краят на човешката цивилизация. Вдигаше рамене и отговаряше:
— Връзки с полското разузнаване. Не знам защо точно с полското, а не с някое по-солидно. Може би защото фамилията ми е на „ски“? С други думи, ПШ — подозрение в шпионаж.
Мишанин разбиращо кимаше, стискаше му ръка и се прехвърляше на следващия новак.
— Ами ти, приятелю, по каква работа си?
— Вредителство — охотно отговаряше той. — Аз, разбираш ли, работех като готвач в завода за лагери, та ето че при нас разкриха заговор за отравяне на работниците, такива ми ти работи.
Мишанин и на този готвач кимаше с уважение и разбиращо хъмкаше: където има храна, и затворът не е далеч. Приближаваше се до селянин с войнишка раница, който изглеждаше като чужд сред градската публика.
— Ами ти, цървуланко, за какво си тук?
Мъжът, спазвайки платоновско-каратаевските традиции, го гледаше добродушно.
— Заради Маркс, драги. В клуба имаше лекция „Има ли живот на Маркс?“, а аз попитах: на тази планета Маркс вербовка ще има ли? Същия ден ме прибраха: казват, подкопавал съм колхозното строителство, проявявал съм бухарински троцкизъм.
Мишанин бурно се смееше, мачкаше рамото на мъжа, пъхаше си носа в раницата — няма ли сланинка, а, марксисте? Добро попълнение имаме този път, другари: полски шпионин, вредител — отровител, троцкист- бухаринец-марксист!
Затракаха резетата, вратата се отвори, двама чекисти влязоха в килията, а от коридора кресна трети: „Градов, на разпит!“
От стената се отдели Никита. Едва дишаше: разпитите бяха всеки ден, ако не и два пъти дневно.
— Дръж се, командире — пошепна след него Мишанин, макар че самият той изобщо не се държеше на разпитите, весело подписваше всякакви безобразни измислици, които му пъхаше следователят. „Дръж се, командире“ обаче звучеше много добре и в това явно усещаше някаква поезия на затвора на НКВД. Затова всеки път избърборваше след едва влачещия се към поредното пребиване призрак: „Дръж се, командире!“
От стълбищната шахта като огнена опашка на комета долетя отчаян вопъл: „Никита!“. Влаченият от двама чекисти командир на корпус се поспря. Усиленият от резонанса на стълбището вик от долния етаж стигна до ушите му сякаш през памука на безсмислените и неми наслоени години и внезапно освети за миг картина от детството му: той и приятелят му Холмски гребат с лодка към завоя на Москва река, а малкият Кирил отчаяно крещи от брега — бяха го забравили!
Кирил, също воден от двама грозници, забравил за всичко, се хвърли към перилата. Току-що на стълбищната площадка, два завоя по-нагоре, се бе мярнала любимата душа, по-големият му брат. Вече никой не се виждаше, но той все още махаше с ръка и викаше:
— Никита! Видях те! Никита, братко!
Объркалите се за момент пазачи го откъснаха от перилата. Той се обърна към тях с изумено-радостно изражение, сякаш бе видял брат си на палубата на увеселителен параход.
— Другари, току-що видях моя брат!
Единият пазач го удари с дръжката на пистолета между лопатките, а другият с коляно в корема. Започнаха делово да обработват падналия с огромните си ботуши. Пъшкаха и нареждаха:
— Вълкът ти е другар! Свинята ти е брат!
Помъкнаха нарушилия инструкцията затворник по пода към отворения войнишки клозет.
— Пъхни му ряпата в мръсната кофа! Нека да похапне говна, троцкистът му с троцкист!
След час хвърлиха полуживия Никита пак в килията. Лицето, шията и гърдите му бяха в кръв, очите — набъбнали мехури, между краката му — също тъмно, мокро — кръв или пикоч, не можеше да се разбере.
Веднага му освободиха долния нар, сложиха го на гръб, избърсаха с парцал кръвта, дадоха му да пие вода. Командирът не стенеше, дори не беше ясно дали усеща болка. След няколко минути започна да бърбори. Мишанин се наведе и чу несвързани думи: „… от — Завгородин — двудневна — дажба — хляб — пачка — махорка — от — Иванов — огняря — шинел — от — Цимерман — цигари — от — Путилина — чифт — ботуши…“ Мишанин се почеса по тиквата — не очакваше това от командир на корпус, който бълнува.
