на следствието. Или пък? Или все още се добираха до него, искаха да го шашнат с доноса на Вадим, точно с това да сломят съпротивата му?
Днешният разпит започна с това, че всички вкупом се нахвърлилиха върху него, просто го разкъсваха. Единият смъкна колана си и го шибаше с токата по лицето, раменете и гърдите. После започнаха да прилагат „методите за активно следствие“, а сред тях и най-любимия им — притискане на тестисите и члена в дървено менгеме. Болката беше не просто непоносима, а като че ли вече и несъществуваща. Командирът на корпус несъзнателно с момчешки глас се смееше и ридаеше. Неочаквано в тясна цепнатина на нажеженото пространство се мярна Вероника, моментът, когато прокарва пръсти по този подпухнал притиснат член. После лекарят, техният лекар, му премери пулса и каза, че могат да продължат. Напъхаха го надолу с главата в тесен сандък и излязоха. Всичко изчезна, всякакъв ориентир в пространството, приготви се да умира, но неочаквано те се върнаха и гласът на лекаря произнесе: „За днес стига.“
Ето я най-сетне, дойде разплатата — за Кронщад, за Тамбов… Разплатата за страхливостта, дявол го взел, за страха да дообмисли всичко докрай, за хипнозата от революцията. Всички бяхме смелчаци заедно, обхванати от стадния инстинкт на войната, от стадната романтика, а насаме с мислите си всеки е страхливец. Така бе възникнала и сегашната сталинска хипноза. Вадим се беше оказал по-смел от мен, сам я бе преодолял. Когато отблъскваше Вадим, знаеше, че не остават никакви шансове, но все пак си пазеше кожата: ами ако се размине? Срамно беше да загине в ръцете на чекистката паплач. По-добре в Кронщад да го бе застигнал матроски куршум.
Колкото и да бе странно, но при варианта на Вадим имаше възможност за успех. Можеше да се разработят няколко тактически схеми. Според една от тях — да се изпрати в Москва батальон разузнавачи. Армейските превози по железниците бяха прекалено заплетени, никой нямаше да е наясно що за част е и накъде пътува. Батальонът пристига в Москва непосредствено преди сесията на Върховния съвет, превзема Кремъл и арестува Сталин. Според друга схема ударна група долиташе в Москва с три самолета. Ако тези варианти се провалят, можеше все пак да се направи опит за бягство, да се вдигне голямо въстание, да се освободят затворените в Колима и Приморието, да опитат да възстановят Далекоизточната република. Да предложат на Блюхер поста президент, а ако откаже, той самият да рискува или да бъде издигнат Вадим. Всички големи промени започват от нулата. Трябваше да се рискува, а не да се чака разправата…
Така си мислеше понякога командирът на корпус Градов между разпитите и всеки път в смелите си помисли стигаше до точката, в която отново и отново изскачаше предателската мисъл: ами ако Вадим все пак е бил изпратен от ЧК? Тогава всичко рухваше.
— Никита Борисович, спите ли? — произнесе деликатен глас право в ухото му.
Никита трудно обърна глава и видя Колбасев. Старши свързочникът от Балтийския флот и в килията на Лефортово отговаряше за връзката. Мястото му до тръбите на отоплението беше неприкосновено. Денонощно бе на вахта — приемаше и препредаваше послания от всички недра на затвора, изчукани по тръбите на затворническия телеграф. Никита още на свобода беше слушал за Колбасев, петербургски интелигент и колекционер на джаз. Такъв човек не можеше да не бъде прибран от чекистката метла. От една страна, изпитваш ужас как измитат от страната всичко човешки ценно, а от друга, все пак имаше и повод за гордост — споделяш една и съща съдба с подобни хора, а не с нищожества.
— Имате телеграма, Никита Борисович.
И по лицето на Колбасиев се виждаха синини и следи от разпити, но доминираха големите му светли, вечно любопитни очи на технически специалист.
— По всяка вероятност е дошла от третия етаж през санитарния блок. Чуйте я. — Снижи гласа си до възможния минимум и зашепна на ухото на командира: — За Никита Градов от брат му Кирил. Видях те на стълбището. Аз съм на третия етаж. Нашите са наред. Вероника пристигна с децата. Следствието ми приключи. Признах се за виновен. Не оставяй да те измъчват. Подписвай всичко. Целувам те, обичам те.
