заклеймявал и най-малкото отклонение от курса на сталинското Политбюро. Другари, при цялото ми уважение към нашите славни органи на пролетарската диктатура трябва да кажа, че в този случай са допуснали грешка. Убедително моля ръководството на НКВД да преразгледа решението си за арестуването на Кирил Градов, а пък ако това преразглеждане не доведе до желаните от мен резултати… тогава… — Вдигна глава като че ли я душаха, и едновременно хвана с две ръце гърлото си, сякаш опитвайки се да сдържи вопъла си: — Тогава, нека да приберат и мен! Ние сме едно цяло! Градов и Розенблюм са едно и също! Не мога да живея без него, другари!
Потресената аудитория мълчеше — никой не беше очаквал такъв спектакъл. Циля се откъсна от трибуната, опирайки се на облегалките на празните столове, стигна до стената, свлече се надолу, към залата, и се тръшна на мястото си почти в безсъзнание. Библиотекарка, тайна почитателка на Ахматова, хукна за вода. От страх другарят Репа избухна в гняв, блъсна с юмрук по масата на президиума и гласът му загърмя:
— Що за безобразно изказване?! Розенблюм не уважава другарите си, партийната си организация! Вместо да признае недостатъчната си бдителност към щателно замаскирания враг, отпусна всички спирачки и даде воля на пола си! Това е недостойно за партиен член! Това е позор! Предлагам на Цецилия Наумовна Розенблюм да бъде наложено строго мъмрене и делото й да бъде предадено за разглеждане в районния комитет!
Междувременно по всички площади и във всички жилища на страната от високоговорителите гърмеше маршовата песен:
Милиони хора в цялата страна, включително и чекистите, и утрешните затворници, не без удоволствие си спомняха екранния марш на чудесните гърдести деви: да вървим напред, весели приятелки, да, да, нещо от този род, страната дава приют за всички сърца, май така беше, навсякъде са нужни грижливи ръце, ха, ха, ха, и звънки жизнерадостни женоря!
Появи се култ към съветската блондинка. Изграденият на бившите Воробьови, сега Ленински хълмове съветски Холивуд — огромният киноцентър „Мосфилм“, създаде миражната дива на радостните петилетки. Белозъбите, златокъдри и дори достатъчно дългокраки Любов Орлова, Марина Ладинина и Лидия Смирнова маршируваха в редиците на ентусиастките, нежно изпращаха на далечен път героичните момчета — летци, танкисти, полярници, работници от Народния комисариат на вътрешните работи. В края на всеки филм възникваха разкошни, външно холивудски, но изпълнени с дълбоко социалистическо съдържание апотеози, своеобразни фонтани от знамена, триумфални стъпала или за изкачване към сияйното бъдеще, или за слизане при ликуващите маси. Апотеозът вървеше ръка за ръка с лека комедия, с лирика, развяваха се крепдешинени рокли, мяркаха се бели обувки, ризи апаш59. Впрочем и тук, и в любовната тема, в противовес на безнравствеността и безидейността на буржоазията се развиваха принципно нови, изпълнени с висок хуманизъм отношения между хората строители. За пръв път в историята на огромно пространство от Земята, а именно на една шеста част от нейната суша, обърната към Полярната звезда, мощно процъфтяваше оптимизмът.