Филологът пошепна на биолога:
— Знаете ли, това надхвърля представите ми. Никога не съм мислил, че нашите ще прибягват до такива мъчения.
Биологът го погледна и се усмихна. Да доживее до четиридесетте, да попадне в Лефортово и все още да се учудва на „нашите“!
— Че това, драги, изобщо не са мъчения, а „двадесет и два метода за активно следствие“, както ми обясни моят следовател. Ежови ръкавици61, смееше се той. Сега ги изпробват на най-упоритите, а после ще ги пуснат в масова употреба — и върху нас, грешните. Филологът трепна:
— Не знам за вас, но аз и минута няма да търпя, ще подпиша всичко, което ми поднесат, нека да ме разстрелят!
Биологът тъжно погледна колегата си от преподавателския състав на Московския държавен университет:
— Има по-страшни неща от собствения разстрел, драги мой.
Филологът отвърна със слабо, но страшно мучене, като че ли челюстта му пронизваше ужасяваща болка в корените на зъбите. Не, не, разстрел, надявам се, че ще бъде само разстрел, нищо повече…
От далечния ъгъл на килията се разнесе смях. Там вездесъщият Мишанин обясняваше как е попаднал тук:
— От чист мързел, другари, жертва съм на собствения си мързел. Никой не е виновен освен собствения ми задник, скъпи другари. Как е станало ли, цървуланко? Такова нещо като мързел, естествено, не ти е известно. Е, добре, слушай, ще ти разкажа една история, проста като Шекспир. Васка Лешчински… приятелче ми е… Мръдни да полегна. С него взехме дузина жигульовска бира, три четвъртинки и две патрончета „Московская особая“ водка, заседяхме се до късно в гаража. За какво дърдорехме, точно не помня, е, за момичета, за футбол „Спартак“-„Динамо“, но в един момент заспорихме кой от вождовете изглежда по-добре. Аз хваля до небесата Ворошилов, а той — Каганович, железния народен комисар. Страшно се разпалихме, заблъскахме се, и на Сталин не му се размина. През нощта, вече на леглото в квартирата си мислех: трябва да съобщя за Васенка Лешчински. Но не ми се искаше да се измъквам изпод одеялото: топличко ми е, пиян съм, жена ми е до мен. Мислех си сутринта преди смяната да прескоча до органите, ала точно сутринта дойдоха за мен. Излезе, че Васенка Лешчински не е толкова мързелив…
Никого не интересуваше дали Мишанин лъже или действително приятелят му, за когото всъщност и той искал да докладва, го бе прекарал. Важното беше, че този отворен момък придаваше битов, а и малко комичен вид на целия чекистки кошмар. Напрежението спадаше, започваше да изглежда, че властта си позволява да се държи като пийнал домоуправител, но нищо, и до разпасалите се някой, вероятно самият Той, щеше да се добере и да възстанови реда.
Изпадайки в безсъзнание, в бълнуване и изплувайки в бодрата реалност, Никита чу края на „веселата история“ на Мишанин и в този момент напълно дойде на себе си. Може би и Вадим Вуйнович тогава, в Хабаровск, не го беше домързяло? Впрочем тази мисъл го измъчваше от първата минута на арестуването му. Нима Вадим? Нима се бе уплашил и докладвал за провокирания от самия него разговор? А може и да е бил изпратен с провокативна цел? Не, не беше възможно, Вадим с неговия рицарски кодекс на честта — провокатор и доносник? По-скоро можеше да заподозре себе си в каквото и да било, само не и такъв човек. Но всъщност…
По време на разпитите името на Вуйнович не беше изплувало нито веднъж. Побеснелите от собствената си жестокост следователи трупаха всякакви небивалици, измисляха все по-идиотски истории за предателство и шпионаж, но единственият сериозен момент, реалният повод за обвинение и разстрел, онзи разговор на балкона в ранния утринен час, в който по същество ставаше дума за въстание, беше неизвестен
