оставил солиден и все по-наддаващ на тегло сувенир. През 1926 година родила момче! Пулково го научил случайно от общ приятел, на когото всъщност нищо не му било известно за техния роман. Писал на Клодия — помниш, че по онези времена все още можеше да се пращат писма в чужбина — и попитал, разбира се, косвено: дали не трябва да се смята за баща на детето? Тя му отговорила, че точно той е бащата, но това с нищо не го задължава и да не се тревожи. Александър — доколкото разбирам, специално е избрала това международно име — щял да бъде възпитан от нея и родителите й. Жена с удивителен такт и достойнство!
През 1927 година си разменили няколко писма, вече се замислял за молба за нова командировка, но в това време започнало следенето. Повече от всичко се страхувал, че в ГПУ ще заговорят за любимата и сина му.
— Тогава още не можеха да инкриминират връзка с чужденка, все пак още съществуваше непът, но самото споменаване на техните имена в това учреждение ме хвърляше в ужас. Оказа се, че чекистите нищо не знаят, иначе Менжински не би пропуснал възможността поне малко да ме шантажира. Те и сега нищо не знаят. Нима биха одобрили пътуването ми, ако бяха наясно, че в Англия имам семейство? Всъщност никой в света до този момент не знаеше нищо. Сега го знаеш ти, Бо. Още в онази двадесет и седма й писах последното писмо и й дадох да разбере, че повече не можем да си пишем. Познавах я и бях сигурен, че следи положението в Русия и разбира как вървят нещата у нас. Ето така минаха всичките тези години. Понякога се появява наш общ приятел — тук се ползва с репутацията на „прогресивен чужденец“ и негови приятели сме не само ние, а и целият СССР — и ми предава поздрави от нея. От него разбрах, че родителите й са емигрирали от Германия — в родословието им имало евреи — и сега всички заедно живеят край Лондон, тоест детството на Саша преминава в семейство, сред любящи хора. Миналата година този приятел ми донесе от нея списание с текста на доклада й на семинар по елементарни частици, но главното не беше това, а… виж, Бо, погледни…
Вълнувайки се страшно, Пулково измъкна от джоба на шлифера си сгънат на две брой на научно списание. Там сред сбитите текстове, формули и диаграми имаше малка снимка „Група участници в семинара във вила «Грейс Фонтен»“. Десетина учени се бяха разположили върху плетени мебели на типична английска ливада. Сред тях имаше и една жена. Борис Никитич не можа да открие сходство между нея и Мери Пикфорд, но парадоксалното беше, че намери нещо общо с неговата Мери на млади години. Най- разтърсващото бе, че на заден план, до терасата, можеше да се различи момче на десетина години и дори под крака му личеше футболна топка.
— Това е той — едва ли не задушавайки се, прошепна Леонид Валентинович. — Сигурен съм, че е Саша. На годините е на Борис Четвърти. Изпратила е списанието, за да видя сина си. Виж, Бо, погледни какво момче, косата му на път, нослето му кръгло, цялата фигура… Е, какво ще кажеш?
— Действително прилича на теб — произнесе Градов това, което толкова страстно искаше да чуе от него Пулково.
Старият физик мигновено засия. Дори в студентските романтични години Градов не бе виждал приятеля си в такъв водовъртеж от емоции. И самият той безкрайно се вълнуваше. Този Пулково, от него винаги можеш да очакваш някаква изненада, но чак пък толкоз! Да се сдобие със семейство в Англия, бива си го!
— Знаеш ли, в кабинета си имам великолепна лупа — каза Градов. — Сега ще разгледаме твоя Саша.
