съдби също има някакъв приспивен ритъм… може би това е единственото, което остава, а то не е малко.
Измъчени до крайност, разчесали се и затъпели, „никитовците“, както наричаха тази част от семейството в Серебряни Бор, се стовариха от вагона на Ярославската гара право в обятията на Борис Никитич и Мери Вахтанговна. Жените, включително петгодишната Верочка, заридаха в хор. Двамата Борисовци мълчаха прави. Професорът забеляза, че любимият му наследник гледа изпод вежди, също както Митя, когато го докараха от Горелово.
Целия ден до вечерта „никитовците“ се миха, праха и сушиха. После се настаниха върху чистите чаршафи, под старите, като че ли вечни пухени юргани на Градови. Децата тутакси заспаха. Вероника, свита на кравай, лежеше в толкова познатото легло, на което по всяка вероятност бе заченат и Борис Четвърти, вслушваше се в звуците на големия стар дом: поскърцването на паркета долу, уютното фучене на вятъра на тавана, гласа на отрудената Агаша, стъпките, възгласите, отривистото въпросително излайване на Питагор. Кой знае защо, в този момент не й се мислеше за Никита. Изобщо за нищо не й се мислеше, само изпитваше тихата радост на пристана. В един от тези блажени моменти отдолу й викнаха, че е дошла телеграма от родителите й, които почиваха в писателската база в Крим, и оттам горещо прегръщаха любимата си дъщеря и очарователните внуци. Дори не направи опит да се измъкне изпод юргана, за да не прекъсне радостта от пристана.
За вечеря семейство Градови беше в пълен състав — около масата се настаниха и Борис Никитич, и Мери, и Кирил с жена си Цецилия, и петнадесетгодишният Митя, който, макар и да бе тяхно осиновено дете, смяташе за свой дом Серебряни Бор, и Нина със Сава, и тяхната две и половина годишна Еленка, и семейният приятел, вечният ерген Пулково, и Питагор, който независимо от твърде солидната си кучешка възраст беше в отлична форма и все още се мислеше за кученце, и Агаша, ако можеше да се каже, че се е „настанила“, тъй като непрекъснато правеше курсове между трапезарията и кухнята, и почти законният й „приятел в живота“, изключително популярният в тази част на Подмосковието, бившият участъков, а сега инспектор в районния финансов отдел и по съвместителство заместник-завеждащ на намиращото се наблизо лесничейство другар Слабопетуховски, който, общо взето, прекарваше повече време в кухнята край бюфета с кристални шишета и много рядко сядаше на общата маса, за да ощастливи присъстващите с някакво свежо изказване за действията на Мусолини в Абисиния, и разбира се, главните виновници за този „сбор“ — „никитовците“ Вероника, Верочка и Борис Четвърти. Липсваше само общият любимец Никита, техният „червен генерал“, който винаги на тази маса се държеше като момче, другар в игрите по-скоро на Нина или дори на Питагор, отколкото на суровия си по-голям брат и затова я нямаше тържествената атмосфера на предишните години, преобладаваха мълчанието, сведените погледи, въздишките — всичко изглеждаше едва ли не като помен.
Мери седеше до Вероника, милваше я по главата, целуваше я ту по бузата, ту по рамото. За пръв път между снаха и свекърва се беше появила истинска близост. Борис Никитич с една ръка рошеше буйната коса на внука си, а с другата вдигна чашката и се обърна към всички:
— Хайде да пием за нашия Никита! Сигурен съм, че с чест ще излезе от това страшно изпитание. Надявам се, Меричка, Вероничка, сериозно се надявам, че скоро всичко ще бъде в миналото. Много важна личност вчера ми пошепна: „Дръжте се, професоре, стават и грешки“… Така каза — грешки…
Не бяха забравили как Борис Никитич преди седем години толкова убедително беше демонстрирал кремълските си връзки и затова днешното пошепване от върховете бе прието сериозно, всички бяха ободрени от надежда, Мери демонстративно се прекръсти, главата на семейството успокоително кимаше. Кирил уверено произнесе:
— Сигурен съм, че Никита ще бъде оправдан. Може би ще отнеме месец или два — поради някои причини делото Блюхер е много объркано и противоречиво, явно е въвлякло във водовъртежа си много невинни хора, — но съм сигурен, че след като всичко се разплете, ще освободят Никита.