Под наблюдението на учителите децата в училищата замазваха с гъсто мастило имената и снимките на довчерашните герои, а сега врагове, в учебниците по съветска история. На следващата година те се предаваха на по-малките и никой не си спомняше за изчезналите в мастилената нощ. Впрочем не се усещаше недостиг на герои. Животът раждаше нови едва ли не всяка седмица. Славните „сталински соколи“ спасиха зимуването на челюскинци! Ето ви и първите герои на Съветския съюз, летците Ляпидевски и Водопянов, ето ви и славния героичен брадат Ото Юлиевич Шмид! Дрейфуващата станция на Папанин премина над Северния полюс! Към тях на помощ бърза ледоразбивачът „Красин“! Миньорът Алексей Стаханов установи рекорд по добив на въглища! Чкалов, Байдуков и Беляков прелетяха без кацане през Северния полюс до Америка! Хиляден народ се изсипа навън да посреща славните герои на отечеството. Те пътуваха в открити коли по средата на току-що разширената улица „Горки“, през водовъртежа от листовки блестяха белозъбите им усмивки. Питомци на комсомола! Войници на партията! Съветските композитори раждаха все повече песни. „Не познавам друга страна, където толкова свободно диша човек!“ — гърмеше от високоговорителите. Децата тичаха с букети цветя към мавзолея на Ленин. Бащите на нацията, останали живи до този момент, бандитите на Коба Джугашвили, им подаваха благородните си честни ръце. Узбекското момиче Мамлакат, събрало най-много памук от всички, притискаше прасковената си буза до сипаничавата страна на орач. „И слънцето по-силно заблестя, и кръвта ускорява своя бяг, и гледа с усмивка Сталин съветския обикновен човек.“
Ах, колко хубава ставаше Москва! На милицията раздадоха бели шлемове и плетени памучни ръкавици! Вдигаха се и се преместваха цели сгради, за да се разширят улиците. Движеха се нашите съветски автомобили — емки и зисове! Републиканска Испания, отблъсквайки с наша помощ нападението на фашистите, ни изпращаше портокали, всеки затънат в красива тънка хартия. Спортният живот кипеше! Във футбола се борехме с най-добрия европейски отбор на баските. Несравнимата Нина Думбадзе, могъща дискохвъргачка, землячка на нашия вожд, завърташе мощните си крака. Овчарският скок на несравнимия Николай Озолин смайваше всички. А колко лирика имаше наоколо! „Саша, помниш ли срещите ни на брега, в парка край морето? Саша, помниш ли онази пролетна вечер, цъфналите кестени?“ Във вълшебния сумрак на въображението се носеха мраморни стълби, вази, скулптури и всичко принадлежеше на народа, в санаториумите на народните комисариати звънтеше момичешки смях, нежна чиста игривост, гоненица с възвишени намерения, простото: „Вера, утре отлитам, не мога да ти кажа къде, разбираш ли?“ „Да, разбирам! Връщай се по-скоро!“ Значи го обичаше!
Без да пречат на никого да живее, да обича и да работи, по нощните улици минаваха „гарваните“. Влюбените не ги забелязваха. В края на краищата всеки си вършеше работата. Както и преди, трепвайки от шума на асансьора нощем, московчанинът няколко минути се вслушваше, а после сладко се протягаше: май му се беше разминало, а и изобщо нещата започваха да се уталожват, току-виж, отминало те, а пък утре е почивен ден и можеш да отидеш на футболен мач, на кино — „Цирк“, на концерта на хумориста Смирнов- Соколски!
На летище Тушино гърмеше поредният празник. Трибуните и част от полето бяха запълнени с възбудена тълпа. Общото внимание бе приковано към голям дуралуминиев тримоторен самолет, който стоеше малко по-далеч и би напомнял чучело на чудовище, ако не бяха големите букви „СССР“ върху него. Свиреха оркестри, вееха се знамена, минаваха пионерски отряди с тръби и барабани. Провеждаше се митинг, посветен на предстоящия полет на женски екипаж до Далечния изток без кацане: Валентина Гризодубова, Полина Осипенко и Марина Раскова. Над закръглената фасада на Централния авиационен клуб се извисяваше огромен портрет на Сталин с каменна болшевишка фуражка. Полето беше изпъстрено с по- малки изображения — както със, така и без фуражка. Тук-там се мяркаха и неотдавна влезлите в употреба двуглави портрети — подобният на котарак Сталин, притиснат в обятията си щастливата широкоскула мишчица Мамлакат.
Тълпата не се допускаше до самолета, всичко беше концентрирано около дъсчената трибуна, върху която стояха трите авиаторки — мощни девици с комбинезони и кожени шлемове. Оттам се провъзгласяваха лозунги, посрещани с взривове от ентусиазъм. Наоколо избухваше магнезий, трудеха се фотографи.
Нина Градова, закъсняла за началото на церемонията, енергично се промъкваше през тълпата. Чучелото на самолета, фуражката на Сталин, двуглавият портрет… Опитвайки се да се освободи от нахлуващия в главата й антисъветизъм, тя показваше наляво и надясно червената си книжка на кореспондент на списание „Труженица“. Най-после стигна до самата трибуна и викна на Гризодубова:
— Привет, Валентина! Кореспондент съм на „Труженица“. Като командир на този безпрецедентен в световната история полет кажете, моля, няколко думи за нашите читатели!
