона му, измъкнаха собствеността му, нагласиха менгемето, за да използват още един от методите за „активно следствие“. Работеха само тримата. Четвъртият, единият от младите лейтенанти, повръщаше в мивката в ъгъла. Стройло прибра всичките си папки в едно чекмедже на бюрото и ги заключи. Отгоре остана само делото на Вуйнович, разтворено на машинописна страница с отделен ред най-долу: „Признавам, че заключението на следствието е правилно.“ Необходима беше същинска дреболия — подписът на следствения, и заради такава дреболия се разиграваше целият този цирк, с рев, с борба, с острата миризма на недосмляна от лейтенанта храна.
Излизайки, Стройло каза на офицерите:
— Продължавайте, другари, не спирайте, докато гадът не подпише.
Още една важна работа предстоеше на Стройло през този ден — да огледа новото обзавеждане в сектора, където се изпълняваше висшата мярка за пресичане на престъпната дейност. Слезе на едно от подземните равнища на Лубянка, премина по система от коридори и стигна до обикновена врата, зад която се намираше секторът за разстрели. Разбира се, осъдените на смърт ги водеха дотук по друг път, а тази врата беше предназначена за персонала. Зад нея всичко блестеше, чисто и прясно боядисано. В стаята за почивка двама сержанти играеха на шашки. Тихо свиреше радио — оперетата „Мамзел Нитуш“. Като измина петнадесетина метра по коридора, Стройло стигна до същинските „производствени“ помещения. Всичко беше изпълнено на високо равнище. Ето я просторната чакалня за осъдените. Оттук един по един ще се насочват към килията за екзекуция и ще застават с лице към стената и с тил към стрелец, който се намира в специална кабинка. Процедурата почти напомняше нещо медицинско, нещо от рода на рентгеноскопия. Зад стъклото трябваше да седи помощник, който включва монтиран наблизо автомобилен двигател за заглушаване на изстрелите и на други нежелани звуци, по-специално пропагандни привиквания, пред които някои врагове не се спират дори в последния си миг. Резултатите от дейността, тоест телата, ще се преместват от помещението за екзекуция в стая с ниска температура и там ще се натрупват до пристигането на специалния транспорт. Той ще се приближава на заден ход до прозореца към вътрешния двор. През прозореца по наклонен улей телата ще се плъзгат право в каросерията и после ще се транспортират в необходимото направление. След като огледа всички помещения и приспособления, Строило остана доволен: дори и в тази работа трябваше да се придържат към съвременните хуманни норми.
Вече беше излязъл от ремонтирания сектор за разстрели, когато доведоха първата партида клиенти: дузина мъже, събрани от различни московски затвори. Сред тях бе вече познатият ни шегаджия Мишанин. Така и не беше схванал докрай колко сериозно е случващото му се приключение.
— Не е лоша банята, момчета! — опитваше се да се държи бодро той в чакалнята. — Да се събличаме ли?
— Седи и не мърдай! — ревна му конвойният.
Дойде дежурният офицер. Сержантите зарязаха играта и тръгнаха да си вършат работата.
Осемнадесета глава
Препоръчвам да не се плаче!
Циганското лято ликуваше над Серебряни Бор. Радостни дълбоки сини небеса над златни, алени и обагрени в охра широколистни и като че подмладели иглолистни дървета. Ласкав ветрец се разхождаше из горичката, сякаш успокоявайки: всичко е наред, всичко е прекрасно, няколко листенца са паднали, но това е единствено с естетична цел, само за да се създаде с техния полет допълнителна хармония в общата картина. Едва се поклащаха паяжинките, между тях безцелно, пак заради хармонията пърхаха нови, току-що излюпили се от измамените пашкули пеперуди. Красота на несигурността.
— Или всъщност обратното — помисли си на глас Леонид Валентинович Пулково.
— За какво говориш, Льо? — попита Борис Никитич Градов.
— За красотата — продума физикът. — Сигурна ли е красотата?
— Задай този въпрос на нашата поетеса — усмихна се Градов и веднага се намръщи, спомнил си, че от трите му деца двете са в затвора и само дъщеря му все още бе останала на свобода, единствено Нинка, към която беше препоръчал да се обърнат с въпроса за сигурността на красотата.
