контраразузнаването на Врангел…
— Там щеше да бъде по-лесно.
— Може би си прав. От своите боли повече, от своите явно е съвсем непоносимо…
— Може и да е така, а може би просто болката е по-силна, по-жестоко и по-кошмарно е…
— Ама защо, защо? Какво още му трябва? И така вече е бог, непогрешим идол. Може пък все пак да се страхува от армията? Фашистки заговор ли? Глупости! От всичко печели само Хитлер. Армията се обезглавява пред неизбежната война! Тухачевски…
— Ей, по-тихо!
— Какво има? Стените ти са достатъчно дебели, командире. Тухачевски още преди две години предсказа неизбежен сблъсък с Германия, а в Генералния щаб много внимателно подхвърлят идеята за възможен съюз с държавите от Оста срещу Антантата. Безумци!
Утрото ги завари на балкона. Пушеха шеста кутия „Казбек“. Никита с тъпа досада мислеше, че се провалят утринните му милувки с Вероника, половинчасовата му гимнастика с гари, студеният душ, разтриването с хавлия, здравата „мечниковска“ закуска. Устните на Вадим потрепваха, от време на време от рамото към стъпалото му преминаваше лека конвулсия, разговорът го напрегна до последната пружина.
— Чуй, Никита, казват, че Блюхер не бил само формален член на съда, но и дал най-злостни показания срещу Тухачевски. Вярно ли е?
— Другите маршали го убедили да помогне на следствието — промърмори Никита.
Вадим зло се усмихна:
— Е, какво, сега е негов ред да се прехвърли на Лубянка! Вероятно вече и килия са подбрали за героя.
Никита нищо не отговори. Целият разговор вече му се струваше като проточил се кошмар. Ето я отплатата за юношеските възторзи. „Водеше ни младостта в саблен поход…“
— Между другото той може да го предотврати — тихо каза Вадим, гледайки очертаващите се през мъглата дървета. Зад парка още не се виждаше, но вече прозърташе Амур.
— По какъв начин? — инстинктивно снижавайки глас, попита Никита. Изведнъж му се мярна мисълта, че Вадим пак дирижира разговора им.
— Трябва да знаеш по какъв начин — през зъби процеди командирът на полк. — Военният трябва да знае как се предотвратяват вражески действия.
В този миг Никита наистина се олюля. Хвана се за перилата на балкона. Долу от мазето се измъкна портиерът Харитон, мъкнейки метлата си.
— Знаеш ли, Вадиме… — измърмори Никита. — Как дори можеш да мислиш за това? Да се постави под заплаха революцията ли?
— Каква ти революция! — с широко отворена уста и почти беззвучно се разкрещя Вадим. — Отдавна вече няма никаква революция! Не разбираш ли?!
Млъкна и загледа Никита в очакване. Командирът като малко дете поглеждаше изпод очи полковника. Нищо не можеше да каже. Разбираше, че отдавна няма никаква революция, но само го разбираше, без да го произнесе никога — нито мислено, нито на глас, и никой наоколо не го произнасяше. И най-после бе изречено от бойния му другар. Слисан от това откровение и от предполагаемия след него призив за действие, той мълчеше. След като му стана ясно, че няма да дочака отговор, Вадим силно удари с юмрук по перилата:
— Всичко се разпада и отива по дяволите, в нечий задник, на оная ми работа! Всички сме обречени! Ами нека да бъде така! Искаш ли да ти кажа втората причина, поради която се появих тук, старче?
Никита вдигна рамене:
— Вадя, не се сърди, споменах ти, че знам втората причина.
— И все пак ми се иска да ти кажа — настояваше Вадим. — Онова, което толкова добре знаеш. Е, ще го знаеш още по-добре. Обичам жена ти и постоянно, всеки ден и всяка нощ мечтая за нея. Четири хиляди триста и осемдесет дена мечтая за нея…
Никита го прегърна през раменете и леко го разтърси. Добре, добре, по-леко. Ние сме мъже и войници, какво ли не сме виждали. Хайде, изказа се — и стига. Каза го, приятелю, а аз го чух. Останалото отлита заедно с живота. Неочаквано си спомни нещо важно — и то за щастие не се отнасяше нито до първата, нито до втората причина. Извади от джоба си триъгълното писмо, което точно днес се готвеше да пусне в пощенската кутия, но отново го бе забравил.
