школа, обърнал очи към тавана и не преставайки „бурно да аплодира“, шепнеше:
— Престанете, Нина! Наблюдават ви. Пляскайте, пляскайте, де!
Тя отвори очи и действително веднага забеляза няколко насочени към нея погледа. Братята писатели, тези заешки души, явно четяха предизвикателство по нейното вкаменено лице и в неподвижните й ръце. Повечето от заешките погледи тутакси се отклоняваха, два или три за миг се задържаха, сякаш призовавайки я да се опомни, сетне от двете противоположни страни се врязаха два пронизващи, внимателни, наблюдаващи погледа. Те явно фиксираха градациите на ентусиазма. Нина наведе глава и се изчерви, сякаш беше младата графиня Маша Олсуфиева на първия си бал, и се присъедини към аплодисментите.
От катедрата се дочу:
— Проекторезолюция: да се помоли съветското правителство да приложи висшата мярка за наказание към бандата троцкистки наемници, да се разстрелят като бесни кучета; пристъпваме към гласуване: кой е за резолюцията, другари? Против има ли? Въздържали се? Приета е единодушно!
Отново буря от аплодисменти, някакви викове и пак Нина заедно с всички пляска, пляска и изведнъж с ужас й се струва, че пляска дори някак по-бодро, по-уверено, дори сякаш в унисон. Писателите ведно с целия народ — с миньорите, металурзите, доячките, свинарките, шивачките, трактористите, воините граничари, железничарите, памукопроизводителите, както и с лекарите, учителите, артистите, художниците, вулканолозите, палеонтолозите, а също с пастирите, рибарите, орнитолозите, часовникарите, магазинерите, лексикографите, шлифовчиците, фармацевтите, моряците и летците, изискваха от правителството незабавно смъртно наказание за групата двуличници.
Разотиваха се весели, ободрени от общото чувство, от порива си към правителството, забравили за известно време груповите дрязги, личната вражда, съперничеството. Мнозина се задържаха при бюфета, поръчваха си „голяма чаша коняк“, изяждаха чудесен сандвич с есетра, подвикваха си един на друг, питаха как върви романът или пиесата на колегата, кога се готвят да ходят на море и т.н.
Критикът, бивш формалист, оживено разказваше на Нина за някаква глупава рецензия, появила се в „Литературная газета“. Той сякаш я приканваше незабавно да забрави случилото се, то е формално, нищо не изисква от душата, просто беше чисто външно, необходимо, като чадър в лошо време, с нищо незадължаващо нравствено, смехотворна глупотевина. Бавно вървяха по улица „Воровски“ към площад „Арбат“ покрай чуждестранните посолства. От афганистанското посолство ги погледна афганистанец с мраморно лице, от шведското — неопределен швед, зад прозореца на норвежкото се мярна с недоумение в очите нежно-млечна фрекен.
— Е, Казимире, поръкопляскахме ли? — прекъсна неочаквано Нина своя елегантен спътник. — Славно попляскахме, нали? С ръчички пляс-пляс-пляс, с краченца туп-туп-туп, а? Руските писатели настояват за смъртно наказание, чудесно!
Критикът измина няколко крачки мълчаливо, отчаяно махна с ръка и тръгна в обратна посока.
Нина пресече площад „Арбат“ и по булевард „Гогол“ тръгна към метростанция „Дворец на Съветите“, тоест към мястото, където зад мръсната ограда още се виждаха руините на храма на Христос Спасител. Мирният, сякаш незасегнат все още от сталинската развала живот на булеварда, топлият вятър на късното лято не само че не я успокоиха, а я хвърлиха в още по-голямо, изключително гнусно объркване. С диви очи посрещаше заинтересованите погледи на срещаните мъже. А и имаше ли мъже в този град? Ами жените с какво бяха по-добри? Останали ли бяха все още жени? Какви сме всичките? Големият дявол си води хоровода, а ние се мъкнем след него като дребни дяволи.
