Цялата къща изпадна в паника — наистина ги бяха забравили. Откриха ги в градината. В сгъстяващия се мрак подвижният, бърз Борис Четвърти играеше с тромавия юноша Сапунов футбол с почти невидима топка. Върховете на боровете бяха осветени в розово, над тях в бързо сгъстяващото се зелено вече се виждаше звездата върху дома на Градови. Тя си поплакваше над него.
В онези времена животът не пестеше ироничните си поврати. Няколко дни след описаната среща в Серебряни Бор Цецилия Розенблюм работеше както обикновено в библиотеката на Института за световна политика. Това място беше много приятно за обогатяване на теоретичния багаж, а имаше и немалко актуална информация, тъй като институтът получаваше поне дузина вестници от чужбина — бойните органи на Коминтерна.
Човек можеше да си представи с каква тъга и надежда пролетариите от Англия и Франция, от Съединените американски щати гледаха на Изток, към Москва, когато стояха в стачни постове, блокираха вратите на фабриките си и не пропускаха стачкоизменници. Поразяваше цинизмът на хитлеристите, които също се наричаха социалистическа работническа партия. А пък изпращаха ултрасъвременни самолети да бомбардират републиканците в Испания! Масата на Циля бе отрупана с купчини томове на класиците на марксизма-ленинизма, могъща преграда към дивотията на всекидневието. Заобиколена от тях, тя шумолеше с комунистическите вестници. Хармонията съществуваше единствено тук, независимо от противоречията в международното работническо движение; самите ние сме творци на собствената си хармония.
Между масите се появи колега и я повика на телефона. Май Градов ти звъни, Розенблюм, във връзка с някаква работа, каза й той с усмивка. Любовните отношения на „строгия юноша“ (какъвто Кирил и до ден- днешен си остана въпреки своите 35 години) и немарливата, разсеяна, достатъчно нелепа „Розенблюмка“ бяха постоянна тема на весели разговори в „теоретичните московски среди“.
Телефонът беше на стената, недалеч от мястото за даване на книги. Под него имаше кръгла масичка и виенски стол. Слушалката висеше с главата надолу. Неясно защо, но този вид на слушалката бодна Циля под черния дроб. Нещо скрито помръдна, отглас от древни атавизми. Любимият глас на другаря Градов бързо заши малкия пробив в материализма:
— Привет, Розенблюм! Градов съм!
Циля радостно въздъхна:
— Привет, Градов! Защо се обаждаш? Ще закъснееш ли довечера?
— Не — отвърна Кирил. Гласът му, по-точно присъствието му на другия край на линията отплува някъде, после отново изплува. — Не се обаждам за това. Просто… просто не ме чакай.
— Какво имаш предвид с това „не ме чакай“? Пътуваш за провинцията ли? Къде? За колко? — От постоянните семинарни занятия напоследък си беше създала навика да говори в най-прости фрази и да подчертава всяка дума.
— Чуй ме, Циля — каза Кирил, като за пръв път за всичките години я нарече с малкото й име. — Звъня ти от кабинета на следовател от НКВД. Повикаха ме при него. Най-напред мислех, че е във връзка с Никита, но съм сгрешил. Във връзка с мен е. Имат заповед за арестуването ми.
— Кириле!!! — изкрещя с всички сили Цецилия. От отсрещната страна се чуваше свободен сигнал. Тя изпусна нисък, животински, възникнал сякаш в най-долните части на тялото й вопъл и се плъзна от стола на пода. Захвърлената с главата надолу телефонна слушалка няколко секунди подскача във въздуха и спря. Колегите й по масичките из цялата зала, без да вдигат глави, прилежно проучваха литературата. Никой не се осмели да се притече на помощ на рухналата „Розенблюмка“, всички чудесно разбираха какво се е случило. Темата за комичната влюбеност бе приключила и се бе изпарила.
След като дойде на себе си, тя скочи и на бегом напусна института. В дива последователност като че ли един през друг отдръпвайки се пред тичащата, малко понапълняла през последните години жена, като че ли във футуристичен филм се мяркаха силуетите на дървета с гарги по тях, вратата на института, свинската зурла на пазача, вдигнатият капак на автобус, парата от прегрелия двигател, внедряването на теорията в практиката и обратно, обратно, обратно, практиката като валяк изглаждаше нежната повърхност на теорията… Така в един от дните на третата петилетка двама твърди болшевики преминаха към по-интимен начин на общуване помежду си.
