— Виждаш ли, и за мен все пак дойдоха.
Кръвта й на Гудиашвили кипна и тя се затресе в последна грузинска отчаяна ярост.
— Няма да ги пусна в дома си! Върви да звъниш на Калинин, на Сталин, ако щеш и на черния дявол!
Борис Никитич я целуна по бузата и я помилва по рамото:
— Престани, Мери, мила! Не можеш да излъжеш съдбата. В края на краищата и там са нужни лекари. Току-виж, сме оцелели. Ако не конфискуват вилата веднага, постарай се по-скоро да я продадеш и да отидете при Галактион в Тифлис. А сега… там в кабинета, малко куфарче… приготвих го за всеки случай…
Мери престана да трепери. Прегърби се, отдръпна се от мъжа си и прошепна:
— Отдавна знам за него, и вълнени чорапи съм ти сложила…
Долу звъняха на вратата — веднъж, втори, трети път, чуха се отсечено нагло блъскане с юмрук и ботуш и викове: „Отваряйте! Отваряйте незабавно вратата!“ Домът на Градови панически се събуждаше. Залая Питагор, изшумоля Агаша, отгоре затропаха децата. Борис Никитич решително се насочи към вратата, все още с халат, но вече с панталон и обувки.
— Борюшка, кой ли е в такъв час? — прошепна Агаша. — Дали няма пак да те помъкнат на операция?
Той отвори вратата и остана поразен от изразителността на лицата пред него. В тях имаше всичко друго, но не и безучастност. Изглеждаше, че едва се сдържат да не запищят от опиянение от живота. Не бяха просто специалисти по нощна работа, а явни ентусиасти и големи ценители на безусловната си и безжалостна власт. Единственият безстрастен професионалист в групата беше кучката от една и съща порода с Питагор, но старият пес само като я погледна, заскимтя тъжно и заднешком отпълзя, докато не се озова в кухнята под кушетката.
— Ние сме от НКВД — каза старшият с палтото. — Имаме заповед за арест…
— Влизайте — бързо изговори Градов. — Готов съм. Много пъти бе репетирал наум тази сцена, беше решил да не изразява никакви емоции, като че ли си няма работа с хора. Дори презрение няма да видят от него. Сякаш са се появили роботи гробари, а не живи същества.
Старшият се усмихна. Очевидно се бе сблъсквал и с корави. Явно не беше робот. Харесваше му да гледа как се гърчат безпомощните хора, заподозрени в най-мръсния сифилис — държавна измяна.
Групата влезе. Старшият бързо огледа всички присъстващи. Обърна се към Борис Никитич и отново се усмихна с възмутително презрение:
— Не се безпокойте, професор Градов. Не сме дошли за вас. Имаме заповед за арестуването на гражданката Вероника Александровна Градова, снаха ви.
— Майче! Майче! — съвсем по детски се развика Борис Четвърти. Вероника, която слизаше по стълбите и си връзваше колана на халата, се свлече на едно от стъпалата и отпусна ръцете и главата си.
— Вай! — по грузински възкликна Мери и се хвърли към Вероника.
Заплака събудилата се в мамината спалня Верулка. Занарежда Агаша. Раменете на Вероника се затресоха. От устата й излизаха странни, басови ридания, които изобщо не й бяха присъщи.
Чекистката с коженото палто излезе напред и с глас на опитен режисьор в подобни действия се разпореди:
— Всички живеещи в дадената жилищна площ да се съберат долу, в трапезарията. Препоръчвам да не се плаче! Москва не вярва на сълзи. Сега ще дойдат свидетелите и ще започнем обиска.
Чекистът с кучето криво се усмихна на Агаша:
— Живеете си като буржоа, виждам аз! — Погледна под кушетката към настръхналия Питагор. — Затворете животното си някъде в килера, че може да се случи и неприятност. — Изразително се потупа по кобура на пистолета.
