Настана пауза, след която Никита вдигна глава от бележника си и погледна маршала право в очите.
— Василий Константинович, действително ли имате намерение да пътувате за Москва?
Очите на маршала бяха изпълнени с утаен мрак: дали страх или заплаха, не беше ясно.
— Що за странен въпрос, Никита Борисович — бавно произнесе той. — Как мога да не отида, след като ме вика народният комисар? Ще тръгна незабавно, щом самолетът бъде готов.
Никита не откъсваше поглед от тези очи.
— Да, да, разбирам, но… Василий Константинович, нима ще тръгнете сега за Москва сам, без групата за охрана?
В очите на маршала през утаената мътилка просветна олово.
— Още един въпрос от този род, Никита Борисович, и ще заповядам да ви арестуват.
В продължение на секунда очите им не можеха да се откъснат едни от други. Ето го това, което изяжда всички ни, помисли си Никита. Страх и безпощадност. След това се сбогуваха.
Нищо особено не се случваше. Случваше се само многомилионен заговор на хора, мълчаливо споразумели се, че с тях нищо особено не се случва. Нещо особено ставаше само с онези, които бяха виновни, при нас всичко е наред, всичко е както обикновено. „Ние ще пеем и ще се смеем като деца, сред упорита борба и труд…“ Междувременно измъчват не само арестуваните, всички сме измъчвани.
На такива страховити мисли се отдаваше командирът на корпус Никита Градов, прелиствайки чуждестранни военни списания в тишината и уюта на своето, както винаги се шегуваха, „вероникизирано“ жилище. Звънене на вратата и силно страшно чукане. Е, това беше! Незабавното ридание на жена му, моментално, без пауза. Не учуден възглас, а незабавно ридание. Значи — чакала е.
Стаята бързо се изпълни с чекисти, влязоха най-малко седем души, трима от тях с пистолети, все пак арестуваха военен, ами ако започнеше да прави глупости? Никита не правеше глупости. Старшият се приближи до него с недобра усмивка.
— Ще дойдете с нас, Градов. Ето заповед за арестуването ви.
Никита позна младия майор. На един от концертите в Дома на армията няколко пъти ги бе заглеждал. Май беше на джазовия концерт на Леонид Утьосов. Би могъл и да не забележи, мъжете винаги оглеждаха Вероника, но тази светлоока, русолява физиономия — приличаше на киноартиста Столяров — я бе запомнил. Никита държеше гнусната хартийка със заповедта. Глупава детска игра — изведнъж му щукна в ума. Подават на някого хартийка. Искаш ли да ти покажа фокус? Искам, искам! Смачкай тази хартийка! Смачках я! Е, благодаря, дай ми я! Със смачканата хартия коварният шегаджия изтичваше в тоалетната.
— Каква е причината за ареста, майоре? — попита Никита.
Старшият удивено повдигна вежда: петлиците му не се виждаха под цивилното палто. После се ухили:
— Не можете ли да се досетите, Градов? Скоро ще ви помогнем.
Откъде бяха усвоили тази апашка мимика и хилене? Имаше усещането, че в жилището тършува някаква банда. Чекистите отваряха гардеробите, сваляха книгите от лавиците. Само да не гледа към ревящата Вероника. Само и той да не се разплаче. Подчертана употреба на името му без „другарю“ и без звание; можеше и да е безлично; искат да осъзнае смисъла на ставащото; всичко е свършено — вече не си командир на корпус и не си другар…
— Настоявам…
— Забрави тази дума, Градов!
Ето че му говореше и на „ти“. Но очевидно беше забранено от инструкцията, отново премина на „вие“:
— По-добре си помислете, Градов, за сътрудничеството си с врага на партията и народа, бившия маршал Блюхер.
Започнаха да го бият още във фургона. Един го удари в челюстта, друг — в окото, трети — в ухото. Майорът с едно дръпване разкъса хубавата му сукнена гимнастьорка. Стъписаният Никита след минута не се и опитваше да избегне ударите. Впрочем вече не му се струваха удари. Сякаш върху някаква нагорещена повърхност се разиграва блестяща битка. По целия небосвод избухваха взривове. Ние се съпротивяваме. Превъзхождащите сили ни смазват. Край.
Шестнадесета глава
Хайде, момичета, хайде, красавици!