Сава вече я чакаше при метрото, като с целия си вид опровергаваше мрака и песимизма. Висок, светлоок, със сив костюм и тъмносиня вратовръзка, опрял рамо до стълб на уличното осветление, той спокойно четеше малка дивна книга с мека кожена подвързия и с потъмнял от времето златен обрез. Видите ли, увлича се по антикварни книги, в свободното си време търси редки издания, чете чуждестранни романи, философия, усъвършенства френския си. Ами че само заради вида му сега можеха незабавно да го арестуват! Нина се втурна към мъжа си, тикна нос в сивото му вълнено сако, обхвана с ръце раменете му.
— Сава, Савка, представяш ли си, всички гласуваха за разстрел, искаха разстрел, позорният Витка Гусев — в стихове, всички аплодираха, и аз, и аз, Сава, ръкоплясках, значи и аз настоявах за разстрел! Не станах, не си тръгнах, плясках заедно с всички, като отвратителна навита кукла!
Той я целуна, извади кърпата, изтри носа и челото й, избягна да мокри очите й — гримът й можеше да се размаже.
— Щеше да е самоубийство да напуснеш — измърмори. Какво ли друго можеше да й каже?
— Руските писатели! — не спираше тя. — Не гласуват за милосърдие, не за помилване — настояват за разстрел!
Тръгнаха по булеварда в обратна посока. По пътя за вкъщи — сега живееха в квартирата на Сава на Болшой Гнездниковски близо до улица „Горки“ — трябваше да се отбият в яслите за Леночка.
— Днес ние също имахме такова събрание — каза той. — Сега са навсякъде. Навсякъде, разбираш ли, без ни най-малко изключение.
— И ти ли гласува за разстрел? — ужаси се тя.
Той виновно повдигна рамене:
— За щастие в този момент имах операция…
Взеха за две спирки трамвая „Анушка“ и слязоха до своята улица. Яслите бяха от другата страна на булеварда. Сава показа на Нина входа на блока им:
— Виждаш ли, Рогалски излиза, изпълзял е на Божията светлина. Онзи ден го изключиха от партията и единодушно — разбираш ли? — единодушно го изгониха от Академията, лишиха го от всички звания. Виждащ ли как съседите бягат от него като от чумав?! Ана Степановна претича на другата страна, за да не го поздрави!
Довчерашният академик на историческите науки, винаги неизменно бодър и подчертано встрани от текущия бит на дребните си съграждани, сега вървеше към ъгъла като същински инвалид. Заклеймяването му го бе притиснало към земята, самото му присъствие на улицата изглеждаше неуместно. За пръв път виждаха в ръката му мрежичка с две празни бутилки от мляко.
— Здравейте, Яков Миронович — поздрави Сава.
— Добър вечер, Яков Миронович — нарочно високо каза Нина и се засрами от това: дребнаво, глупаво, сякаш хвърлям предизвикателство, поздравявайки се с човека, сякаш компенсирам своята страхливост и мерзост.
— Здравейте — безучастно отговори Рогалски и мина покрай тях. Дори не погледна откъде е дошъл поздравът. Сава го изпрати с поглед.
— Вече не е при нас. Животът му е приключил, очаква да го арестуват. Казват, че си е спретнал вързопчето и чака.
Нина отчаяно отпусна ръце.
— Ама защо чака, Савка? Защо дори не се опита да избяга? Нали е инстинкт — да бягаш от опасността! Защо не замине, да беше заминал на юг, в края на краищата да се наслади за последно на този хубав край! Защо всички са като парализирани след тези изключвания и обвинения?
— Прости ми, Нинке, мила, но защо си ръкопляскала днес на гнусния Гусев? — попита Сава и я прегърна през раменете.
— Ами от страх — прошепна тя.
— Не, не е само от страх — възрази той. — Има и още нещо, по-важно от страха…
— Искаш да кажеш масова хипноза ли?
— Точно така — кимна той. — Всички вие сте създали тази хипноза!
— Ами ти? — хвърли към него бърз поглед. Почувства как се напрегнаха мускулите на ръката му. Гласът му стана по-твърд.
— Никога не съм участвал в този мръсен маскарад.
— Какво имаш предвид? — Лицето й се приближи плътно до неговото. Отдалеч приличаха на влюбени, шепнещи си лигави нежности. — Имаш предвид като цяло ли? Революцията ли?
— Да — отвърна той.
— Млъкни! — бързо прошепна тя и закри устата на мъжа си с длан. Той целуна тази длан.
