катерица. Мистър Катерик, помисли си Пулково. Като го подмина, се обърна. Катерик седеше с шишарка в класическа поза и напомняше Ленин, задълбочил се във вестник „Правда“. Леонид Валентинович забеляза, че и Борис Никитич гледа животното.
— Виж го какъв е — измърмори той.
Те се спогледаха и се засмяха.
— Чуй ме, Бо, опитай се да не мислиш за арестуване — каза Пулково. — Дявол ги знае, понякога впечатлението ми е, че измъкват хората напосоки, без система. Не е възможно да се отгатне нищо, това е просто като шепа случайни куршуми. Не е задължително един от тях да те улучи. Опитвай се постоянно да превключваш на нещо друго, имаш толкова много работа, а пък ако мислиш за арестите, нека е само за момчетата, как да им помогнеш, за съседите, за всички, но не и за себе си. Разбираш ли? При мен това върви.
Докато го слушаше, Градов замислено гледаше под краката си, а после съвсем спокойно произнесе:
— Може би смяташ, че у мен отново се е вселил страхливецът? Както тогава, през двадесет и пета ли? Не, сега не е така…
Пулково погледна през рамо. Отзад нямаше никого освен голямата катерица, увлечена в своите си работи.
— Освен всичко друго, Бо, вождовете стареят, трябват им лекари, а в тази област си именно това, което си — изключителен хирург, творящ чудеса лечител. Просто си им необходим!
Градов вдигна рамене:
— Това не е никаква гаранция. И професор Плетньов са го смятали за чудодеен лечител, но са го обявили за отровител на Горки. Положението ми в кремълската медицина засега с нищо не помогна на моите момчета. Знаеш ли, Льо, горе се случва нещо чудовищно, някакво критично изкривяване, злокачествена левкемия… Онзи ден Александър Николаевич, знаеш за кого говоря, ми разказа зловеща история. Всъщност никога не би ми я разказал, ако не беше едно шише с настойката на Агаша, което оправдахме с него. Неочаквано се разплака и започна. Помниш ли внезапната кончина на Орджоникидзе? Когато това се случило, повикали Александър Николаевич да подпише протокола. Заедно с шестима други лекари от най-голяма величина, чудесни специалисти, каквото и да е мнението ни за всекиго поотделно, Александър Николаевич огледал тялото и всички със собствените си очи видели раната от куршум на слепоочието, но подписали заключението, че смъртта е настъпила в резултат на парализа на сърцето. Тоест без да възразят нито дума, постъпили така, както се искало от тях. Никакви допълнителни въпроси нямало, след което ги откарали по домовете им, предупреждавайки ги, че става въпрос за много важна държавна тайна. Позволи ме да те попитам, Льо, какво е това — тайна на държавата или… — спря приятеля си и му пошепна на ухото: — … или на престъпна шайка?
Пулково го побиха тръпки.
— Как си избягнал това, Бо? Трябва да призная, че бях учуден, като не видях тогава името ти в синклита.
Градов с наведена глава и скръстени на гърба ръце тръгна напред.
— Разбирам за какво говориш. Така се случи, че през двадесет и пета не можах да го избягна, а сега го избягнах. Истината е, че Мери ме спаси. Спусна пердетата, заключи кабинета, на всички — и по телефона, и на дошлите лично — казваше: Борис Никитич го няма, или е в Ленинград, или в Мурманск, точно не знам. Разбира се, ако бях на консилиума, и аз щях да подпиша, няма никакво съмнение, но… сега не става дума за това, Льо, не за нас, слабите и грешните… Впрочем едва ли някой може да стори нещо…
Известно време вървяха мълчешком. През прозрачния воал на циганското лято неочаквано премина остър студен повей, тоест истински вятър. Той завихри горските боклучета по пътеката и рядката растителност по главите на двамата приятели.
— Ех, Бо, скъпи ми Бо! — изненадващо произнесе Пулково и Градов едва не се спъна от учудване: такива епитети не бяха приети в полувековното им сдържано приятелство.
Леонид Валентинович тутакси разбра, че е нарушил стила, неловко пристъпи от крак на крак и заговори с момчешка небрежност. Това също не звучеше много естествено, но полека-лека се измъкваше от сантименталния си изблик. — Знаеш, винаги съм ти завиждал, че си лекар, че така яко… — използва дори гимназиална дума, — така яко се занимаваш със своята работа и че тя наистина е полезна, практическа, а аз съм потънал в безкрайни отвлечени експерименти…
— Вече не ми ли завиждаш? — усмихна се Борис Никитич.