Двамата стари приятели — този път не само като дългогодишно приятелство, но и като двама стари хора, прехвърлили шестдесетте, стояха на високия бряг на Москва река. По нея влекач мъкнеше шлеп с бъчви. Над реката високо, призрачно, като слепи, се рееха два дългокрили планера.
— Само като си помислиш, ей така да се рееш без никакъв двигател. — Пулково гледаше планерите изпод дланта си. — Забеляза ли, Бо, че младежта днес се е побъркала по небето? Всичките тези планери, аеростати, парашути… Откъде е тази им смелост?
— Смелостта днес се е преселила в небесата — саркастично отбеляза Градов. — На земята вече дори няма помен от нея.
— Може пък старата смелост да е отмряла, а да се е родила нова, която не разбираме? — предположи физикът.
— Ако е така, значи и страхливостта е претърпяла кардинална метаморфоза — отвърна хирургът.
Те се разсмяха тъжно.
— Нещо се разфилософствахме с теб. — Градов се обърна с гръб към реката. — Да вървим!
Краят на гората над реката отдавна беше любимо място за пикници. Тук-там личаха следи от неделни пиршества — празни бутилки от портвайн, водка и бира, консервни кутии, черупки от яйца, обвивки от шоколадови бонбони, дори кори от испански портокали: гладът в страната внезапно беше свършил, магазините с всяка изминала година се пълнеха все повече с това, което по навик от гладните години все още се наричаше кльопачка. В тревата и храстите белееха парчета от вестници, чиито разпокъсани букви само тук-там се събираха в донякъде осмислен и най-често страшен текст: „Позор за пре… …олу мръсните ла…“, „Сурова присъда за нар…“.
— Замърсяване на природата — обади се Пулково. — Някога това ще се превърне в колосален проблем.
— В Серебряни Бор вече е колосален проблем — недоволно рече Градов.
Вървяха с бърза крачка по пътеката край вилите. Както в старите времена, преди обяда се разхождаха до отмаляване.
— Впрочем има и по-колосални проблеми.
Градов погледна през рамо — бяха сами, и посочи с бастуна си една от вилите, чиито мирни стъкла отразяваха синьото небе и боровете, както и мяркащите се наоколо разплодили се катерици.
— Виждаш ли тази вила, Льо? Помниш ли Волков от Народния комисариат на тежката промишленост? Преди седмица го прибраха, а вилата му запечатаха, предполага се, че ще я конфискуват. Ей тази, от другата страна, третата в редицата, в нея живееха Ярченко, него със сигурност го помниш, виден служител от Народния комисариат на финансите, макар и „издигнат“, но изключително ценен специалист, гостували са ни често. След като го арестуваха, още същия ден изхвърлиха семейството му и заковаха вилата. Ето там, малко по-навътре, до езерото — същата история: големият партиец Трифонов, техният Юрочка често играеше с нашия Митя тенис и футбол… Всяка нощ прочистват Серебряни Бор. Май и моят ред идва. Какво ли мога да очаквам, след като арестуваха момчетата ми?
Последните две изречения произнесе дори с някаква лекота, която не оставяше съмнение, че Борис Никитич мислеше само за арестуване. Че кой ли пък не мисли за това сега освен мен, помисли си Пулково. Само че с мен се случва нещо странно, изобщо не го мисля за себе си, като че ли не могат да ме грабнат всеки момент, още повече с товара ми от двайсетте години, онзи обиск, откарването ми на Лубянка… Това не може да се нарече фатализъм, фаталистите само мислят за „фатума“, а на мен в главата ми са единствено битът, моите експерименти, доклади, мислите ми за пътуването, за основните ми планове като че ли никакви препятствия няма и не може да има. Странна, може би дори недостойна игра със самия себе си…
Под краката им ту изпукваха сухи клончета, ту пружинираха слегналите се иглички. Пътя им постоянно пресичаха катерици. На клонче над оградата на вилата на финансиста Ярченко седеше голяма мъжка