След няколко дни се състоя общо партийно събрание на института. На Циля й предложиха да седне на първия ред: всички знаеха, че предстои да се разграничи от врага на народа К. Б. Градов. Повечето от сътрудниците, въпреки че се занимаваха със свинска работа, не бяха свине и затова съжаляваха бедната Цилка — все пак не е лесно да се откажеш от мъжа си дори заради великото общо дело. Всеки подсъзнателно, а може би и почти съзнателно си представяше себе си на нейното място: може би утре ще дойде и моят ред да се разграничавам, маховикът на чистката работеше с все по-голямо ускорение. Към хуманните чувства можеше да се отнесе и неизбежно обхваналата залата възбуда, очакването на спектакъла.
Четирите наложени един върху друг профила от стената над президиума с възвишена безучастност гледаха птичето многогласие през прозореца, мигаше само Енгелс, притиснат между Маркс и Ленин; най- близкият обаче до аудиторията Йосиф Висарионович Сталин показваше цялата си буза. Председателстващият секретар на партийния комитет Репа (от червените латишки стрелци) откри събранието:
— Събрали сме се, другари, за да одобрим арестуването от органите на НКВД на бившия член на научния съвет Градов и да осъдим вражеската дейност на този човек, прокраднал се по поръчение на антисъветски подривни елементи в нашия…
Неочаквано се запъна. Репа искаше да каже „в нашия здрав колектив“, но навреме си прехапа езика: какъв ти „здрав“, след като изпращаме вече седми човек за два месеца? Ще кажеш „здрав колектив“, а после ще ти го припомнят като опит да защитиш други заговорници. Строго се изкашля и довърши фразата:
— … в нашия колектив.
За някои запъването не мина незабелязано, но не се спогледаха. При подобни догадки сега не се споглеждаха, а свеждаха поглед.
През последните години такива събрания в учрежденията станаха нещо като ритуал, подобен на изпращане в пенсия, но организиран задочно. Ораторите говореха за изпращания с топлина, нажежена до ненавист. Публиката едва ли не бе свикнала с тази процедура. Ходи си някакво човече, старши или младши научен сътрудник, събира профсъюзен членски внос или окачва стенвестник, грижи се за карта на децата за пионерски лагер, после престава да се появява на работа — или е напуснал, или са го прибрали, като второто е по-вероятно. Тогава непременно се организира събрание за осъждане и разграничаване. Разграничават се колеги, любовници, роднини. Нещата, общо взето, са битови, но много интересни. Ако ти хрумне палавата мисъл: „Ами ако и мен така“, незабавно ще бъде изместена от резонното: „Че пък мен всъщност няма за какво“. Ако обаче Провидението все пак зададеше ужасяващия вледеняваш въпрос: „Ами Градов за какво, гаднярче?“ — с бързо движение на главата отхвърляш неговите въпроси.
Този ден всичко вървеше както обикновено. Изказаха се няколко колеги на Кирил. Говореха, че още в старите трудове на Градов можело да се открият щателно замаскирани послания на дяснотроцкисткия блок. Говореха за възможните му връзки с опозицията през двадесетте години, за съчувствието му към кулаците. Че е време веднъж завинаги да се приключи с всички форми на замаскирана контрареволюция. Очакваха изказването на кандидата на историческите науки Цецилия Розенблюм, до днешния ден законна съпруга на разкрития враг. Някои жени в залата, по-специално работещите в библиотеката, тайни колекционерки на стиховете на Ахматова, укоряваха в душите си Циля: можеше да не дойде, можеше да се разболее, да изпадне в прострация… Другарят Репа предостави думата на другарката Розенблюм. Докато Циля вървеше към трибуната, пред нея през цялото време беше образът на бащата, на онзи абстрактен баща, за когото неотдавна се бе разгорял толкова яростен спор във вилата на Градов. Нали конкретният баща, изключително тихият и скромен счетоводител Наум също й каза: „Не отивай, Цилка, на това събрание, запази човека у себе си.“ Трепереше и нямаше сили да се овладее. От най-малкото съприкосновение с тялото й неустойчивата трибуна започваше да се тресе, потракваха гарафата и чашата.
— Другари — започна тя, — никога в моя живот не е имало по-страшен момент. Хиляда пъти по-лесно би било просто да умра за партията и социализма. Винаги съм познавала Градов като безкомпромисен проводник на генералната линия на партията, като верен ленинец и несъкрушим сталинец. Винаги е
