Гризодубовая я забеляза, подаде й ръка и й помогна да се качи на трибуната. Мъжка мазолеста лапа. Нина измъкна от джоба на сакото си бележник и шикозна писалка „Монблан“, подарена й от наскоро върналия се от чужбина Иля Еренбург. Гризодубова, надвиквайки шума, забоботи в ухото й като изригващ пламък двигател:
— Жени! Девойки! Живеем в приказно време! Кой можеше да предскаже, че руските жени ще отхвърлят оковите на вечното робство и ще пилотират самолети, ще командват кораби, ще управляват трактори и танкове?! Никой и никога не можеше да го предскаже, както не може да си го представи и съвременната поробена жена от буржоазния Запад! Посвещаваме полета си на великата сталинска конституция, най- демократичната конституция в света, и на нейния творец, слънцето на нашата родина, Йосиф Висарионович Сталин!
След като изприказва това, Гризодубова извади кутия „Северна Палмира“ и предложи и на Нина:
— Ще палнеш ли, приятелко?
Запушиха и се усмихнаха една на друга не без взаимна симпатия. Предателско, невероятно сладко чувство за съпричастие към всичко това неочаквано споходи Нина. Тя скочи от трибуната и започна да си пробива път към изхода.
Ако все пак трябваше да се работи някъде, защо да не бъде в списание „Труженица“? От пропагандата и празните приказки никъде не можеш да се скриеш, а тук поне имам свои хора в отдела за очерци, всичко разбиращи, достатъчно иронични съвременни жени, на които при това им харесват моите стихотворения. Така си мислеше Нина всеки път, когато наближаваше сградата на улица „Пушкинска“, като по навик търсеше с поглед белезите на градския живот сред тези, които все пак не се отнасяха към „тях“: чугунен поет, чугунени лампи, „десетки овъглени гарвани“, оцелелите кубета на църквата „Рождество Богородично“ в Путинки… Аз, „синеблузата“, футуристката, тъгувам по миналото, изравяйки от паметта си късчета от детството, от света, в който все още тази чума я нямаше…
В редакцията бързо натрака статията за митинга в Тушино и я предаде на завеждащата отдела Ирина, с която беше голяма приятелка въпреки десетината години разлика. Неомъжената Ирина често ходеше с Нина и Сава в консерваторията или в МХАТ. То сега в Москва и нямаше другаде къде да се ходи; изложбите бяха истинска свинеферма, авангардистите се бяха изпокрили, „Вале каро“60 рисуваха сладникави портретчета с вдъхновяващ съзидателен характер. Впрочем чудеса все още ставаха. „Интернационалка“ неочаквано отпечата части от изумителната проза на някой си Джойс, излезе четиритомник на Марсел Пруст. Писателят от американското „изгубено поколение“ Ърнест Хемингуей за наше щастие се присъедини към „прогресивните сили“, зае рязка антифранкистка позиция в Испания, значи може би и него щяха да печатат. Тоест имаше за какво да се говори и те говореха с часове за западната литература в кухнята или на някой булевард. За предишните, съвсем скорошни руски автори беше по-добре да не се говори, това нямаше да доведе до нищо добро. За предпочитане бе мнозина изобщо да не се споменават, сякаш не ги беше имало.
В ъгъла на редакционната стая засвистя чайникът.
— Момичета, хайде на чай!
Служителките отваряха пакетите със сандвичи, една почерпи с домашно приготвени сладки, направиха си весела почивка. Всички знаеха, че и двамата братя на Нина са арестувани, но никой никога не питаше за тях. За арестувани не беше прието да се говори на обществени места. И Нина се улавяше да мисли, че на обществени места не е уместно не само да се говори, но дори и да се мисли за собствената мъка като че ли арестите и съветските учреждения принадлежаха към различни, нямащи досег светове. Това странно правило бе продиктувано било от страх, било от потайната надежда, че в един прекрасен ден кошмарът ще свърши, затова сега бе по-добре да се мълчи. А може би трябваше да се крещи, да се вика, да се пищи, понякога си мислеше Нина, но тутакси си възразяваше: ще повикаш малко и никой дори няма да те чуе.