Станаха и известно време вървяха мълчаливо. Показаха се покривът и мансардните прозорци на вилата. Борис Никитич неочаквано спря и заговори, без да гледа към Пулково:
— Както разбирам, никога повече няма да се видим… във всеки случай в този живот. Сега искам да ти кажа, Леонид, само още едно нещо, може би най-сериозното в моя живот. Никога не сме говорили открито за събитията от двадесет и пета година, за операцията на народния комисар Фрунзе. И така, въпреки всичко аз съм и винаги ще си остана честен лекар. Разбираш ли? Също такъв руски лекар, каквито бяха баща ми и дядо ми…
Безупречният и сдържан денди, професорът по физика, след тези думи поривисто прегърна Борис Никитич и се разтресе от ридания. Той бърбореше:
— Бо, обични ми… единствени мой приятелю… най-близкият ми…
Заради голямото си пристрастие към думичката „ние“ съветската интелигенция често изпадаше в небрано лозе. Нали не можеш да кажеш „ние провеждаме чистки“, ако самия теб те прочистват; „ние се борим с така наречените врагове на народа“, ако изненадващо и ти самият се оказваш така наречен враг. През последните дни Борис Никитич, кой знае защо, се беше запънал на темата „ние — те“. Смятайки с пълно основание себе си за „старорежимен“, обикновено използваше „те“ по отношение на властта, но изведнъж в разговора с Пулково нещо го бодна, когато той каза: „Може да е всичко, но у тях разузнаването“… Чисто логическо недоразумение — кои са „у тях“, Западът или СССР? Аха, работата не беше в логиката, ти вече се отъждествяваш с тази държава. Отразила ти се е зашеметяващата им тоталност. Мърмориш, дори гориш от ярост по адрес на „нас“, а не на „тях“. Когато казвам „ние“, имам предвид не режима, дори не държавата, а обществото, Русия в края на краищата. Но припомни ми говорил ли си някога така при стария режим, при „гнилия либерал“ Николай Романов? Винаги си отделял „тях“ — царя, тайната полиция, чиновниците. Признай си, че произнасяйки „ние“, подсъзнателно включваш всички и може би на първо място Сталин, Политбюро, ЧК, макар и да не можеш да ги понасяш…
Мислеше отчаян: как мога да казвам „ние“ и да включвам в това понятие онези, които са арестували момчетата ми? С ужас си ги представяше в чекисткия затвор. В града се носеха тайнствени слухове, че там се прилагат страшни изтезания. Не, все пак е прекалено, у нас това не може да го има, „у нас“…
Самият той отдавна беше готов. Тайно от Мери си беше приготвил куфарче „за пътуването“ — бельо, пуловер, тоалетни принадлежности — и го бе скрил в най-долното чекмедже на бюрото в кабинета си. В Първи медицински институт, където завеждаше катедра, вече мина серия от арести. Засега прибираха от втория ешелон. Същото се случваше и във Военномедицинската академия. Дотук водещи професори не бяха пострадали, но всички очакваха скоро да дойде и техният ред.
— Чакате ли? — попита го тези дни старият Ланг. — Що се отнася до мен, само гадая къде ще попадна по-напред — на Лубянка или в по-далечни места, където вече няма да ме достигнат.
Най-мъчително беше да гледа Мери. За няколко месеца бе остаряла с десет години, забравени бяха вече гордите пози, бурните изблици, стакатото на емоциите, отдавна не бе докосвала пианото. Личеше, че всеки час, всяка минута мисли за Никита, за Кирил, за внуците си, за рушащото се огнище, с което толкова се гордееше. Вълна на решителност преминаваше понякога по лицето й, сменяйки се с израз на безпомощност и наивност, който Борис Никитич обожаваше.
Домът потъна във вцепенение. Дори старичкият, макар и все още мощен Питагор по-рядко тичаше с момчетата в градината, като предпочиташе да седи до Мери или в краен случай в кухнята до Агаша. Тя вече не месеше тесто за своите толкова обичани от всички пирожки и дори бурканите със сладка и туршии за зимата подготвяше без предишния ентусиазъм. Слабопетуховски, който през това време беше успял да се ожени за дъщерята на началника на милиционерското управление и дори да се сдобие с деца, не прекрати приятелството си с Агаша и с нейното кристално шише. Често идваше мрачен, сядаше в кухнята, съобщаваше й, че в „сферите“ не говорят хубави неща за вилата на Градов и май преценяват как да се разпоредят с нея в близкото бъдеще.
— Какво ще ни посъветваш, Слабопетуховски, какво ще ни посъветваш? — отчаяно питаше Агаша.
— Няма нищо за съветване — мрачно отговаряше Слабопетуховски. — Информацията ми нищо не струва. Идете на църква, запалете свещ, това ми е съветът.
След няколко седмици на полуапатия Вероника започна малко по малко да се окопитва. Всеки два дена ходеше до Лубянка да търси сведения за мъжа си. Всеки път получаваше един и същ отговор: „Следствието продължава, колети и свиждания не са позволени.“ Опашките пред тези прозорчета, зад които седяха хора автомати от НКВД, бяха непоносими. Широколики, със сапунен цвят, не можеш да разбереш от какъв пол бяха. Никога не знаеш дали имат сведения или просто гледат да те разкарат. Не им действаха никакви усмивки, сякаш бяха скопци.
Що се отнася до по-широките слоеве на мъжкото московско население, те независимо от всичко, както и преди, не оставаха равнодушни към появяванията на Вероника. Някои просто трепваха при вида й, сякаш