Две седмици след арестуването на мъжа й Вероника с децата се добра до Москва. В живота й не бе имало нищо по-унизително от последните дни в Хабаровск. Буквално на другия ден след катастрофата се появиха от стопанското управление и наредиха в най-кратък срок квартирата да се освободи. Съседите страняха от нея като от прокажена. Довчерашните другарчета на децата в игрите им викаха: „Троцкисти фашисти!“. Борис Четвърти се сби с приятеля си, сина на окръжния прокурор. Върна се с разбит нос. Впрочем прокурора също скоро го прибраха и момчетата успяха да се помирят преди заминаването. В НКВД, където отиде да пита за мъжа си, бяха груби или по-лошо — безучастни. В приемната имаше някакви отвратителни тлъсти сержанти със сапунени мутри на скопци. Минаваха, тропайки с огромните си ботуши, безполови жени с огромни задници, с гимнастьорки, препасани с ремъци. Не разполагаме с никакви сведения за гражданина Никита Борисович Градов. Как така не разполагате, че нали вчера или онзи ден го прибрахте! После започнаха да казват: засега не разполагаме, отбийте се след няколко дена, след два дена, след ден, утре. Тя седеше в приемната на злодеите, под портрета на мъдрия Ленин, срещу портрета на Дзержински с неговата светла усмивка на садист, и ридаеше напълно безпомощна. Най-после по злодейските стълби от злодейския връх слезе синеок злодей с майорски петлици и каза, че Градов е изпратен за разследване в Москва. След което, оглеждайки я внимателно с ненапълно мъжките си очи, добави, че би й препоръчал по-малко да мисли за предателя на родината, а повече за собствения си живот.
Втурна се на гарата — да се реди за билети, после за документи в училището на Борка, след това да опакова, да мъкне вещи в заложната къща. В оголеното жилище дойдоха оценители на мебели, предложиха мошенически цени, но тя се съгласи. Около нея се образува вакуум, сякаш не бе живяла седем години в този град, сякаш никога не е била царицата на бала, дявол го взел. Нито военният лекар Берг, нито старши лейтенант Вересаев от щаба на авиацията се появяваха на хоризонта, да не говорим за другите тенисисти от по-малък калибър. Впрочем кой знае, може пък и те вече да гледаха съвсем други, далеч не тенисни поля. Сред командването на Далекоизточната армия май цареше пълен погром. Единствено сержант Васков, шофьорът на командващия корпус, неочаквано се появи да помага за багажа. Ходеше из стаите, вглеждаше се внимателно — шпионираше ли или искаше да отмъкне нещо? Впрочем може би наистина съжаляваше децата. Нека да ходи, поне е жива душа.
Вероника пусна телеграма до Серебряни Бор от гарата, непосредствено преди отпътуването: „Връщам се окончателно децата. Никита вероятно Москва. Целувам плача. Вероника“. Би трябвало да разберат, ако все още не знаят. Всъщност как можеше да не знаят? Май във вестниците пишеше за ареста на Блюхер, най- вероятно и Никита се споменаваше във връзка с това: „Разобличена и обезвредена е още една група фашистки заговорници…“ Заточиха се безкрайните дни на пътуването през Сибир на запад. Във вагона беше душно, прозорците не се отваряха, миришеше на пот и вкиснато, всички се чешеха, децата озверяваха от скука, отвсякъде се чуваше или хъркане, или пърдене, но най-вече преживяне: след Байкал дъвчеха омул58, преди Омск някаква знаменита пушена сланина, навсякъде хрущеше единствената санитарна опаковка — черупки от яйца. Съпровождащите вагона от време на време разхвърляха хлорна вар, за да не се изпозарази народът с всякаква гнусотия. Ту тук, ту там подпийнали вкиснати глави водеха някакви безкрайно вкиснати разговори. Всъщност Вероника за пръв път пътуваше в общ вагон. Единствената й утеха беше тънко томче на Пушкин. Пъхнала се в един ъгъл, ту наум, ту шепнешком безкрайно повтаряше: „Прощавай, ти писмо на любовта, прощавай… То се случи! Огънаха се тъмните му листове. В тази лека пепел заветните черти белеят… Гърдите ми са тесни. Пепел мила, радост бедна в съдбата ми унила, остани навек със мен на горестната моя гръд…“ Тъжните редове я утешаваха. Не само за нас всичко е разбито и разрушено — и за него е започвало да се срива, в горчивината на човешките