Никита не издържа и се разрида. Значи са прибрали и Кирка. Може би дори и Нинка. Трудно е човек да си представи, че ей така ще й простят връзките с опозицията, участието в троцкистката демонстрация. Можеха да приберат и баща им. Мисълта, че с близките му могат да вършат това, което правеха с него, беше непоносима. Край. Нашият свят се руши. Всичко ще бъде унищожено. Неочаквано в ума му изплува… от богохулника Маяковски: „Ако е истина, че те има, Боже, Боже мой, ако звездният килим от теб е изтъкан…“
Килията притихна, чувайки за пръв път онова; на което при всеки разпит се наслаждаваха следователите — необузданите детски ридания на железния командир на корпус. Колбасев стисна ръката му. Никита отговори на ръкостискането и измърмори: „Благодаря, Сергей Адамович“. Той най-после преодоля риданията и дори се понадигна, опирайки рамене в стената. „Искате ли да ви изпея нещо от Сидни Бешет?“ — попита свързочникът. Започна шепнешком да пее нещо свежо, синкопирано, с кратки барабанни сола, които наподобяваше с длани по коленете си, нещо учудващо познато.
— Що за мелодия е това, Сергей Адамович?
— „The Yellow Bonnet“ — отвърна Колбасев и продължи изпълнението си.
Да, беше същата песничка, която по цяла вечер се разнасяше от грамофона май преди тринадесет години, да, да, през двадесет и пета, ами да, разбира се, на рождения ден на мама, в Серебряни Бор, вечерта, когато Вадим откара баща му в Солдатьонковската болница, в нощта на смъртта на народния комисар Фрунзе. „Momma, buy me a yellow bonnet“ — шепнешком пееше Колбасиев, отбиваше ритъма с длани и цъкаше с език. С тези мелодии славният моряк щеше да пропадне завинаги и безследно в каторжната слуз на Русия, в изпепеляващата пустош.
Съвсем наскоро Семьон Савелиевич Стройло получи сериозно повишение в длъжност и звание, стана старши следовател и старши майор от Държавна сигурност и се прехвърли във внушителен кабинет в светая светих, на Лубянка, чието име хвърляше в ужас враговете на революцията в целия свят и всички гадове в страната.
В такъв кабинет — висок гипсов таван с великолепен дворянски полилей, два големи прозореца, позволяващи да се види широкият размах на Москва — от площада с новата станция на метрото до кулите на Кремъл, надничащи иззад струпаните покриви на Китай-город; сред тези стени — нетърпящи възражение тапети с цвят бордо, не оставящите място за възражение портрети на Ленин, Дзержински, великия Й. В. Сталин, картината на Левитан „Над вечния покой“, тази грандиозна алегория на величието на народния дух; зад това бюро — масивно, покрито със зелено сукно, с медни ъгли, преживяло всички бури, — точно тук, в цялата тази обстановка, би трябвало да се приемат посетители, да се изслушват молби, да се вниква в обстоятелствата. Уви, при жестокото засилване на класовата борба с напредването на социализма се налагаше да се занимава с черна работа и по-специално с проверка на ефективността на новите следствени методи.
Старши майорът от Държавна сигурност Стройло наближаваше четиридесетата, беше се превърнал в снажен, уверен в себе си чекистки командир, комсомолските безредици, известни ни от първите глави на романа, да не говорим за нашепванията и подхилванията на баща му отдавна се бяха изпарили. В настоящия момент го заварваме до прозореца заедно с трима младши офицери. Наслаждавайки се на краткото прекъсване в работата, те пушеха, разменяха си еврейски вицове и се хилеха. „Казват на Аврам: Авраме, твоята жена ти изневерява с нашия счетоводител. С какъв счетоводител, бясно крещи Аврам и хваща нещо тежко. Ами с един висок, черен, с очила. Аврам с облекчение въздъхва: а, това не е нашият счетоводител…“
В това време на стол в средата на кабинета седеше безпомощно отпуснат един враг на народа, военната му униформа висеше на парцали по раменете и гърдите му. С него се занимаваше един лейтенант. Хвана го за брадичката и отметна главата му назад така, че в смазаната подпухнала физиономия стана възможно да се разпознае командирът на полк Вуйнович. Лейтенантът се наведе над ухото му и прошепна със състрадание в гласа:
— Зарежи глупавото си упорство, Вуйнович! Признай и ще си отдъхнеш. Не разбираш ли, че тук ще те одерат като котка?
— Върви на майната си, гадино — мърдайки много трудно езика и устните си, отвърна Вуйнович.
Мигновено избухналата ярост изпари всички признаци на съчувствие. С ръба на дланта си лейтенантът удари затворника по шията. Стройло се обърна да види какво става и погледна часовника си.
