Петнадесета глава
Несъкрушима и легендарна
В онези години възникна жанрът на могъщото съветско пеене. Певците и хоровете се научиха като че ли да се разкъсват от величие и ентусиазъм. Масовото радиофициране разнасяше тези гласове с черните чинии на радиоточките дълбоко в недрата на страната.
Песните преминаваха през единадесет часови зони, ехтяха и в Далечния изток, и до железопътната бариера от високоговорителя на матка гара в Приамурието.
Времето беше лошо, безкрайно и мудно се лееше дъжд, в локвите се издуваха мехури, които не предвещаваха нищо добро в близко време… „Всички днес ще облекат палта, които ще докоснат на капките подскоците, и никой няма и да забележи, че пак в дъжда на пиянство се отдадох“ — бърбореше Никита стиховете на своя любим полузабранен поет… И само отвъд огромната река, тоест в китайските далнини, едва-едва се очертаваха в облачната маса слаби намеци, че лятото все пак ще продължи.
Леката кола на командира на корпус Градов спря пред семафора. Примигваше червена светлина. На кръстопътя с междуселския път по едно от разклоненията на железопътната линия бавно, като днешния дъжд, се точеше безкрайна товарна композиция. Никита не откъсваше очи от мрачната процесия, потракваща при свръзките на релсите. Както и всички наоколо, знаеше какъв род товар се превозва в тези композиции: човешки товар, караха затворници към Владивосток и Ванинското пристанище за изпращане на Колима. А и за шофьора на командира на корпус сержант Васков това явно също не беше тайна. Той непрекъснато въздишаше, гледайки влака, и явно искаше да поговори.
— Какво има, Васков? Защо си завъздишал? — мрачно попита Никита.
— Ами някак по-рано не ми е идвало наум, другарю командир на корпус, че в страната ни се крият толкова врагове на народа — изломоти шофьорът, без да гледа началника си. Простоватото му лице изразяваше удивителна народна хитрост.
— Остави тази тема, Васков — прекъсна го Никита. — Просто си дръж езика зад зъбите. Ясно ли е?
Сержантът подсмъркна с нос и преглътна своето „слушам, другарю командир на корпус“. В безкрайните пътувания из военния окръг беше свикнал с известно близко отношение със заместник-командващия по оперативните въпроси, а сега толкова рязко го бяха прекъснали, въпреки че можеше ли да не си побъбрят точно пред червен семафор?
Буферите на цялата композиция се удариха един в друг и влакът спря. Някакви хора затичаха към челото й, тук-там малко се открехваха вратите на вагоните, показваха се охранители, в далечината се чуваха някакви викове, нещо се случваше.
През това време зад автомобила се бяха насъбрали доста колхозни каруци и военни коли, които се връщаха от танкови учения.
— Ето че и самият той идва — мрачно каза Васков и показа с пръст страничното огледало. Никита се огледа и видя известната в целия окръг бронирана кола в камуфлажен цвят на главнокомандващия Блюхер.
Никита слезе. Маршалът се приближаваше с обичайната си, повече от уверена като че ли атакуваща крачка. Стиснаха си ръцете.
— Какво става тук, Никита Борисович?
— Преминава специална композиция, Василий Константинович!
Блюхер мрачно се ухили:
— Специална композиция…
Отметна пеша на коженото си палто, бръкна за табакерата си и предложи цигара на Градов. През всичките тези години размяната на цигари беше единственият знак за неофициалност помежду им. Не бяха преминали на „ти“, говореха си на име и бащино, запазваха дистанцията, която се предполагаше да имат по всички правила както на писания, така и на неписания код на армейските нрави. През последните месеци още повече се отчуждиха. С никого, дори с Вероника Никита не споделяше раздразнението си от Блюхер, дори и пред самия себе си не признаваше, че вече не вярва на главнокомандващия. През май хората на НКВД нагло бяха отвели пред очите на целия щаб един от най-уважаваните командири от Специалната червенознаменна далекоизточна армия — началника на авиацията, командира на корпус Алберт Лапин. Блюхер не си мръдна и пръста за спасяването му. Арести имаше във всички звена, после се разрази разтърсилото цялата РККА дело за „военнофашистки заговор“, мигновено и невъзвратимо бяха изпоцапани с мръсотия няколко икони на революцията — Тухачевски, Уборевич, Якир, Гамарник, Ейдеман… Още по- потресаващото бе, че в състава на съда, изпратил на смърт тези хора, се оказаха Блюхер, Дибенко, Белов, Каширин… Това е все едно аз да осъдя Кирил и Нинка, мислеше Никита. В такива минути тялото му се наливаше с олово, пред очите му изплуваше изпоцапаната с кръв стена на кронщадския форт…
В специалната композиция ставаше нещо необичайно… Блюхер и Градов бяха на двайсетина метра от един вагон. Чуваше се някакво тежко суетене, глухо звучаха множество пресекващи гласове. Изведнъж от тази каша се изтръгна вледеняващ вопъл:
— Другари! Червени командири! Не вярвайте на фалшивите обвинения! Ние не сме врагове! Комунисти сме! Верни сме на делото на Ленин и Сталин!
