професоре.
— Какво значи „временно“?! — извика Мери като ранена орлица. — Какво значи „до специално разпореждане“?! Завинаги ще останат с нас! До края на дните ни!
— Този въпрос ще се разглежда — процеди старшият. — Не е изключено държавата да ги вземе под своя опека.
— Само през трупа ми! — извиси глас Мери.
— Ти… — започна старшият и внимателно я изгледа, сякаш давайки й да разбере, че при такива нерви на гражданката напълно е възможен и изреченият от нея вариант.
— Меричка, успокой се! — Професорът прегърна жена си. — Няма да им дадем децата в никакъв случай. Утре ще подам заявление за осиновяване на Бобка и Веруля.
— Ъ-ъ-ъ — най-неочаквано показа зъбите си водачът на служебното куче.
— Какво има, Епифанов? — строго го попита старшият.
— Нищо, другарю майор. Просто си помислих, че децата няма да са „Никитови“, а „Борисови“…
— Това е — обобщи старшият. — Сбогувайте се с роднините си, Вероника Александровна! — Изправи се и в този миг срещна погледа на юношата Дмитрий Кирилович Градов, бивш Сапунов, роден през 1923 година, изпълнен с крайна, непримирима омраза. Да, такива ще ни убиват, ако стане нещо. Такива ще ни пречукват до последния младши чин.
Мери и Вероника се прегърнаха и се обляха в сълзи. Нима някога беше съществувало съперничество между двете жени?
— Вероника, лястовичке, гълъбице моя…
— Стига сте се лигавили! — викна чекистката. — Когато вършат пакости, не се лигавят, а сега реват!
Вероника избърса сълзите си и неочаквано се изправи пред всички в строг и стегнат вид.
— Довиждане, деца, не се плашете от нищо. Наоколо не са само зверове, има и хора. Боба, грижи се за Веруля. Митя, моля те, погрижи се за децата ми. Деца, слушайте и пазете баба си и дядо си. Довиждане, Меричка, скъпа. Довиждане, мили Бо. Предайте целувки на Нинка, Сава и Леночка. Подгответе за новината родителите ми. Довиждане, Агашенка, винаги ще те помня. Бъдете здрав и вие, Слабопетуховски!
— Бъдете здрава, скъпа и любима Вероника Александровна! — съвсем неочаквано твърдо произнесе Слабопетуховски. По неговото лице, сякаш пукнатина по камък, премина гримаса.
Деветнадесета глава
„Присънва ми се гърбавият Тифлис“
В Серебряни Бор още царяха вцепенение и безредие след страшната нощ, когато в жилището на едно малко щастливо семейство в центъра на Москва зазвъня будилник. Главата на семейството, новоизпеченият професор и доктор на науките, тридесет и четири годишният Сава Китайгородски по навик протегна мускулестата си ръката и натисна камбанката, за да не се събудят жена му и дъщеря му. Едва тогава забеляза, че е сам в леглото, през полуотворената врата видя Нина с фланелка на „Спартак“ и бархетни шалвари да се върти из кухнята. Щастливо и до пукане на костите се протегна. Ще се потъркалям още десетина минути, а и да закъснея половин час, нищо няма да се случи — професорът може да си го позволи. Нинка вероятно се занимаваше със своя „стенен печат“, съчиняваше „хохми“. „Хохма“, тоест шега, беше най-модната московска дума, доплавала съвсем наскоро в столицата от Одеса под платната на Леонид Утьосов и „южната прозаична школа“. Всички само за това говореха: Има ли нови „хохми“? Ама че „хохма“! Спри с твоите „хохми“!
Семейство Китайгородски спадаше към съвсем малкото московски щастливци, които притежаваха самостоятелна квартира, а не стая в комунално жилище. Един от пациентите на Сава, служител в Московския градски изпълком, при това не висш, а от средното звено, като благодарност за успешна операция беше уредил всичко. Не е ясно по какъв канал бе пуснал молбата на Сава, но преди две години получиха едностайно жилище в десететажна сграда в стил руски модерн на улица „Болшая Гнездниковска“. Сградата беше уникална. Построена малко преди Първата световна война, по-скоро приличаше на хотел, отколкото на обикновен жилищен блок. Защото беше предназначена за ергени, млади московски интелигенти професионалисти: юристи, зъболекари, банкови служители и прочее. Всяко жилище в нея, или както понякога ги наричаха „студиа“, се състоеше от доста голяма стая с чудесен широк прозорец, кухня и баня (sic!). Днес естествено какви ти ергени — всички жилища бяха натъпкани със семейства, понякога многобройни и разклонени, но не настаняваха повече от едно и затова тук всички бяха щастливи и се гордееха, че живеят в самостоятелни квартири! В блока и досега стабилно функционираха асансьорите и имаше чудесен, широк, застлан с плочки покрив, предназначен за разходки на младите ергени, потънали в мисли за своите професии, за символистката поезия, за дивидентите на фондовата борса, а главно за девойки. Сега на покрива играеха деца. Високите стоманени решетки, непозволяващи на предреволюционните ергени да проявят излишен символизъм, днес надеждно пазеха децата от излишно подражателство на стоманената авиация.