Във всеки случай сега пиеха чай, смееха се. Нина разказваше за неотдавнашната си командировка в Крим, където беше интервюирала важен човек — председателя на кримския Централен изпълнителен комитет, другаря Ибрахимов. Той характеризира по следния начин съвременното положение на татарката: „Преди татарска жена беше закобилен жена, сега направили от нея публичен жена!“ Смяха се до сълзи. Нина надмина себе си.
— Ама това е дивен неологизъм във футуристичен стил — закобиленост! Момичета, не ви ли се струва, че и у всяка от нас има известна закобиленост?
След чая Ирина я заведе в кабинета си да обсъдят репортажа. Нина надникна през рамото й. Червеният молив доста се беше разходил по редовете!
— Нинка, прости ми, но се осмелих малко да го поочистя — каза завеждащата отдела. — Репортажът е великолепен, но тази твоя ирония…
Нина се усмихна:
— Нима и там си открила обичайната ми ирония?
В отговор Ирина също се усмихна:
— Да речем, следи от твоята обичайна ирония.
— Ирина!
— Нина!
Гледаха се в очите. Ирина имаше странен нос — не чип, но с ноздрите навън, което, съчетано с късо подстриганата коса и редакторските очила, й придаваше доста свиреп вид. Но Нина много добре знаеше, че има нежна, самотна душа. Ирина протегна ръка през бюрото и покри дланта на Нина със своята.
— Времето на иронията мина, Нинка. Паднало ни се е да живеем в героични времена.
Нина вдигна рамене:
— Без ирония, Ирка, е трудно да се оцелее в героични времена.
— А с нея е трудно да не се пропадне.
— Ама че софистика!
И двете тъжно се разсмяха.
Седемнадесета глава
Над вечния покой
Както всички затвори в страната, и страшният Лефортовски също беше препълнен, но рядко се биеха за места на наровете, защото килиите бяха пълни главно с политически затворници, които нямаха нищо общо с криминалните, хора интелигентни, склонни дори към старорежимна солидарност. В много килии бе установен ред за лежане на наровете. Един час в хоризонтално положение — ако искаш спи, ако искаш мечтай за жени, а сетне отстъпваш мястото на другаря си по исторически процес. В очакване на реда си за „хоризонталното“ затворниците или стояха до стените, или седяха глава до глава на хлъзгавия под. В това положение на мнозина започваше да им се струва, че пътуват нанякъде в чудовищен трамвай. Имаше и изключения от правилата, по-специално що се отнася до връщащите се от разпит. Ако някого го донасяха, предоставяше му се нар без ред. Но ако все пак се връщаше на собствените си крака, подлежеше на общия ред. Имаше ред и за кофата, на която непрекъснато някой седеше и изпускаше газове сред прекаленото струпване на хора.
Имаше обаче не само потискащи минуси, но и някои ободряващи плюсове. Погледнете, шепнеха си озовалите се в една килия двама преподаватели от Московския университет, филолог и биолог, при всичките физически минуси като спарен въздух, воня, липса на лежащи места има и някои психологически плюсове. Преди всичко, когато ви набутат в подобна килия, неизбежно си мислите: я виж колко народ, не съм сам, не съм сам! Й забелязахте ли, че това ободрява? После спазването на ред на нара и на кофата нима не е проява на човечност? Сред хора не е страшно да се мре, но дори и в такова приблизително състояние „хората“, тоест „колективът“ ободрява, не позволява да се капитулира напълно. Винаги се намира някой шегаджия, който повдига настроението. Вижте как Мишанин разпитва новопристигналите. Не, класиците са знаели силата на колектива. И са умеели да спекулират с нея мерзавците. Кои мерзавци ли? Ами класиците!
Нисичкият Мишанин, бояк образ от московските шофьори, действително се развличаше, а развличаше и останалите. Промъкваше се към новопристигналия и делово, като на гарата, питаше:
— Другарю, по каква работа сте тук?
Новодошлият поглеждаше деловата му физиономия и изведнъж разбираше, че неговата работа не е