След този крясък зазвуча невъобразим мучащ хор от мъжки гласове. Скоро всички военни и селяни на прелеза успяха да различат в това диво изпълнение химна на ВКП(б), френската песен „Интернационалът“. Една от дъските в горната част на стената на вагона се отмести, нечия ръка метна към бариерата пачка сгънати на триъгълници писма.
— Изпратете писмата, за Бога! — надвика „Интернационалът“ още един глас.
Молбата и ревът на атеистичния химн. Част от триъгълниците паднаха на пътното платно, друга бе отнесена от въздушната струя към малката горичка, а един планира точно до хромовите ботуши на командира на корпус Градов. Никита го вдигна и го пъхна в джоба си. Блюхер му хвърли мрачен поглед, но се направи, че не е забелязал. Известно му беше как се отнасяха сега към него в собствения му щаб. Всеки командир си мислеше: какво, другарю маршал, аз ли ще бъда следващият? Само ако знаеха…
Няколко вохровци с пистолети в ръце изтичаха до разбунтувалия се вагон, отместиха вратата и помагайки си взаимно, се качиха вътре, в тъмнината, където се белееха лицата на пеещите.
— Млъкнете, да ви еба майката! Ще ви научим как се пее, курви!
В този момент до прелеза по успоредна линия пристигна дрезина и от нея скочи някакво железопътно началство. Двама изплашени до смърт изтичаха при Блюхер явно с желание да обяснят какво се е случило на жп линиите. Маршалът не пожела да ги слуша. Без да вади ръце от джобовете на коженото си палто, излая:
— Незабавно да се разчисти прелезът! Ако е необходимо, да се разкачи композицията! Давам ви десет минути и нито секунда повече!
Обърна се рязко и тръгна към бронираната си кола. Никита стоеше мълчаливо с наведена глава. Пеещият вагон притихна. Отново, за кой ли път вече, в паметта му се появиха кронщадският лед и стената на форта, пред която стояха трима парламентьори на Червената армия. Единият от тях крещеше в мегафона: „Матроси, носим ултиматум от главнокомандващия Троцки! Ако искате да запазите живота си, предайте се!“ Военните моряци на стената на форта избухнаха в смях. Сред тях и той самият, Никита, шпионинът. Точно оттам бе тръгнал към площад „Якорни“.
Командирът на корпус тръсна глава, за да разпръсне тягостните спомени, и успя, ако не се смята мимолетният миг, когато отново му се появи онзи форт, станал сцена на разстрела на братлетата. И гой, младият Никита, в редовете на победителите…
Животът в Хабаровск не се оказа толкова лош за жената на командира Вероника. Просторното им жилище се намираше в една от сградите в конструктивистки стил на главната улица — три стаи, голяма кухня, баня с газов бойлер. Успяха да съберат доста прилични мебели. Наистина Никита каза, че квартирата изглежда абсурдно, ама той какво ли разбира? В града имаше музикален театър и дори тенис корт при Дома на армията. Не бяха лоши и партньорите — например военният лекар Берг и старши лейтенант Вересаев от щаба на авиацията с наистина лудешките му очи. Забавно беше да се наблюдава съперничеството им с другите. Трябваше да се поддържа гостоприемен дом. Никита често пътуваше, но и често се изтърсваше с