Борис Никитич беше абсолютно слисан и потресен. Не изпитваше ни най-малка, дори съвсем подсъзнателна радост, че не са дошли „за него“, а за някого другиго, че е останал на свобода. За разлика от Мери, която после безкрайно се измъчваше, че в първото й „вай“ вероятно е проличала неволна радост — все пак най-близкият й човек неочаквано се бе разминал с тази чаша, но за разлика от нея той просто беше сразен от подобен поврат. Ударът, който толкова бе чакал и бе готов да приеме като мъж, като деец на науката — с твърдата походка на руски лекар по мъченическата пътека, докато не падне, — този удар неочаквано бе насочен към беззащитно, нежно същество, невиновно за нищо — като че ли самият той беше виновен за нещо, — към жена! Тук вече не можеше да става и дума за някаква сдържаност, дори по адрес на тези подли роботи, направо кипеше от ярост.
— На какво основание не прибирате мен, а беззащитната жена?! — изведнъж се разкрещя той срещу старшия.
Старшият седна до масата за хранене, разположи пред себе си документите и зло погледна към треперещия старец.
— По-добре да не ни повишавате тон, професоре. Снаха ви е съучастничка по делото на сина ви Никита Борисович Градов. Да преминем към работа. Откога живее с вас гражданката Вероника Градова?
Влязоха свидетелите, съпроводени от милиционер. Оказаха се билетопродавачка от трамвайното обръщало и… не някой друг, а другарят Слабопетуховски. Върху лицето му мрачно се бяха отразили всички превратности в живота му. През целия обиск седя мълчаливо в един ъгъл, сякаш истукан от остров Пасха.
Цялата процедура по задържането отне два-три часа. Тъй като гражданката В. А. Градова не живееше самостоятелно, а тъй да се каже, в цялата къща, на обиск подлежеше всичко, но идиотският обиск беше проведен формално. Кой знае защо, сержантът със служебното куче мина по всички стаи. То явно не разбираше какво искат от него, нервничеше, от време на време присядаше, спираше безпричинно, безсмислено се устремяваше нанякъде. Чекистката разрови библиотеката, пак не откри нищо, отнасящо се към делото, освен някакви албуми, където имаше снимки на младия Никита в компанията на други командири от РККА.
— Не смейте да ги пипате! — разкрещя се Мери Вахтанговна. — Те са наши! Не са нито нейни, нито негови албуми! Наши са! Мои и на мъжа ми, заслужил лекар на РСФСР, три пъти орденоносец! Долу ръцете!
Лицето на чекистката се изкриви като че ли от погнуса и й метна албумите, но след това действително се залови за работа: съставяше опис на личното имущество на Вероника, тоест на тоалетите й, изминали немалко разстояние по пътищата на двадесети век от парижките магазини до московските заложни къщи, оттам — към далечните покрайнини на социалистическата държава и обратно към Москва в пълна готовност пак да увиснат на закачалките в заложните къщи. Имаше неща, които предизвикваха яростта на чекистката: шифони, крепдешини, кожена шуба, ракети за тенис, флакони с френски парфюми. Ако останеше на нея, дори само за тези вещи би изправила дамичката до стената, като най-напред, разбира се, би я пуснала на момчетата и момичетата. Като добавка към „парцалките“ имаше и лични фотоалбуми на Вероника, купчини писма — за какъв дявол пазеха тези стари писма, че и с изсушени кримски цветя в тях? — и най-главното: спестовна книжка и акредитиви за прилична сума.
Старшият старателно направи списък на всичко.
— Въпросът за личните вещи ще бъде решен по-късно, засега събираме всичко в стаята на задържаната и я запечатваме.
При думата „запечатваме“ очите на Борис Четвърти се разшириха. Улови се, че процедурата по разтопяване на восъка и притискане на пломбата с печат предизвиква острото му любопитство.
Изобщо трябваше да се каже, че всички събития от последно време, арестуването на баща му и чичо му, а сега и на майка му, тоест катастрофалното разпадане на семейството, предизвикваха не само мъка и униние в душата на момчето, но и странна възбуда, остро усещане за нещо ново в живота. То понякога си въобразяваше, че е непоправим бродяга, врял и кипял, като героя на Джек Лондон, който забягнал при пиратите на стриди и си изкарвал хляба заедно с тях в залива на Сан Франциско.
Стресна се, когато чу името си, произнесено по някакъв невероятен начин от командира на отряда, пазителя на восъка.
— Градови — Борис Никитич, на единадесет години, и сестра му Вера Никитична, на шест години, временно, до специално разпореждане, остават под опеката на дядо си и баба си. Подпишете се тук,