— Вадя, нали оттук заминаваш за Москва? А тук адресът е московски…
— Ще го доставим — измърмори Вадим. — Знам що за писмо е, така ги сгъват затворниците. Веднага щом пристигна, ще го доставя… — Усмихна се. — Поне това ще направя… — Още веднъж се усмихна. — Знаеш ли стиховете: „Ние сме ръждясали листа на ръждясали дъбове…“?
Всекидневната дейност на щаба на Специалната червенознаменна далекоизточна армия обикновено разсейваше мрачните мисли и „упадъчното“ настроение на Никита. Всичко вървеше точно и дори бойко: дотичваха и излизаха на бегом млади адютанти, охраната се изпъваше, удряйки токове, секретарките чукаха на пишещите машини, пристигаха командири на големи съединения и смели момчета от групите за гранично разузнаване, звъняха телефони, поддържаше се радиовръзка с всички части, разхвърляни из гигантското пространство от Аляска до Корея.
Обстановката в южната част на региона с всеки месец се нажежаваше. Японците явно опипваха Червената армия, опитваха се да определят бойната й сила. Не беше трудно да се досетиш за далечната им цел: в случай на война на запад да нападнат и завземат Приморието с Владивосток и Хабаровск, а може би и да стигнат още по-далеч — до Байкал.
Началникът на оперативния отдел командирът на корпус Градов често провеждаше съвещания с командирите на съединения. На тях почти постоянно присъстваше главнокомандващият маршал Блюхер.
— Стратегията им в общи линии ни е ясна, другари — говореше Никита, — но във всекидневната им тактика понякога се ориентираме трудно, независимо от нашата, ще кажа без излишна скромност, нелоша разузнавателна дейност.
Навел се над югоизточния ъгъл на огромната карта, показваше придвижванията на частите на армията на генерал Тогучи, неясната все още концентрация на сили в района на езерото Хасан. Работата с показалката напомняше дърворезба. Заедно с другите командири Блюхер гледаше хубавата фигура на най- добрия си съратник в далекоизточното червено войнство, винаги толкова точна и вселяваща увереност в целесъобразността на онова, което понякога изглеждаше на маршала като безсмислена игра на коварни идиоти. Надявам се, че поне него няма… мислеше той и на „няма“ прекъсваше мисълта си. След арестуването на Лапин и особено след разправата с Тухачевски тази мисъл, приложима към всеки съратник, го посещаваше постоянно, едва ли не го преследваше, измъчваше, изсушаваше, може би преди всичко с незавършеността си, с това страхливо прекъсване. Завършекът на тази мисъл ставаше нощем, насън. Мерзавката изглеждаше като някаква лента на остарял телеграф с морзови знаци: „надявам се — че — поне — мен — страхливеца — предал — бойния си — другар Миша — няма — да — ме — арестуват“, след което могъщият маршал в ужас скачаше от леглото като десетгодишно момче.
Съвещанието беше прекъснато от появата на началника на радиовъзела. Донесе шифровано съобщение от Ворошилов. Спешно викаха в Москва командващия на Специалната червенознаменна далекоизточна армия. Със съобщението в ръка Блюхер за миг се изключи от проблемите на Далечния изток: може би точно това е завършекът на моята незавършена мисъл? Миг по-късно се изправи, рязко, както обикновено, оправи гимнастьорката си, каза „продължавайте, другари“ и напусна оперативния отдел. Командирите разбраха, че в съобщението има нещо сериозно, и потънаха в записките си. Преди биха си разменили мълчаливи погледи, но сега всеки поглед би могъл да се изтълкува като вражеска проява.
След съвещанието Никита както винаги отиде в кабинета на Блюхер. Командващият му съобщи съдържанието на шифрограмата. Нещо необичайно витаеше във въздуха. Миризма на тютюн, досети се Никита, след което видя и пепелника с три започнати и почти веднага пречупени цигари. А Блюхер наскоро беше спрял да пуши. Обсъждаха секретното придвижване на две механизирани бригади.
— Това трябва да започне още преди завръщането ми от Москва — посочи Блюхер.
