направя обръщение по радиото, като помоля всички да останат по местата си, да отменя колективизацията, да върна непа, да предотвратя настъпващия глад.
Откъм реката лъхаше предателска влага. Страхът като плътно надвиснал облак бавно се движеше от центъра на града, сякаш бяха изгорели газове от топлоелектроцентралата. Дъбът се стараеше да отклонява вниманието на командващия армия от тези гнетящи подробности, пееше своето: „Буташе-е-вич, Петра-а- шевски“, свиреше с кръсточовките: „Дост! Дост!“. Струйките на унинието обаче проникваха под кожената сбруя, тревожеха и звездата, и трогателното носле. Възможностите за успех на подобно нещо бяха малки, нищожно малки. Да се реши на операция без съюзници в центъра бе немислимо, а да ги търси сега означаваше провал — копоите на Менжински бяха навсякъде. Не е важно, че ще го убият, а че нямаше да влезе в историята като спасител, а като предател на революцията.
По пустата алея на Нескучната градина към беседката се приближаваше още един спасител на революцията, палачът на Кронщад и Тамбов, командващият армия Михаил Тухачевски. На рамото му бе склонила главичка друга девица от въоръжените сили, бръснарката на Народния комисариат. Такава беше модата тогава — железните хора на режима да търсят романтична утеха.
Дъбът се развълнува с цялото си същество. Сближете се, момчета, увещаваше ги той, Вася и Миша, станете приятели, нали мислите едно и също.
Забелязали се взаимно, командващите армии слязоха от своите бъдещи конни паметници, сърцата им трепнаха от уплаха. Тухачевски рязко обърна дамата си, мярна се и потъна в еловия сумрак. В същото време Блюхер подхвана своето трогателно носле, изтича по стъпалата на беседката, ботушите му зачаткаха по асфалтираната пътека и те изчезнаха. Освен всичко друго и двамата командващи армии не бяха сигурни, че техните момичета не работят за Менжински.
„Малодушни“ — с крайчеца на короната си изшумоля дъбът и се насочи с цялата си душа към настъпващия залез над Москва.
Четиринадесета глава
Дворецът на граф Олсуфиев
Денем Москва изглеждаше както обикновено: гъмжащ мравуняк, пресичан от трамвайни линии. Всяко транспортно средство — трамвай, автобус или появилият се неотдавна тролейбус — беше облепвано от мравки като парче захар. Наемните файтони бяха почти изчезнали, заменени от автомобили таксита, но поради малобройността им те по-скоро спадаха към градските легенди, отколкото към транспорта. През 1935 година с голяма помпозност бе пусната първата линия на метрото с мраморни станции, мозаечни тавани и движещи се стълби. Две години изминаха, а пропагандният концерт по повод на това съоръжение не стихваше дори за ден. Практически в тази линия — от парка Соколники до Парка на културата на Москва река — имаше по-малко смисъл, отколкото в разработения преди Първата световна война проект, предлагащ да се прокара тунел от Замоскворечието до Тверската застава, тоест да се свържат двете половини на града. Но пропагандният смисъл на московското метро биеше всички практически съображения. Най-доброто в света! Подземни дворци! Подвизи на комсомолците метростроители! Сърцата на трудещите се са преизпълнени с гордост! Грижата на партията и правителството и лично на другаря Сталин!
Вместо неповски реклами из целия град, понякога на най-неочаквани места, се появиха „нагледна агитация и пропаганда“: лозунги, портрети на Сталин и на някои други, останали след разстрела на вождовете, скулптури, диаграми. Озъртайки се и вече не забелязвайки кой знае колко тези нагледни материали, а само подсъзнателно знаейки, че те са тук и винаги ще бъдат около него, московчанинът получаваше главното послание, идващо иззад зъбчатите стени — трай си и не дигай пара!
