квинтесенция на съществуването. Някой й бе дал да разбере, че органите буквално ходят по петите на Еренбург, а значи и нея я бяха взели „на мушка“, но едва ли тогава бе чула и най-малко мислеше за „органични съображения“, когато с внезапна горчивина откри, че всичко се е изпарило и повече нямаше нужда да се срещат. Тази тайна се изля в стихотворен цикъл, за който причастните към тайните говореха с двусмислени усмивки, а поетесата, поела дъх с пълни гърди пред лицето на бурното море, се върна при своя мъжки идеал, при професор Китайгородски.
Е, аз знаех за коя се женя, мислеше си Сава. Познавам я толкова отдавна, хиляди пъти по-добре, отколкото тя мен. В края на краищата тя е моето щастие именно такава, каквато съществува.
Протегна се още веднъж и рязко изскочи изпод одеялото. Направи разтягане на левите крайници, после на десните. Десет приклякания. Стойка на ръце. Сетне отиде да измъкне от леглото Еленка.
— Ставай, палачинке, време е за работа — каза й той.
Момиченцето отдавна наричаше детското си заведение „работа“.
С детето на ръце мина в кухнята и видя, че Нинка наистина забожда на стената нов плакат, на който той самият беше изобразен в ласкаво-карикатурен вид и покрит със стихоплетство.
Всички сладко се посмяха, а най-вече — Еленка. Тя още не можеше да чете и настояваше да повторят стихотворението, за да го запомни и да го издекламира „на работа“.
— Само за Грета Гарбо не бива, Еленке — поръча Нина, — че ще разкриеш връзките ни с чужбина. „Обичам ви. Грета Гарбо“ го казвай като „Одобрявам. Доктор Карпов“.
— Добре — съгласи се Еленка. — Дори е по-добре.
— Какъв ти доктор Карпов? — възмути се Сава. — Майка ги е непоправима „синеблуза“, Еленке. От конюнктурата. Заради Грета Гарбо съм готов да рискувам кожата си.
Помъкна дъщеря си да се мие, а той взе душ. Отделна баня — нима това не е разкош, не е щастие? После приготви на дъщеря си каша от грис. Нинка през това време пържеше яйца. Накрая всички седнаха на масата.
— Що се отнася до твоята кожа, професоре, тя е като слонска — подхвърли Нина. — Тази нощ асансьорът три пъти се качва и слиза, а на него не му пука, дай му само да похърква.
— Че защо да не спя, след като още не ми е дошъл редът? — попита Сава. — Идват за някого другиго, а пък аз трябва да скачам, така ли?
— Ама че логика! — възхити се Нина.
— И кого са прибрали тази нощ? — уж небрежно, с някаква светска преситеност попита той. В отговор Нинка чудесно се направи на скучаеща лейди.
— Когато слизах за вестника, портиерът каза, че са арестували трима. Никакви особени изненади — Големполски, Маргарита Назаровна Яковлева, Шапиро… Последния с жена му.
— Значи не трима, а четирима — заключи Сава.
— Какво? — попита Нина, търсейки във вестника програмата на радиото.
— След като Шапиро са го прибрали с жена му, значи арестуваните са четирима.
— Ами да, разбира се — кимна Нина. — Големполски е бил сам, Маргарита Назаровна — сама, а Шапиро — с жена си. Значи общо са били четирима.
Еленка вече се давеше с кашата от грис в очакване на взрив от смях. Сава кимна с явно одобрение:
— Добър улов.
Нина не издържа и се разсмя. Еленка се заля в щастлив смях. Точно в този момент на вратата се звънна.
— Ето че пристигнаха и за пети! — радостно възкликна Сава.
— А може би и за шеста? — лукаво предположи поетесата.
Сава отиде да отвори. Глупости, разбира се, органите не идват сутрин, никъде още не е забелязвано да са идвали в такъв ранен час, когато хората се готвят за работа, а може би и те по това време се сменят. Може би просто бяха донесли телеграма от Грета Гарбо? Трябва да се отбележи, че „страстта“ на далечната холивудска красавица към московския доктор Сава Китайгородски отдавна бе станала тема в семейството и сред приятелите.
Ами ако все пак сме повикали бедата със своите „хохми“, помисли си Сава и отвори вратата. Там наистина стоеше бедата във вид на близкоизточна старица с трагично стисната уста и хлътнали очи. Не можа веднага да познае в тази скръбна фигура тъща си, а когато го стори, възкликна:
— Прибраха баща ми ли?!
За пръв път нарече така своя дългогодишен научен ръководител.
Мери си пое въздух, сложи ръка на сърцето си, олюля се и се хвана за рамката на вратата.
— По-лошо, Савушка, отведоха Вероника…
В този момент притича Нинка и извика, като видя майка си, която губеше сили и като че ли пред очите й посиняваше:
— Ама защо стоиш като дръвник! — Нина подхвана Мери и я помъкна навътре.
След безсънната нощ Мери Вахтанговна хвана първия трамвай, за да завари своите на улица „Болшая Гнездниковска“, преди да са тръгнали за работа. Друсайки се почти час в задуха и блъсканицата, тя се страхуваше да не умре. Може би единствено горчивите мисли я спасяваха, отвличаха я от плъзгането й към бездната. Но после пак, без мислите, а единствено с мъката си започна да се плъзга. Една пътничка дори попита не без съчувствие: „Какво ви е, гражданко? Откъде сте?“, но спирката й дойде и тя започна да си проправя път към изхода.
Сава и Нина сложиха майка си да легне на кушетката в кухнята, отвориха горното прозорче, домъкнаха възглавници и одеяла. Мери глътна голяма доза капки и започна да се връща към живот. Чертите й се смекчиха, посиняването отстъпи място на обичайния й тен.
Беше дошла при Нина и Сава да се посъветва. Повече не бива да чакаме, защото всички ще бъдем унищожени. От децата ни останахте само вие и Цилка, но от нея никаква полза: пише една след друга докладни записки до Централния комитет, обяснява колко правилно Кирил е тълкувал различните постановки на генералната линия. С други думи, реших да действам. В края на краищата не мога да седя със скръстени ръце и да гледам как децата ми едно след друго изчезват в тези зандани. Какво мога да направя? Може би нищо, а може би много. Все пак съм грузинка и Сталин е грузинец. Ще стигна до него! Мери беше забравила, че не се чувства добре. Очите й горяха, както на финала на бравурна увертюра на Росини. Ще отиде в Тифлис, ще открие всичките си стари връзки, всички роднини, всички приятели, ще построи верига, по която може да мине и да почука на вратата на Сталин. Все пак всички грузинци са роднини, не е ли така? Какво ще кажеш, Нина? Какво ще кажеш, Савушка?
Изуменият Сава мълчеше. Идеята да се намери подобна грузинска „верига“ до Сталин му звучеше точно като желание да станеш роднина на огнедишащ дракон. Никога преди не бе мислил за Сталин като за грузинец, изобщо като за homo sapiens. Например не можеше да си го представи като свой пациент с нормален човешки анатомичен строеж.
Нинка няколко минути седя замислена, тя познаваше Тифлис по-добре, отколкото всеки друг от тази троица. Най-после произнесе:
— Знаеш ли, мамо, в идеята ти има нещо. Наистина надеждата е малка, но все пак някъде нещо се мержелее. И в Грузия има достатъчно зверства, но там понякога — не много рядко, в най-неочаквани