— Ако, разбира се, не е виновен — неочаквано произнесе Цецилия.
Всички изумено се обърнаха към нея и изведнъж забелязаха, че тя сякаш не си е съвсем на мястото тук, като някакъв чужд елемент е, строгата й поза като че ли известяваше, че принадлежи към по-сериозно сдружение, отколкото към семейство Градови.
Нина изведнъж пламна и впи горящия си поглед в Цецилия.
— Циля, казваш „ако“ ли? Какво означава това? Какво означават в устата ти думите „ако не е виновен“? Да не си мръднала, скъпа приятелко?
Цецилия едва извърна глава към бившата си „синеблуза“ съратница, а сега зълва. С ясно, впрочем не прекалено, високомерие и чувство за идеологическо превъзходство обясни на всички позицията си:
— По принцип органите на пролетарската диктатура не могат да действат неправилно или несправедливо. Разбира се, в условията на засилване на класовата борба може да има грешки, но те са извънредно редки. Виждате ли, другари… — Тя се почувства като на лекционна трибуна и забравила атаката на Нина, повдигна огромните си гърди и луничките й засияха към просвещаваните маси. — Разбирате ли, другари, самият факт, че е арестуван, доказва, че нещо не е било наред в политическото или идеологическото поведение на арестувания. В тези сложни времена, когато явно се е оформил нов огромен геополитически заговор срещу Съветския съюз със задължителни, широко внедрени филиали в страната, в тези сложни времена, другари, човек не може да гарантира за себе си, камо ли за приятели или роднини. Органите познават положението по-добре от всички нас, всичко ще сложат на мястото му, ще се ориентират. Неограниченото доверие към тях е неотделим елемент на истинската партийност!
Кирил седеше със сведен поглед. Под лъча на залязващото слънце, проникващ в цепнатината между синия и червения ромб на прозореца, на лицето му светеше някакво кубистично петно. Ако се откъснеше от класовите позиции, онова, което сега говореше жена му, звучеше просто чудовищно, но от класовите позиции, от партийната гледна точка беше напълно права. А нима самият той не беше забелязвал у брат си, да речем, недостиг на идейност?
— Ама какво говори тя! — възкликна Нина. — Чувате ли я какви ги плещи!
Едва сега Цецилия каза язвително направо на Нина:
— Какво странно намира в думите ми членът на Съюза на съветските писатели?
— Според твоята логика, Циля, ти би одобрила и арестуването на собствения си баща ли? Органите са над бащата, така ли? — Нина сякаш засъска от горещия си сарказъм.
— Да! — войнствено й викна в лицето Цецилия.
Този възглас сякаш шибна като с пръчка ухото на Кирил.
— Розенблюм! — изкрещя той.
— Градов! — Цецилия удари с юмрук по масата. — Обичам баща си, но като комунистка повече обичам партията и нейните органи.
— Нина — Мери Вахтанговна постави длан върху треперещата ръка на дъщеря си.
Последва неловка пауза. Неочаквано стана ясно, че дори и тук, на бащината маса, не можеш да кажеш всичко направо.
Вероника тихо плачеше в кърпата си.
— Меричка — шепнеше тя, — ако само бе видяла тези лица, тези чудовищни мутри…
Мери стана и дръпна Вероника.
— Да идем в кабинета, гълъбчето ми, ще ти посвиря Шопен.
Скочи и Пулково.
— Може ли и аз да дойда?
— И аз съм с вас — присъедини се Борис Никитич.
В кабинета меломаните се разположиха сякаш по законите на мизансцена: Мери зад инструмента, Льо — облегнал се на него, Градов — в любимото си кресло, в което някога се бе „лекувал с музика“; Вероника — на килима в краката му, сложила ръка на коляното му; до нея седна и притисна бузка нежната Верочка, доприпка и мъничето Леночка Китайгородска, също седна на килима, гледайки баба си. Мери се впусна в мощна бравурна полонеза, като още с първите си тактове заглуши спора в трапезарията и изобщо опроверга НКВД. Неочаквано пианистката заряза клавишите, скочи ужасена от табуретката и с вик се хвърли към вратата:
— Къде са момчетата?! Някой видял ли е Митя и Боря?