Всичко останало като че ли вървеше по обичайния начин: организирани потоци тичаха на работа и от работа, мъчеха се по опашки, в неделите ходеха на футболни мачове „Спартак“ — „Динамо“ или на кино — на жизнерадостните комедии на Григорий Александров „Цирк“ и „Веселите момчета“. Водеха се показни процеси над довчерашните вождове — Риков, Бухарин, Зиновиев, Каменев, но те изобщо не се отразяваха върху дневните очертания на московския живот. Може би мъжете се трупаха пред вестникарските будки малко повече от обичайното. Мълчаливо четяха речите на прокурора Вишински, рядко някой подхвърляше: „Те това е оратор“, а друг тутакси подхващаше: „Блестящ оратор!“. Веднага след като разменяха мнения, се разбягваха по транспортните средства. Друго нещо беше да се посрещнат полярниците, летците герои, презимували в ледената пустош! Хиляди по улиците! Усмивки, възгласи, оркестри. Но, общо взето, Москва си караше дните както обикновено.
Само нощем ужасът плъзваше по улиците, иззад железните врати на Лубянка тръгваха по задачи десетки „черни гарвани“. При вида на тези фургони московчанинът незабавно отместваше поглед, както всеки човек прогонва мисълта за неизбежната смърт. Дай, Боже, да не е за мен, да не е за някой от нашите, слава Богу, отминаха! Там, където трябваше, закъдето имаше заповеди, „гарваните“ спираха и чекистите бавно влизаха в домовете. Тракането на ботуши по стълбището или шумът на изкачващия се асансьор се превръщаха в обичаен фон на нощния московски ужас. Хората се залепваха за вратите на комуналните си квартири, трепереха по стаите. Нима на нашия етаж? Не, качиха се по-нагоре. Ама, разбира се, за Колебански; можеше да се очаква; така си и знаех; нима и вие; да, да, знаете ли, те не грешат… Понякога от жилището на арестувания се чуваха ридания, приглушени, разбира се, потиснати, проявяваше се неуместната в съветското общество, но все още жива истеричност, прекъсвана от виковете на „рицарите на революцията“: Москва не вярва на сълзи! Тогава риданията се заглушаваха напълно, със срам, с пошепване: извинете, нерви! Често обаче всичко минаваше нормално, с добри показатели по дисциплината. Хайде, хайде, там ще се изясни!
Процъфтяваше литературата на социалистическия реализъм. Формализмът беше напълно изкоренен. Членувайки в един съюз, съветските поети, драматурзи и романисти бодро създаваха необходимите за народа произведения.
Не страняха и от обществения живот. Например вчера в „Правда“ и в други централни вестници се появиха първите писма на труженици с настоявания за разстрел на обвиняемите по процеса „врагове на народа“, а днес и писателите се събираха в красивата си къща на улица „Воровски“, бивша „Поварска“ — приемаха обръщение към хуманното съветско правителство. Има времена, когато трябва да се потиска хуманността, скъпи другарю правителство, враговете трябва да се наказват без пощада!
Събранието се провеждаше в голямата зала на ресторанта — махнаха масите и внесоха допълнителни столове и катедра. „Където стоеше масата с ястия, там днес има ковчег“ — така си помислиха мнозина, но премълчаха. Разстрел, разстрел! Бойното партийно слово гърмеше под високия таван, кръжеше около величествения полилей, провлачваше се по витражите на високите заострени прозорци, тежко проскърцваше по паркета, по който преди двадесет години само потомците на Олсуфиев пърхаха с гувернантките си. Поетът Витя Гусев реши да прибави поезия към общото настроение на непримиримост. Излетя към катедрата и с рязко движение на главата отхвърли назад коса.
— Аз съм поет, другари! Изразявам със стихове чувствата си!
Дворецът на графа се изпълни с нажежен до червено пролетарски стих:
Браво, Гусев, обра ръкоплясканията на събранието. Представителите на отдела за култура при ЦК на ВКП(б) се усмихваха бащински: поет с изключителен талант, обикновено момче работник, нищо, другари, ще минем без декадентите!
Нина Градова седеше в галерията зад вита дървена колона. Очите й бяха затворени. Тъга и позор отчетливо се четяха по лицето й. Съседът й, някога ухажвал я критик, разкаяла се звезда на формалната