В жилищата нямаше телефони, но затова пък — по щастлива ирония на съдбата — целият десети преустроен етаж се заемаше от гнусното издателство „Съветски писател“ и Нина във всеки момент можеше да изтича в кабинета на някоя приятелка и да „дрънне“ оттам.
А и до „Труженица“ беше буквално две минути пеш — вдясно към улица „Горки“, пресича я и пак надясно, зад ъгъла към „Пушкинска“ и е там. Нина продължаваше да сътрудничи в „Труженица“, въпреки че нейната приятелка, завеждащата отдел Ирина, от няколко месеца беше изчезнала. Изчезна и това е, ни вест, ни кост. Ами къде е Ирина? Сега, Ниночка, имаме нова завеждаща отдела, запознайте се: Ангелина Дормидонтовна, ударничка на труда от Гжатск… Много ми е приятно, но къде е Ирина? Тя не работи вече тук. А къде работи? Ама, Нина, наистина не задавай наивни въпроси. Така ли, пак същото, все от същата опера, имаше човек и го няма, не задавайте наивни въпроси — ей че „хохма“!
Сред някои кръгове на московската интелигенция безкрайният масов терор на НКВД вече не предизвикваше ужас, а черен хумор, хумора на осъдените на смърт. В кухнята си Нина например беше окачила плакат, обръщение към благоверния: „Ако те приберат по-рано и в мое отсъствие, провери дали си изключил газовия котлон и електрическите уреди!“ Все пак така бе малко по-леко да се живее. Изчезналата Ирина не беше права, остатъците от хумор все пак облекчаваха, а пък бягството от него не помагаше с нищо. Във всичко останало, ако бе допустимо да се каже „останало“ за останалото, животът на Нина и Сава можеше да се нарече почти щастлив. Леночка караше третата си година и двамата душа даваха за нея. В романтичния смисъл Нина, както се казва, беше „мирясала“. Преди всичко неочаквано бе открила, че отдавнашният й обожател, смешничкото интелигентче Сава, е изключително красив. Преди неясно защо никога не беше обръщала внимание на фигурата му и едва след като сподели леглото с него, намери раменете му за широки и мускулести, талията за гъвкава, бедрата за тесни и дълги. Когато се навеждаше над нея и надолу падаше светлата му коса, той й се струваше истински северен рицар, същински „рус звяр“. Силен, сладостен любовник, верен съпруг, истински джентълмен, чудесен приятел — какво друго й трябва на една жена, дори да се смята за „противоречива поетеса“.
Що се отнасяше до Сава, не само че не мислеше за нещо допълнително, не само че не анализираше семейната си хармония, просто не можеше да си се представи с друга жена. Разбира се, че понякога страдаше. Не мога да дам на Нинка всичко, което й е необходимо за творчеството. Тя е поет, трябват й от време на време остри завои, издигания и падания, „американски планини“ от емоции, иначе музите ще отлетят от нея, а аз й давам само любовта си, равномерно всекидневно движение. Е, какво пък…
На Нина понякога й се струваше, че той й е осигурил своеобразен билет за кратковременни забежки. Беше почти убедена, че не му бяха убягнали няколкото й срещи с току-що върналия се от Европа Еренбург. Знаменитият „московски парижанин“, поет и световен журналист… Бе го видяла в „Национал“, седеше самотен до прозореца, с лула между зъбите, над чаша с коняк… Дори се беше спънала от изненада, като кон от внезапно опънати юзди. „Ето го Еренбург, съвсем наскоро се върна от Испания, разбира се, през Париж. Искате ли да се запознаете?“ — бе казал някой. Всичко беше ясно още от първия миг. Бяха се срещали няколко пъти в жилището на негов приятел. Той седеше на перваза, както винаги гледаше настрани и й четеше от бележника си: „Прости, че живях в онази гора, че всичко преживях и оцелях, че ще отнеса до гроба на Париж големия сумрак“… Тя, както някога с други поети, а понякога и с мерзавци, сама му разкопча ризата. Изглеждаше, че се връщат предишните опиянение и мъглявост, жадно поглъща някаква