— Сега бих искал да си физик и да работим в един институт.
— Това пък защо? — изуми се Градов.
— Защото сред сегашната чума понякога ми се струва, че моята наука дава някаква странна гаранция. Нека да е малка, ограничена, но все пак е гаранция. Помниш ли разговора ми с Менжински отпреди десетина години? Въпросът със свръхоръжието вече ги вълнува сто пъти повече. Каквото и да е, но у тях разузнаването е поставено на широка нога…
— Кои „у тях“? — попита Градов.
— „У тях“ в смисъл „у нас“ — поправи се Пулково и продължи: — И разузнаването дава все повече и повече информация за изследванията във Великобритания, Германия и Северноамериканските щати. Просто ужасно се страхуват да не изостанат от Запада. Според мен все още няма от какво да се боят, за производството на атомно оръжие трябва да се стигне до верижна реакция, а за това ще се наложи да се натрупа колосално количество съставни елементи. Ще бъде нужно, да речем, нещо фантастично като тежката вода например. Общо взето, може да се говори с часове, но… ако внезапно в изследванията се стигне до неочакван поврат, което не е изключено, понеже там работят гениални физици — Айнщайн, Бор или пък онова американско момче Боб Опенхаймер, тогава СССР може да се окаже обезоръжен и нищо няма да му остане, освен да капитулира!
— Това е страшно! — изкрещя Градов. — Какви ги приказваш, Льо? Що за ужас?!
Пулково някак странно погледна ужасилия се от възможността за капитулация на СССР приятел, усмихна се и повдигна рамене:
— Всичко е в областта на теорията, Бо, ясно ти е. Кой и пред кого ще капитулира… и дяволът не може се оправи в сегашната политическа обстановка. Главното, което искам да ти кажа, е, че ние, физиците на атомното ядро, сега сме обградени с колосалната „бащинска грижа“ на партията. Пет пъти ни увеличиха заплатата, обсипват ни с привилегии. Идват от ЦК, от НКВД, разхождат се из лабораториите, повтарят: „Работете спокойно, другари“, едва ли не ни почесват зад ухото. „Ако имате някакви желания, искания, незабавно ни кажете.“ Можеш ли да си представиш, дори ми разрешиха двумесечна командировка в Кеймбридж…
В този момент Градов наистина се спъна, защото му се замая главата.
— Льо, в Кеймбридж ли? Искаш да кажеш, че ще отидеш в чужбина, в Англия? Льо?
Пулково здраво го хвана подръка:
— Да, Бо, заминавам след два дена. Това е най-главното, което исках да ти кажа днес. Не мога да си го представя, Бо, срам ме е, че заминавам в тези страшни дни, но нали дванадесет години не смеех и да мечтая за това! Да ги видя и двамата!
— И двамата ли, Льо? — Слисаният Градов едва ли можеше да направи и крачка по-нататък. — Кои „и двамата“?
Седнаха на купчина нарязани и приготвени за извозване дърва и Льо сподели с Бо съкровената си тайна. През 1925 година в Кеймбридж пламнал роман между него и младата немкиня Клодия, асистентка на Ръдърфорд, тоест на руски Клава. Удивително момиче, с научен потенциал на равнището на Мария Склодовска-Кюри, а по външност не отстъпваше на Мери Пикфорд. По онова време беше на двадесет и пет, а старият грешник, както и ти, праведни ми връстнико и патриарх на семейство, помниш, беше вече на половин век.
Нищо по-прекрасно от този роман не се бе случвало в живота ми, Бо. Разликата във възрастта му придаваше нюанс, от който и двамата не бяхме на себе си. Отидохме в Париж и живяхме там в евтин хотел в Латинския квартал. С нея чудесно пийвахме и танцувахме. Общувахме на смесица от изкълчени езици, „оскверняване на лексиката“, както тя казваше, но беше чудесно. Отидохме и в есенния Брайтън, с часове се мотаехме по пустите плажове, пишехме формули на пясъка… Какво ли да ти разправям!
Тръгнал си и започнал с тъга да я забравя, предполагайки, че и тя го забравя с тъга. Оказва се, че й е
